„Алиса в Страната на чудесата“ – спектакъл, щастливо обречен на успех

„Алиса в Страната на чудесата” на Държавен куклен театър – Стара Загора е спектакъл, който се гледа на един дъх, усеща се на два дъха, остава в зрителя с всяко едно вдишване. Издишва се като бяла магия. Спектакълът е обречен на успех. Мениджърското решение на директора на театъра Дарин Петков да привлече отново режисьорката Елица Петкова след спечеления Икар 2017 г. е право в шестицата. И „Алиса в Страната на чудесата” е спектакъл за Икар 2018. Това е чиста проба театър за деца от 21 век – драматургично,  сценография, кукли, осветление, анимация, актьорско изпълнение. Чиста проба, чисто, бяло, снежно, вкусно… като топка сняг, като ванилов сладолед, като бяло сладко, като бял шоколад, като бял на цвят захарен памук, като бяла на цвят целувка (сладкиш де!)…

Бялото на сцената, в декорите, в костюмите на героите е невероятно решение! Ти (възрастният зрител) гледаш на сцената директно в бялата и чиста детска душа, която в малкото тяло на детето Алиса преминава през приключения, среща нови приятели, учи нови неща за живота, попада в изпитания. И пак остава бяла като лист за рисуване, като бяло платно, перо от лебед. Превъзходно е решението на сценографите Ивайло Николов и Ива Гикова с това преобладаващо бяло. То е в костюмите на артистите, в сценографията – и всички заедно служат, за да изпъкнат героите, които насищат спектакъла с гласове, движения, емоция.

Куклите, които избира Елица Петкова и за „Джелсомино” и за „Алиса в Страната на чудесата” са с модерна визия. Нейните герои не говорят на бебешки език, не са сладникави котета, зайчета и катерици, нито достоверни на природата гъсеници. Шапкарят е симпатяга. Придворните – абсолютно готини. А Царицата – купа е супер хит. Костюмът на Царицата е тотално ефектна изработка и изпитание за носене и управление от Диляна Спасова, но тя е юнак, справя се и още как. Куклата Алиса е радост за очите. Тя е събирателен образ на физиономиите на режисьорката Елица Петкова и на сценографката Ива Гикова. Духовно вероятно носи вътрешността на Елица, която е автор на драматургичния текст. От романа Елица е изрязала, подредила, подлепила с невидимо тиксо и съчинила най-добрия възможен разказ на „Алиса в Страната на чудесата” за сцената на куклен театър. Оставила е култови философски разговори – тези на Алиса с Гъсеницата и на Алиса с Шапкаря. Алиса на Елица Петкова е модерна малка дама с всички съмнения, вълнения, въпроси, любопитства и т.н. присъщи на възрастта й. Постоянно мени физическият си ръст, според световете, в които преминава, за да разбере накрая кой ръст й подхожда най-много. Задава много въпроси, но получава и най-верният отговор: „Не се тревожи!”.  Винаги има собствено мнение, винаги е готова да изслуша чуждо мнение, но винаги постъпва според своята свободна воля. Не се страхува да влезе в битка с много по-силен противник.

Алиса на Елица Петкова и творческия екип е едно разкошно съвременно дете, което е чувствително, мислещо, борбено. И безкрайно отворено към света, любопитно към неговите обитатели, без да е натоварено със страховете и предубежденията на възрастния човек.

Каквото и да напиша за актьорите и тяхната игра в конкретната пиеса, ще бъде малко. На сцената виждате шестима човека, които дишат и действат като един. Объркват ми се кой кой е като роля, а те изпълняват по няколко роли. Категорично различих обаче, кой издава тези невероятни звукови ефекти – Калоян Георгиев, ах той!  Алиса голяма и малка са Латина Беровска (голям скок нагоре) и Диляна Спасова (голямо браво, носи душата й). Заекът е Кирил Антонов, Котката е Любен Чанев (две тотални попадения право в ролите). Любимата ми Гъсеница – този готин Калоян, цитиран малко по-горе. Шапкарят е Станислав Матев и много му прилича.

В заключение ще си призная, че като дете не съм чела „Алиса в Страната на чудесата”. Струваше ми се доста шантава, а аз май бях родена голяма и сериозна. Но годините вървят и ходът на времето изглежда може и да е обратен. Когато човек почне да се смалява с годините, той все повече се приближава по ръст, душа, мисъл – до Алиса.

Гледа да застане близо до нея, да е с нея в този чуден свят, да слуша, да гледа, да попива, да разбира…

Както започнах в началото, така завършвам и сега: На сцената на Държавен куклен театър -Стара Загора се роди нов спектакъл, обречен на успех!

Огромни поздравления за всички!

Текст на Уляна Кьосева

Снимки: Държавен куклен театър и отчасти на автора на статията (след неделя се очакват снимки от представлението)

Само мога да изброя поименно „виновниците“ за тази красота и да добавя за цвят част от култовите два диалога на Алиса от книгата на Луис Карол:

„Алиса в Страната на чудесата“ По Луис Карол

Драматизация и режисура: Елица Петкова

Сценография: Ивайло Николов и Ива Гикова

Музика: Пламен Петков

Мултимедия: Теодор Киряков

Анимация: Роксана Маркова

Художествено осветление: Лальо Христов

Участват: Диляна Спасова, Латина Беровска, Калоян Георгиев, Кирил Антонов, Любен Чанев, Станислав Матев.

СЪВЕТЪТ НА ЕДНА ГЪСЕНИЦА

Гъсеницата и Алиса се гледаха доста дълго, без да си продумат. Най-после Гъсеницата извади наргилето от устата си и се обърна към Алиса с немощен сънлив глас:

— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:

— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…

— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!

— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!

— Не виждам! — рече Гъсеницата.

— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.

— Не е! — рече Гъсеницата.

— Може би вие не намирате, че е тъй — каза Алиса, — но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?

— Ни най-малко! — рече Гъсеницата.

— Може би вашите чувства да са различни — каза Алиса. — Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!

— На тебе! — рече Гъсеницата възмутено. — Коя си ти?

Това ги върна пак към началото на техния разговор. Алиса се ядоса на късите забележки на Гъсеницата. Тя се поизправи и каза много важно:

— Мисля, първо вие трябва да ми кажете коя сте.

— Защо? — рече Гъсеницата.

Това бе друг не по-малко мъчен въпрос. И тъй като Алиса не можа да намери причина и не можа да отговори на въпроса, а Гъсеницата изглеждаше доста неразположена, тя тръгна да си върви.

— Върни се! — извика Гъсеницата подире й. — Имам да ти кажа нещо важно.

Това звучеше вее пак по-иначе. Алиса се върна.

— Не се ядосвай! — рече Гъсеницата.

— Това ли е всичко? — попита Алиса, като преглътна яда си.

— Не — отговори Гъсеницата.

Тъй като нямаше друго какво да прави и най-сетне Гъсеницата можеше да й каже нещо, което заслужава да се чуе, Алиса реши да почака.

Гъсеницата смукна още няколко пъти, после разтвори нозе, извади наргилето от устата си и рече:

— Тъй, значи ти мислиш, че си изменена?

— Боя се, че да, госпожо — отговори Алиса. — Не мога да си припомням различни неща, както по-рано… и дори десет минути ръстът ми не остава същия.

…Последва късо мълчание. Гъсеницата заприказва първа.

— Колко голяма искаш да бъдеш?

— О, аз не придирвам толкова! — бързо отвърна Алиса. — Само че никой не иска да се изменя толкова често, знайте…

— Не зная! — рече Гъсеницата.

Алиса нищо не рече. Никой по-рано не бе й противоречил толкова и тя почувствува, че почва да се ядосва.

— Сега доволна ли си? — попита Гъсеницата.

— Бих желала да бъда малко по-голяма, госпожо, ако нямате нищо против — отговори Алиса. — Десет сантиметра не е никак хубав ръст.

— Много си е хубав! — отвърна обидено Гъсеницата, като се изправи. (Тя бе точно десет сантиметра висока.)

— Но аз не съм свикнала на такъв ръст! — замоли се жално Алиса. И си помисли: „Защо животните се обиждат толкова лесно!“

— Ще свикнеш с време — рече Гъсеницата, сложи наргилето в устата си и пак запуши.

Тоя път Алиса търпеливо изчака, докато Гъсеницата благоволи отново да заговори. След минута-две тя извади наргилето от устата си, прозина се веднъж-дваж и се раздвижи. Сетне слезе от гъбата и залази по тревата; като се отдалечаваше, просто каза:

— Едната страна ще те прави да растеш, другата — да намаляваш.

„Едната страна на какво? Другата — на какво?“ — замисли се Алиса.

— На гъбата — рече Гъсеницата, сякаш Алиса бе запитала гласно.

Минута по-късно тя изчезна от погледа й.

ДИАЛОГЪТ С ШАПКАРЯ:

— Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.

— Ако познавахте времето тъй добре, както аз го познавам — каза Шапкаря, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.

— Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.

— Разбира се, че не! — възнегодува Шапкаря, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!

— Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.

— А, ето защо — каза Шапкаря. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!

— Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.

— Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогаз… знаете, не бих била гладна…

— Не веднага може би — каза Шапкаря. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.