Журналистът Ваньо Стоилов пред dolap.bg: ”Написах книга за овехтелите хора, които днес ни са така необходими“

Предстои да излезе от печат първата книга на дългогодишния изявен журналист Ваньо Стоилов – „Милиони стъпала към Бога“. Така е решил да ознаменува 40-годишната си журналистическа дейност.
Той е възпитаник на Софийски университет. Първите му публикации са във вестник „Студентска трибуна“. След това пише в най-големите български ежедневници: „Работническо дело“, „Дума“ и „24 часа“. Перото му е остро, но душата му е светла, романтична и ранима.

Господин Стоилов, широката публика знае чудесно Вашите огнени и прелюбопитни журналистически материали, но малко или никак не знае подробности за Вас.
Роден съм в Ямбол на 16 февруари 1957 г. Майка ми и баща ми са били учители по старозагорските села. Бяха в Медникарово, а след това се преместиха в Гълъбово. Живял съм при тях до 8 клас. После се върнах при баба си и дядо си в Ямбол, където  завърших гимназия. Миналата година срещнах класната си Ирина Трифонова – беше на 91 години.
След две години в казарма, изкарах 5 години студент във факултета по журналистика на   Софийския университет. Официозът по това време вестник „Работническо дело“ провеждаше политика, от всеки випуск на Факултета по журналистика да взема по един – двама завършили студенти. Това беше възложено на заместник-главния редактор Кольо Колев, който беше и преподавател във факултета.
По това време, за да останеш да живееш в столицата, трябваше задължително да имаш софийско жителство. „Работническо дело“ като официоз и орган на ЦК на БКП, единствен даваше временно жителство.
Един ден в Мензата (студентския стол) идва при мене моят приятел и състудент Любомир Стойков – вече е професор по модата, и ми съобщава, че Кольо Колев ме търси под дърво и камък. Отидох при него.
„Всяка година вземам по един студент за „Работническо дело“. Сега мисля да взема тебе. Какво ще кажеш?“
Какво да кажа?! С радост и гордост започнах в Селскостопанския отдел. „Хвърлиха ме“ в най-дълбокото на морето. Ама там бяха хора. Кой каквото иска да си говори за „Работническо дело“… Първият ми работен ден беше в неделя, вероятно, за да ми покажат, че в журналистиката няма почивен ден. Беше интересно: на 5 септември направихме сватбата със жена ми Веска – днес с нея имаме 2 деца и две внучета, на 12-ти 1982 г.- започнах работа. Случи се неделя, защото се отработваше друг почивен ден покрай тогавашния национален празник 9 септември.
Политиката на „Работническо дело“ беше младите кадри да стават кореспонденти в страната за по един мандат, за да трупат опит. Главен редактор беше Йордан Йотов – член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Събра ни той комсомолското дружество, „свали“ решението на Редколегията да заминем като кореспонденти из страната, но каза, че решението е наше. Думите му бяха: „Ние, млади другари, ви предлагаме да заминете като кореспонденти в страната. Разбира се, ваше право е да решите дали да приемете. А наше право е да преценим дали сте необходими на вестника…“. Иначе – формално никакъв натиск. Заминаваш, където трябва, предоставят ти обзаведено жилище, плащаха ни наема и част от домашния телефон, отделно обзаведен кабинет. И така през 1985 г. станах кореспондент в Търговище – там имаше свободно място.
Когато тръгвах от София, си мислех, че с моето отиване в провинцията светът ще се свърши. Сега не съжалявам, че е станало така.
През 1987 г. направиха новото административно деление на области, когато Стара Загора отиде на подчинение на Хасково. Търговище също загуби статута си на окръжен град и ми предложиха да отида или в Разград, където имаше свободно място, или в Хасково. Предпочетох Хасково, защото е по-близо до родителите ми. Така от 1 януари 1988 г. започнах да отговарям на практика и за Стара Загора. Така че близо три години бях в Хасково и чак от  11 ноември 1990 г. съм в Стара Загора.
Професионалната ми история е дълга, дано не е скучна.

Какъв е поводът да издадете първата си книга?
Поводът е 40 години журналистическа дейност. Освен това, човек започва да си дава сметка, че казаното отлита, а писаното остава. Но е хубаво то да бъде събрано. Шегувам се, че така един ден изследователите на творчеството ми няма да се ровят из библиотеките да го издирват.
Наистина, много трудна беше подборката. Първият материал, който влезе в книгата, е писан през 1986 г., а последният – през 2018 г. Веднага трябва да благодаря на кмета на Община Стара Загора Живко Тодоров, който ми подаде ръка и ми отпуснаха пари, за да я издам. Затова съм казал, че нито една бройка от тази книга няма да бъде продадена. Всички ще бъдат подарени.

Как се роди доста претенциозното заглавие „Милиони стъпала към Бога“?
Идеята за заглавието тръгна от бай Дечко Гарбуталов – слепият звънар на храм-паметника „Рождество Христово“ в град Шипка. Той е герой на една от историите в сборника. Човекът беше изчислил, че като бие камбаните през изминалите повече от 40 години, е изкачил седем милиона стъпала на камбанарията. Това са стъпала нагоре към Бога. Дадох си сметка, че всъщност човешкият живот е една стълба нагоре. Всекиму са отредени определен брой стъпала и всеки се изкачва по тях. Всяко дело е прекрачено стъпало, докато свърши стълбата. Когато изкачиш и последното стъпало, Друг ще даде оценка дали са били тези дела добри или не, дали са били благочестиви или не. Това не е работа на журналистиката, която е всичко друго, но не и истина от последна инстанция. Тя само описва събитията, Друг трябва да съди за делата.
И докато вървим по тази стълба, това са дела човешки. Някога поетът Пушкин искаше да си издигне паметник неръкотворен. Мисля си, че делата човешки са наистина паметници – и ръкотворни, и неръкотворни. Ръкотворните паметници са в буквалния смисъл на думата – Паметникът на свободата на връх Шипка, „чинията“  на Бузлуджа, черквата на изселеното село  Запалня, която излиза от водите на язовир Жребчево, първото в България казино – във Вършец, което сега е изоставено, паметникът на Георги Бенковски в Копривщица…
Има истории, които са много лични. Например през 2016 г. се навършиха 50 години от пускането на вода на кораба „Радецки“. Той е възстановен със средства, събрани от българските пионери. Докато бях в „Работническо дело“ по едно време работех в една стая с инициаторката на акцията Лиляна Лозанова. Тя, като журналист в тогавашния вестник „Септемврийче“, бе направила организацията, тя бе открила спестовната книжка и направила първата вноска от 2.50 лв. и т.н. Когато се навършиха 50 години, реших, че трябва да възкреся този спомен.
Потърсих кака Лили, но се оказа, че е починала. Намерих една нейна книга – „Радецки 66“, издадена тогава. Тръгнах по тази книга. В град Русе, в механа „Райбера“, всеки петък се събират останалите живи строители на кораба „Радецки. Отидох на 1 април 2016 г. Корабът е пуснат на вода на 28 май 1966 г. Оказа се, че точно в този ден главният конструктор на кораба инж. Тодор Тодоров празнува 89-ия си рожден ден. Когато е строил кораба, е бил на 39. Дойде и  директорът на завода Дочо Дочев, който е негов набор, роден през м. септември. Дойдоха и други хора. Всички те ми направиха много силно впечатление, защото ме попитаха: „Защо се интересуваш от нас? Ние сме вече овехтели хора?!“
Една от идеите ми беше да кръстя книгата „Овехтели хора“, само че щеше да напомня на Караславовите „Обикновени хора“… Всички в тази книга са „овехтели хора“, от каквито, мисля си, че в днешното объркано време имаме огромна необходимост.
Оказа се, че като всеки кораб и „Радецки“ има кръстница. Това е упоменато в книгата на Лиляна Лозанова, но никой, дори директорката на музея в Козлодуй Людмила Дамянова, не беше обърнала внимание. Апропо, корабът „Радецки“ е единственият на Балканския полуостров плаващ музей. В книгата пише, че кръстницата му е Мариана Попова от Калофер, правнучка на Ботев четник, активистка при събирането на пари. Била е на 13 години през 1966 г. Обадих се на кмета на Калофер Румен Стоянов. Той намери брат й, от там – нейния телефон. И един ден звъня на телефона:
Добър ден, казвам, търся Мариана Попова, кръстницата на кораба „Радецки“. Тя занема. „От 40 години, казва, никой не ме е търсил“.
С материалите, с които тя разполагаше, се качихме на кораба, на който тя не беше стъпвала от близо 40 години. От нейния архив, от архива и разказите на строителите на кораба и от снимките на първия капитан на новия „Радецки“ Никола Трифонов, днес покойник, стана ясно как се е построил корабът. Тук има една голяма заблуда.  Някои мислят, че корабът е построен 1:1 на първообраза на плавателния съд, на който се е качил Ботев с четата си, а то не е така… Това е само една история от книгата.

Разкажете за още някой ръкотворен паметник?
Например строителството на паметника на връх „Шипка“. Като млад журналист в Търговище успях да запиша през 1986 г., няколко месеца преди смъртта му, строителя, предприемача Пеньо Атанасов- Бомбето от село Дралфа, Търговишко. Прякорът му Бомбето му е прикачен, защото никога не си го е свалял.
Той се оплака, че когато са освещавали паметника през 1934 г., не са го поканил. За да компенсирам, колкото мога този пропуск, през 2014 г., когато се навършиха 80 години от освещаването на паметника, намерих внучката му Стефка в Пловдив. Поканих я и я заведох на Шипка. Тя също много се развълнува, че някой я търси.
Оказа се, че дядо Пеньо Атанасов има жива дъщеря. За съжаление, живее в Карлови Вари – вече е на 84 години, много болна беше и нямаше как да я доведа в България и да я кача на паметника. Но поканих внучката, която не беше виждала музея вътре в мемориала, не беше виждала длетото, мистрията и отвеса на дядо си, които се съхраняват там. Беше вълнуващо.
Други ръкотворни паметници са първото построено казино в България през 1922 г., то е  във Вършец. То също е запуснато като паметника на Бузлуджа; Първите в България гъвкави автоматични производствени системи – ГАПС в завод „Берое“ в Стара Загора. Нещо, което малцина знаят е, че първият изобретен велосипед в България е в Нова Загора. Казвали са му „паякът“; Черквата в Запалня, която ту влиза, ту излиза от водите на язовир „Жребчево“.
Любопитна е историята на паметника на съветския войник, който условно кръстихме „Альоша 2“. На разклона за старозагорското село Горно Ботево по пътя за Нова Загора, преди години имаше една композиция на войници. След 1990 г. демонтират тези паметници като ненужни и ги захвърлят в гробището за паметници в Азотно-торовия завод (АТЗ). Тогава един млад човек от село Сладък кладенец, който дошъл от разрушените цехове на АТЗ да си събира тухли, за да си строи къща, си харесал този паметник. Той е строител и има отношение към камъка. Сподели ми, че това е много хубав камък, който тежи осем тона и половина. Наел камион и кран, платил 1050 лв и си го занесъл в Сладък кладенец. Тогавашният кмет му скръцнал със зъби да махне паметника от общинската земя пред имота му и да го вкара в двора си. И до ден днешен „Альоша 2“ посреща гостите му.
Малко по-късно се оказва, че този „частен“ паметник е дело на скулптора Андрей Николов. Това е същият автор, който е направил лъва на Паметника на незнайния войн в София.
Колко общо са разказаните истории в „Милиони стъпала към Бога“?
Историите общо са 35 – за ръкотворни и неръкотворни паметници човешки.
Неръкотворните подредих по азбучен ред, за да няма пристрастия. За съжаление, се оказа, че в 320 страници, не може да се събере всичко отделено за тази книга.
С буквата „А“ започват „Автографите на семейство Бирникови“.
През 1934 г. Аспарух Бирников, известен ямболски общественик и колоритна личност, започва да събира автографи. Първият автограф е на Петър Дънов. След това, който дойде в Ямбол – писатели, художници, политици, артисти и пр., оставят автографите си. Какво има в 3-те тома? Автограф на Старозагорския митрополит Павел, на Иван Багрянов, на артиста Кръстьо Сарафов, на писателите Елин Пелин и Чичо Стоян… Първоначално Бирников е замислил да направи някаква книга, но идеята не се осъществила. След кончината му през 1991 г. синът му Георги продължава бащиното увлечение. Това не са просто и само автографи. Към всеки от тях има или снимка, или анотация за събитието, което е довело съответната личност, рецензийка за спектакъл и пр.
Много интересна е историята с Владимир Димитров-Майстора. През 1958 г. Аспарух Бирников пише писмо на Майстора, за да му честити 75-ия рожден ден. Заедно с това го моли да му изпрати своя автограф. Големият български художник му отговаря със собственоръчно написана пощенска картичка. Отзад на картичката е картина на Цанко Лавренов. „Другарю Бирников, аз никога не си подписвам картините и затова не мога да Ви дам автограф. Но Ви благодаря за благопожеланията…“ Този жест е повече от автограф.
Тази година се навършват 75 години от рождението на легендарния футболист Георги Аспарухов-Гунди. Когато през 1971 г. Гунди загива по време на катастрофа, един местен жител на гълъбовското село Мусачево, заклет левскар, дава клетва, че ако има син, ще го кръсти Аспарух, и ако има внук – ще го кръсти Георги, за да има в рода си Георги Аспарухов. Клетвата се сбъдва и в Мусачево живее петокласникът Георги Аспарухов.
На буквата „Б“ е посещението на световноизвестния оперен бас Борис Христов в Стара Загора и спомените на актьора Нино Луканов за това събитие. Когато написах този материал, в заглавие изведох, че Борис Христов не е харесал акустиката на Старозагорската опера.
„В“ са „Влаковете на Василка“.
Леля Василка е от Стара Загора. Тя е единствената жена в България, която е била машинист на парен локомотив. Нейната история също е уникална. Имам разказ за Димо Тодоров –  изследователят на Дан Колов и Пеньо Пенев; за Йордан Чакмаков – последният жив камилар в България. В Тополовград той е отглеждал камили, но не за атракция на морето, а да пренасят стоки в кервани. Той е потомък на тракийските българи, преселени навремето с камилите си от Одринско и Гръцка Тракия. Разказа ми историите си с камилите през януари тази година. Почина на 88 години през април. Понякога работата на журналиста е и надбягване със смъртта – за съжаление, с променлив успех.
Прелюбопитна е историята на две жени – на Мария Мирчева от село Сенник и Олга Неделчева – от София. Баба Мария в момента кара 99-та си година. Когато е била на 16, през 1936 г. е била слугиня при генерал Стилиян Ковачев. Генералът е от Ямбол. Роден е през 1860 г. Един от автографите на семейство Бирникови е негов. Като юноша участва в Априлското въстание. Той е един от българските командири в Балканската война. Освобождавал е Родопите. На негово име има спирка на теснолинейката Септември – Якоруда. През 1914 г. името на ген. Ковачев нашумява с това, че не е дал дъщеря си Димитрина на Кемал Ататюрк, който по това време е бил военно аташе в България.
През 1936 г., когато  Мария става слугиня в София, вече никой не говорил за Ататюрк. За нея генералът бил добър възрастен човек, който обичал да ходи с нея на пазар. Една есен, като отишли на пазар, той я попитал: „Марийке, какво ти се яде“? Тя му отвърнала, че й се яде грозде. Той й купил едно кило и тя това помни до ден днешен.
Димитрина не се омъжва за Ататюрк, а за адвокат и има три деца. Най-малкото от тях е въпросната Олга Неделчева. Като дете, всяка неделя тя ходи на обед у дядо си Стилиян, където прислужва Марийка от с. Сенник.
През 2016 г. излиза материалът на ми във в.“24 часа“ за слугинята на генерала, който не даде дъщеря си на Ататюрк. Тези хора прочитат, че някогашната слугиня на дядо им Марийка е жива и след 80 години двете някогашни момичета отново се срещат. Олга отива на гости в Сенник. Други техни родственици посещават баба Марийка в селото й, даряват й 200 лева и чер хайвер…
Завързахме познанство с леля Оля. Ходих й на гости в София. Вече е на 90 години и учи иврит, работи на компютър. Тя ми разказа за майка си Димитрина, какво се е говорело за Ататюрк в дома им. Била е болна от рак на стомаха. Последната нощ преди да почине Димитрина признала: „Сънувах Кемал!“ Олга е водила записки за всички публикации за връзката на майка й с Ататюрк.  Публикувам в книгата си и тях.
Сред неръкотворните ми паметници са историите за Леда Милева  и нейното най-популярно стихотворение-песен „Зайченцето бяло“, „Рози за д-р Шомов“ – прототип на главния герой от култовата някога пиеса е д-р Михаил Шомов, който дълги години беше главен лекар във Военна болница в Стара Загора, за посещението на Маргарет Тачър като министър на образованието на Англия в Химическия техникум в Стара Загора през 1971 г. Уникалното е, че във вестник „Септември“ събитието е отразено в две колонки – малка дописка на втора страница… Включил съм и посещението на Жан Марк Еро в Казанлък, който беше министър-председател на Франция.
В книгата разказвам още за Пейко Михов – главен моделиер на обувния завод в Габрово, човекът, който е докарал италианските мокасини в България. Имаше един фургон в кв. „Самара 3“ в Стара Загора и там той поправяше обувките на бабите. Те, разбира се, не знаеха, че техният обущар е правил ловните ботуши на Брежнев, на Петър Младенов… Тук е историята на ясновидеца дядо Влайчо, който засенчи с предсказанията си Ванга.
Вълнуваща е историята на Илия Щинков.  „Работническо дело“ имаше рубрика „Разкази за комуниста“. Като млад журналист през 1984 г. не помня как, но ме насочиха да напиша очерк за Илия Щинков – ръководителят на спасителната служба в ГОРУБСО – Мадан. Написах материал, който се казваше „Благодаря, спасителю!“. Когато тръгнах да подреждам тази книга, ми беше интересно да разбера каква е съдбата на този мой герой отпреди 34 г. Тогава писах, че той вече се оглежда за пенсия, търси си заместник, който да поеме работата под земята, защото там рудниците са подземни. Разбрах, че при пожар на 8 март 1990 г. той е загинал, когато е слязъл под земята за пореден път да спасява миньори, без да е длъжен. Междувременно се е пенсионирал, но продължил да работи, защото го помолили.
Тази пролет отново ходих в Мадан в неговата служба. Колегите му никога не са го виждали, само са чували за него. Но извадиха архива на рудника и ми дадоха негови снимки. Намерих сина му, за който тогава съм писал, че е студент в Минно-геоложкия институт. Сега работи в Англия. Свързахме се по телефона и човекът почти се разплака – някой да попита за баща му 28 години след неговата смърт. Намерих човека, с когото той е бил последните си мигове под земята. Той разказа какво се е случило и какво не се е случило на фаталния 8 март.
Тук е историята на ямболските цепелини. По време на Първата световна война България, като съюзник на Германия, е предоставила Ямбол за най-южното летище на германците, които са воювали с дирижабли…

Господин Стоилов, за кои истории не стигнаха страниците във Вашата книга?
Останаха всичките ми интервюта с Ибряма, за мечките в Ягода, за последния общински кон на щат в България, който е каран в Община Казанлък, за машиниста на Тодор Живков – бай Тодор, историята на д-р Димитър Чакмаков от Раднево, чиито име носи болницата в града, историите на Анна Томова-Синтова, на Веселина Кацарова, на Минчо Атанасов от Раднево, който създава звезди като Силвия и Деси Слава, историята на дивия българин бай Минчо, който е живял 11 години в горите на Америка и после, като го наръфало кучето на полицията, осъди за 1 мил.долара американците и се засели в Павел баня.

След всичко, което споделихте с мене и по този начин с многобройните читатели на dolap.bg, можете ли да определите каква е мисията на журналиста?
Мисията ни е да разказваме подобни истории, за да не останат зарити от праха на времето. Това е моята мисия.
Голяма част от историите ми останаха непубликувани. Има друга част, от която нарочно няма нито една в тази книга. Тя е малко по-страшна. Посветена е на необявената гражданска война у нас. Имам разказите на всички близки на децата от Ястребино, които са разстреляни през м. декември 1943 г., разказа за най-дългогодишния политически затворник на социалистическа България Васил Узунов от Чирпан. Имам историята на единственото в България родено в Балкана партизанско бебе, което остава кръгъл сирак в първия ден от живота си след предателство. Имам историята на Тодор Кавалджиев, който е лежал по затворите на социалистическа България – изобщо истории от двете страни на барикадата, ако мога така да кажа. И на 10-те войничета, които се удавиха през декември 1990 г. в река Върбица и на много от тях и до ден днешен не намериха останките. Имам историята на атентата на гара Буново по време на възродителния процес, разказана от старозагорец, пътувал с въпросния влак… Така, без за искам, май Ви разкрих част от съдържанието на друга моя бъдеща книга.

Всъщност за какво е книгата „Милион стъпала към Бога“?
За овехтелите хора, които особено много са ни необходими днес в нашето объркано време.
Росица Ранчева