„Сватбата на Фигаро” – вълнуващ спектакъл за безумието на любовта

Aко ви се гледа интересен, красив и умен спектакъл, не пропускайте „Сватбата на Фигаро” на Драматичен театър „Гео Милев” – Стара Загора.
Това е първата премиера за новия сезон на старозагорската трупа. На мен ми хареса, защото постановката е добре замислена и чудесно изпълнена.
Когато съм гледала операта на Моцарт, винаги най-много съм се впечатлявала от музиката и съм приемала сюжета просто като повод да се развие музикалната идея. Пиесата е поставяна и в театъра в нашия град и преди, през 2001 година, но тогава не съм я гледала.
Миналата седмица отидох на премиерата, зажадняла след цяло лято диета без театрални спектакли и със заключени пръсти – дано, дано, дано да е хубаво; бях си наумила, че какъвто е този спектакъл, такъв ще бъде и театралният сезон за мен.
Късмет! Двата часа минаха неусетно. Режисьорът Мартин Киселов казва: „Когато се заехме с представлението, решихме, вместо да се правим на интересни, да се поразровим в по-дълбоките пластове на тази иначе чаровна, бърза и остра комедия. И открихме залежи от простички и много човешки истини – емоции, ситуации и взаимоотношения отвъд фарсовия карнавал на сюжета, които ни развълнуваха дълбоко… Колкото повече изследвахме тези нови (за нас) елементи на текста, толкова повече си казвахме – трябва да споделим това със зрителите. И дръзнахме да включим няколко своеобразни „интервюта” с персонажите в различни моменти от действието, монологчета, в които те споделят моментните си мисли, своите илюзии, заблуди и мечти. Тези „интервюта” предадоха една особена перспектива на „безумния ден” на Фигаро, перспектива, която превърна пиесата в показен коментар на безумието на любовта, на брака, на изпитанието да търсиш начин да живееш в мир със своите желания и интересите на другите.”

Режисьорската трактовка и промените в оригиналния текст са логични и обосновани. Всичко е в духа на класическата пиеса, няма дразнещи противоречия или пък модернизми, които често са ни карали да се споглеждаме и да вдигаме неразбиращо рамене. Тук промените обогатяват и развиват сюжета. Героите разкриват своите мотиви за всяко действие, за всяко решение, което взимат, и характерите им са плътни и цялостни. Разпределението на ролите е чудесно; актьорите показват най-добрата страна на таланта си. Иван Калошев е очарователен Фигаро, а последният му монолог е разтърсващ с дълбочината си, със страстта за живот, с перипетиите, които са го довели до тук. Той вече не е валето от една колода карти, а жив, истински, цялостен образ, на когото симпатизираме и когото обикваме (грешката на Фигаро на финала разби и моето сърце, не само сърцето на Сюзан). В играта на Димитър Митев като граф Алмавива видях дълбока страст и не можах да го намразя, въпреки глупостта му да разруши семейството си и предателството към верния му приятел. Когато каза „Изключителна!”, усетих как гърбът ми настръхна. Танцът му също беше страхотен, едновременно комичен и страстен. Хореографията е дело на Валерий Кондратцев, който е поставил един модерен танц, органична част от действието и с толкова силен емоционален заряд, че се усеща като „лъжлив“ финал на спектакъла.
Намирам за очарователно и свежо решение музиката да не е от операта или по мотиви от нея. Музикалната среда е съвременна, модерна, леко суингирана. Тя допълва общото усещане за актуалност на спектакъла.
Допадна ми и мотивът за недоумението, неразбирането на света, в който живеем – прекалено често така се чувствам и аз. Операта е изкуство на условността, там често здравият разум отстъпва на заден план в името на красотата. Аз напълно споделям чувствата на Базилио (Георги Райчев) в изключително въздействащия му монолог – той просто не разбира как така хора, които до вчера са били врагове, днес се прегръщат и се правят, че всичко е наред. Дори за стария подлец лицемерието идва в повече. Почти два века и половина след първото поставяне на сцена на „Сватбата на Фигаро” този, и още много други въпроси продължават да звучат със смущаваща сила и острота. Младежкото лутане в търсене на любовта на Керубино, красивото достойнство на измамената графиня Розина; жалбата по младостта, верността, илюзиите и надеждите. Когато гледаме спектакъла, има за какво да се смеем, за какво да въздъхнем и за какво да поплачем.
Сценографията и костюмите, създадени от Мартина Варийска, са стилни и наистина красиви. Особено финалното преобразяване на сцената, старият кестен, който израства пред очите ни от тъкан и светлина и ни скрива в сенките си, за да станем свидетели на една колкото очаквана, толкова и драматична развръзка.

Аз слушах думите на Сюзан за любовта и се опитвах да ги запомня – за разочарованието, за доверието и за надеждата. Беше толкова дълбоко и чисто преживяване, че усещането не ме напусна в следващите дни, сега отново се потапям в него, докато ви разказвам, и хоп, отворих сайта на театъра, за да погледна кога е следващата дата, на която ще мога отново да гледам „Сватбата на Фигаро”, защото имам нужда и мисля, че трябва.
Мисля, че трябва да ходим на театър, това ще ни направи по-мили, по-човечни. Ще видим на сцена, под светлината на прожекторите, колко слаби са хората и колко силни са страстите им; през колко трудности преминава всеки, за да осъществи желанията си, и как понякога ги заплаща толкова скъпо, че накрая може да се окаже, че не си е струвало. И може би, само може би, ще се научим по-лесно да си прощаваме.

Мария Донева