След 23-годишна пауза, отново четем поезията на Венета Вълева
На 1 ноември 2018 г. от 18:00 ч. в Къща музей „Гео Милев“ Стара Загора ще се състои премиера на стихосбирката на Венета Вълева „Завинаги млада“. Събитието е част от богатата програма на Община Стара Загора, посветена на Деня на народните будители и на 35-то издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“.
Венета Вълева е родена през 1966 г. в Стара Загора. Учи в Руската езикова гимназия „Максим Горки“. От дете е парашутистка, алпинистка, многократно участва в турнири по спортна стрелба. През 1984 г., едва 17-годишна, печели Голямата награда на Първия поетичен конкурс „Веселин Ханчев“ в Стара Загора. Завършва руска филология във ВТУ „Кирил и Методий“. Щастливо омъжена, ражда две прекрасни дъщери, които обожава. В края на лятото на 1995 г. издава единствената си стихосбирка „Странно“ и след месец се самоубива в параклиса на църквата „Света Богородица“.
ТЯ Е ЕСТЕСТВЕНА ПОЕТЕСА
Признавам си – не мога да чета Венета Вълева спокойно и без вълнение, не мога и да пиша спокойно за нея.
*
През 1984 година бяхме в жури с Таньо Клисуров на първия конкурс „Веселин Ханчев“. Таньо предложи първа награда за Венета Вълева във възрастовата граница до 18 години. Ние със Стоян Стаев нямахме това име сред участниците. Зачете стихотворението й „Преди скок“. След толкова години помня стихотворението, както и впечатляващото изпълнение на Таньо… Гласувахме като един за Венета… „Честита ни нова поетеса, талантлива при това!…“, каза Клисуров и тримата си стиснахме ръцете.
*
Венета беше симпатично кестеняво-русо момиче, стеснително и затворено. Приехме я като дъщеричка… След две години, когато отиваше във Великотърновския университет да следва „Руска филология“, аз и Таньо, който беше главен редактор на „Хоризонт“, й казвахме да не спира да пише и да праща стихове… Тя обаче изчезна…
Когато се върна в Стара Загора (1992), беше майка на две малки щерки, мъжът й беше военен – прекрасен мъж и съпруг… Венета ми донесе стихове. Каза, че занесла и на Таньо в „Хоризонт“. Той ги публикува. Аз също публикувах обемист цикъл в литературната притурка „Съвремие“ на вестник „Септември“.
Венета се завърна почти триумфално в родния си град. Ние й се радвахме. Положително отношение към нея имаха Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Неделчо Ганев и тогава младите Кольо Александров, Тильо Тилев, Лена Иванова. Всички й се радвахме… Беше все така стеснителна, затворена и мълчалива… При нейно посещение в редакцията на вестник „Септември“ се засякоха с Жеко Христов, в чийто кръжок е била като средношколка. Той я помнеше и я покани да вземе участие в предстоящо голямо литературно четене на поетите на града. Тя се усмихваше стеснително, но не дойде на четенето. Жеко стана редактор на първата й тъничка стихосбирка, която тя си стъкми и я озаглави „Странно“ (1995).
Всяка година идваше при отчитането на конкурса „Веселин Ханчев“, но все бързаше за дома си, щерките й бяха много малки.
*
После ужасени чухме, че се е самоубила в параклисчето на църквата „Света Богородица“. Запалила свещ и се гръмнала пред иконата на Светата майка на Спасителя… Беше като ритуално самоубийство… Остана си тайна смъртта й, но година преди това в свое стихотворение автобиографично описва смъртта си на 28 години – завинаги млада, този рефрен използва, в по-различен поетичен сюжет: лягайки на релсите…
Малцина знаят, че почти от дете-момиче тя е запалена парашутистка. При скок парашутът не се отваря, но успява в последния момент да задейства резервния и се приземява успешно. Продължава с любимия си спорт, с предизвикателствата. Увлича се по планинарството, нейна стихия са недостъпни върхове, все е с обелени колене… Участва в състезания по стрелба с пистолет…
* * *
Поезията на Венета Вълева е само привидно интимна, която нищи любовни отношения. Всъщност в нейната поезия мъжът и жената са в непрекъснати противоречия, намират се в постоянно единство и борба на противоположностите, както се казваше някога. Рядко, но все пак Вълева разкрива същността на мъжкото начало, което определено нарича Животът…
Винаги, когато се влюбвах в мъжете,
знаех кой се крие зад лицата им:
този, който обичам в действителност – Животът.
Голяма част от поезията на Вълева е посветена на тази тема – мъжкото начало, което властва според нея в Живота и обезличава нежността, любовта. Затова Мъжът е волен, често безотговорен, даже простее в своята груба алчност за повече власт над Живота. Жената, идентифицирана многократно със смъртта, е безумно влюбената в Мъжа (Живота), но е винаги губещата в битката за равноправие и женствена изява.
Този подход и приравняването на Мъжа и Живота се появява като своеобразна метафора в най-ранните й стихове:
Дойдох в планината заради един мъж
(мъжете са начинът, по който обичам живота).
И сега мечтая за едно: да му отмъстя.
Героинята на поетесата е в перманентно неудовлетворение, тя се задушава и търси просторите, непокорени още…
Уж няма върхове – а все за тях мечтая,
по равен път вървя – а мисля все за тях.
Аз имам пищни вази във пурпур засияли –
но търся еделвайс, пробил скалите сам.
Това четиристишие е визитката на поетесата Венета Вълева. Героинята й се бунтува, дири бурите, върховете: земното, обикновеното, всекидневното не я задоволяват, те по-скоро я отчайват и настройват предизвикателно. Колкото повече се затваря в крехката си душа, толкова повече са изригванията й. Дори и да слезе на земята, на равното, тя знае, че „ще сънувам отново върхове.“
Кой ще търси върха, ако има към него пътеки?
Аз не съм се родила да виждам стени и тавани –
оставете небето над мен, за да мога да расна.
Преди скок – колко струвам, узнавам напълно тогава.
Вие виждате моите грешки и съдите строго,
но не знаете мога ли, паднала ниско, да ставам?
Преди скок – аз тогава със сигурност зная, че мога.
Застраховам не своя живот – застраховам страха си,
за да мога до края готова за скок да живея.
Това си стихотворение („Преди скок“) Венета пише между шестнадесетте и седемнадесетте си години. Бих го определил като „гордостта на младостта“… Героинята е категорична даже в социалното си мислене – да се чуди човек, от къде е този „опит“ – като че ли има нещо атавистично заредило я с познания, които тя щедро споделя…
Аз бях от свитата слугата най-покорен.
Аз спях на прага му, по-вярна и от куче.
Аз бях го срещнала, за да му служа неуморно,
за да му дам любов – и никога да не получа.
Това четиристишие е от последното й завършено стихотворение („Епитафия“). Датирано е – 10. 06. 1995 – по-малко от три месеца преди края си: Работила го е още, зачертавала, търсела по-изразителната дума… Но го е изоставила – не го е преписала в дневника си, както постъпва с всички стихотворения, които одобрява.
„Разказва“ за отношенията си с Господаря, Повелителя, Мъжа и нейната /женска/ Роля в тези отношения. Да, Той – Мъжът – Животът – е наистина Повелителя и за героинята на Венета не остава нищо друго, освен примирено да признае:
Аз – воин луд – главата си положих
за чуждата земя, на друга дадена.
Това последно нейно стихотворение, не случайно озаглавено „Епитафия“, не искам да коментирам. Търсейки своята собствена мяра за душевно равновесие лирическата говорителка търпи поражения, които трудно приема.
За себе си го наричам „въздишката на зрялата поетеса“, приела и примирила се със загубата от битката й с Живота. От друга страна за каква „зряла поетеса“ можем да говорим – та тя така си мисли от почти дете: стиховете й потвърждават тази теза. Ще се повторя – тя наистина носи познание сякаш от други, предишни, животи…
* * *
В различни тетрадки-дневници си записва стихове на автори, които обича. Най-много записва стихове на Петя Дубарова и Мирела Иванова, на Маргарита Петкова и Иван Цанев. От любимите си руски автори записва стихове на Блок и Маяковски.
Странно! От тези шестима автори тримата са самоубийци. Съобщавам го само като факт. А стихотворението на Мирела Иванова „Свечеряване“ преписва два пъти, защо ли? Младата Мирела в това си бунтарско стихотворение се „саморазправя“ с Любовта от върха и самочувствието на своите 19 години и е с поглед на „хронична самоубийца“… Впрочем подобен естетически възглед изповядва и с четири години по-младата Венета Вълева – тя вече е подхванала основната тема в стиховете си – битката с Мъжа и Живота, и брани правото си на равнопоставеност, независимо усещането за крехкостта на собствените сили… И така ще е до края й…
*
Но пак ще ги търся – защо са ми те? –
когато умирам, ще пратя за тях:
да дойдат, да кажат добре ли живях,
или да поплачат, или да мълчат,
или пък да знам, че са нейде на път…
Но сама да не гасна сред локвичка кръв –
боже, пази ме от ужас такъв.
(„Приятели“)
В това стихотворение поетесата рисува едно към едно – само с един стих: „Но сама да не гасна сред локвичка кръв“ – визията за смъртта си. При това впечатляващо точно…
Не обичам да се ровя в такива загадки – там само двама знаят истината – Той и Тя!
В публикациите ми във ФБ на подготвените стихове за печат на Венета Вълева един приятел спомена, че тя не се е самоубила, а е убита… От българската реалност…
Ужасена е от новата действителност, не че е била влюбена в действителността на своята ранна ученическа младост. Промяната и особено подмяната на ценностите приема болезнено, страхува се, че ония с анцузите и бухалките превземат Живота, бандитизмът е вече норма… В дневниците, а и в поезията й се появява отчаянието, но съпротивата й все пак избухва… Често пише, че е бездарна, слаба, не за този Живот, който все пак обича…
В подобен момент очевидно е взела онова фатално решение…
Преди това е фиксирала този МИГ в стиховете си…
*
Тя не доживя да види как Гущерът си скъса опашката, сложи бялата якичка и днес управлява родината ни. Предпочете смъртта пред ТАКЪВ Живот!
*
Венета Вълева е естествена поетеса – тя не си играе на поезия, не я вълнува метафората, иносказателността, говори прямо и пряко, някак си като че ли отключва стари файлове и ни омайва с неподозирани истини от минало, настояще и бъдеще… В най-различни измерения и най-вече в онова прастаро чувство – Любовта!
Любовта към Живота…
Георги ЯНЕВ
НЕКРОЛОГ
Млада, все така млада, млада все още.
Вислава Шамборска
На двадесет и осем –
Млада все още –
след празните дни и самотните нощи
набързо нахвърли багажа си в сака,
заключи, въздъхна и тръгна към влака.
На двайсет и осем –
Защо я остави? –
почуквайки с токчета, тя се отправи
към прашната гара, пресече площада,
на релсите легна –
завинаги млада.
НЕ СЪМ
Не съм лицемерна – когато излъжа, го правя съвсем непохватно.
Неверните изрази скитат безцелно из дебри, за мен непонятни,
нарочните речи ме хвърлят в смущение, плашат ме клетвите тежки –
тъй крехки са думите, тъй беззащитни и тъй податливи на грешки!…
Не съм предпазлива, напразно животът на ум и на разум ме учи:
реките преливат, поваля дърветата буря, нещата се случват,
сърцето ми бие тревожно и шумно – за някого лесна мишена,
не чакам нощта, не притихвам под шумата и не пълзя по колене.
Не съм съвършена – греша и поправям, изтривам и пиша отново,
съдбата ми често е зла шегаджийка – но аз за шеги съм готова:
такъв е животът, в това му е чара, обичай го вярно и страстно –
и той се отплаща, повярвай ми! Знам го от истински сигурно място.
ЛУДОСТ
Викнах те, майсторе, къща насред село да ми вдигнеш –
като я зърнат селяците, чак до зори да не мигнат,
както са пусти сърцата им, тъй да са чашите пълни,
да ме заплюят мъжете, а пък жените прокълнат…
Искам прозорците, майсторе, да ги направиш широки –
минеш ли, да те погледам. Нали съм зеленоока –
да ме обикнеш, майсторе, ще ти направя магия.
Като вълчица жена ти насред мегдана ще вие,
и да се кръстят старците, и да ме плашат със бога –
мога без бога, майсторе, само без тебе не мога –
че ми е пусто в къщата, а пък в градината – суша…
Като те виках, майсторе – луд ли бе, та ме послуша?
ЛИПОВИЯТ ГРАД
Над липовия град живееха звездите –
безгрижни, луди-млади – на двадесет лета!
… Но тресна, притъмня, в стъклата дъжд зарита –
душата ми невинна заръфа любовта.
Краво завилняла
в плахите треви,
кучко побесняла –
другаде върви!
Под липовия град сляп червей се замята,
надигна се, изпъпли над гнилата земя,
безок, уплашен, сгърчен – срази го светлината,
по топлото му тяло дъжд леден заръмя.
Лепкав златен пръстен,
сватбени сълзи –
червейче невръстно,
другаде пълзи!
А в липовия град три черни баби спорят,
три злоби ме разпъват, три мъки ме дерат –
на знам какво да мисля, не знам какво да сторя,
не знам в кого да вярвам и кой да хвана път.
