Светлата повелителка на думите Мария Донева, представи новата си стихосбирка в родната Стара Загора

На 2 ноември 2018 г., като част от 35-то издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, една от лауреатите му преди доста години, вече утвърдена и любима поетеса Мария Донева, представи най-новата си стихосбирка „Щастливи времена“. Във фоайето на Радио Стара Загора, което през годините се превърна в арт-салон за литература, музика и изобразително изкуство се бяха събрали премного почитатели и приятели на най-жизнеутвърждаващата, топла,светла, обаятелна поетеса, която усмихва деня на читателите си, а и на всеки който по някакъв начин се докосне до нейната излъчваща положителна енергия аура. Тук присъстваха и голяма част от наградените, отличените и участниците в конкурса автори.

С непресторената си естественост, чувство за хумор и вроден артистизъм Мария Донева превърна представянето на „Щастливи времена“ в усмихнат моноспектакъл. Повече от час тя представя себе си, разказва случки от ежедневието си, от многобройните срещи с читатели по градове, села, училища, клубове и пр.

„Аз съм най-веселата и позитивна поетеса! Аз съм толкова щастлива! Даже са идвали хора, за да ми съобщят, че когато се роди едно бебе, то най-напред заплаква, а аз като съм се родила най-напред съм се засмяла. О, Мария, блазе ти! – поде разказа си авторката на вече 15 книги. – Въобще не съм чак толкова щастлива. Предполагам, че като всеки от вас преминавам през всякакви трудности и драми, и най-големите трудности, да не казвам гадости, си причиняваме сами. После се налага сами да се спасяваме, защото няма кой друг. Когато се случи да сме много щастливи, през цялото време знаем, че това няма да продължи вечно. Най-остро съм го чувствала, когато синът ми беше малък и когато започна да се влюбва. Той ми задаваше съществени въпроси от рода на: “Мамо, ако беше жена, щеше ли да ме харесваш?“ Всеки родител вярва, че детенцето му е най-хубаво и най-добричко на света, но в същото време знае, че това няма да продължи за цял живот, че ще бъде наранено, или пък в даден момент ще постъпи глупаво и после ще съжалява… И цялото това щастие е придружено винаги с много тъга и болка… Тъй че, ако приемем тъгата и болката като комплект към щастието, много съм щастлива…“

На усмихнатата среща с вдъхновяващата поетеса и поезията й присъства и редакторът на розовата стихосбирка Марин Бодаков.

„С Мария сме приятели повече от 20 години, разказа поетът журналист Бодаков. – Бях влюбен в Мария. Тя обикаляше в паузите шадравана пред Народната библиотека, където четяхме за изпити, а аз се криех в драките и предполагах, че тя мълви стихотворения. Ние сме много различни и същевременно имаме много силна литературна връзка, калена през годините и с голямо доверие един към друг. 18 години бях редактор във вестник „Култура“, който неотдавна беше узурпиран. В един момент, по идея на Мимето, придобих тежък условен рефлекс. Знаех, че Коледният панаир на книгата, винаги е свързан с появата на нейна нова стихосбирка. Т.е. зададе ли се Коледа, Мария публикува книга, а аз пиша в коледния брой на вестника, в последната колонка за годината, за тази книга. Обаче Мимето опропасти всичко. Защото ме покани да бъда редактор на последните й три книги и една неотпечатана. На практика, аз нямам вече финална щастлива колонка за края на годината, с която да пожелая „Щастливи времена“ на своите читатели.

Ако трябва да говоря за нейните стихотворения, в къщи ползваме от тях определени думи като пароли – не само смешните, но и страшни думи. И действително те внушават усещането за нещастие, усещане, което през годините все по-често използвам в пакета на неприятни и тежки положения.

Аз не съм точно редактор на книгите й, защото в нейните стихотворения няма какво толкова да се прибави. По-скоро съм й спаринг-партньор, когато тя ме боксира с римите си, а аз й казвам, че тук може по-силен удар, тук – не ме цапардосвай толкова много. Общо взето, много сговорчиво се справяме, седейки на някоя пейка в градинка. Много се радвам, че тя има толкова отзивчива публика, която се учи на щастие от нея“, заключи накрая Марин Бодаков.

По време на моноспектакъла Мария сподели, че има стихотворения, дори в „Щастливи времена“, които са толкова тъжни, че тя никога не ги чете. Има и други, които си харесва и които чете пред публиката с удоволствие, за да я развесели и да й стане симпатична.

Стихотворенията колкото и да са лични, персонални, свързани с историята на човека, толкова са и общочовешки. В късна доба някаква жена й позвънила по телефона, за да й обади, че с изключение на два стиха, еди кое си стихотворение е написано за нея и за дъщеря й, която безвреме се е преселила в по-добрия свят.

За творческия си процес, Мария сподели следното: “За мен класическият стих е празник. Той е една стъпка извън ежедневието, също толкова естествен като всеки празник и все пак малко по-блестящ, като малко по-вкусна храна, като чаша вино повече, като опиянение, което те повдига повече от земята“.

Чрез стихотворенията и книгите, авторът започва да живее с други хора, да участва в ежедневието им, без дори никога да ги срещне. Изключително контактна и позитивна, с много красива поезия за всички възрасти и пол, Мария Донева има привилегията да я канят в различни градове и села, читалища и училища. Срещите й на живо я зареждат с нови идеи, образи, сюжети и послания, които тя превръща в изповеди на чувствата, които я вълнуват.

„Имам най-различни случаи – и хубави и не чак до там, сподели Мария. – Веднъж ми се обажда младо момиче, което ми съобщава, че с приятеля си ще се женят и са намислили да подарят на всичките си гости по една моя книга. Може ли да си купим? Ма може… Така те ми изкупиха „Любовта идва“, което според мен е много як подарък, вместо потник на мъжете и престилка на жените, или керамично овчарче… Т.е. Аз участвам в техния хубав живот! Нейните булченски обувки и букетът й бяха в зелено и тя ми показа кашонът с книги, обвити в зелена хартия със златни панделки…“

Определените 60 и повече минути за „Щастливи времена“ отминаха като миг усмихнато, ведро, красиво и многообещаващо.

Росица Ранчева