Иван Минков, роденият в Калофер забравен мъченик, старозагорски адвокат, виден общественик и народен представител

„Поне станете, Вие, мъртъвци,

   защото живите са мъртви…”

Георги Заркин (1940 – 1977)

Иван Димитров Минков е роден на 20 септември 1895 г. в Калофер в семейството на Димитър Минков и неговата съпруга Радка. Има още двама по-големи братя – Еню и Христо. Негов племенник (син на брат му Еню) е капитан втори ранг Димитър Енев Минков (род. 4 август 1907 г. – неизв.) – български флотски офицер, временен (за 9 месеца през 1947 г.) началник на Народното военно-морско училище „Н. Й. Вапцаров”, женен с едно дете. Другият му брат – Христо Дим. Минков (род. 9 октомври 1891 г. – неизв.), също е офицер, завършва ВНВУ – София (през 1910 г. влиза с конкурс в последния „кадетски”, т. нар. „Царски”/32 випуск, 1905 – 1912) и служи в Телеграфната дружина.

Иван Минков първоначално учи в родния си град, където получава основно образование. Продължава обучението си в София, след което завършва Сливенската гимназия през 1914/1915 г. Записва се като студент в Юридическия факултет на Софийския държавен университет, но през март 1916 г. е мобилизиран и прекъсва следването си. В началото на Първата световна война служи като редник в 10-и артилерийски полк – Гюмюрджина. С него взема участие в окупирането на Тракия. После завършва Школата за запасни офицери в София (1917). Произведен е в офицерски кандидат и изпратен в Трети артилерийски полк, І отделение, който действа на позициите при Дойран, Кара-тепе и Яребица. Участва в отбиването на английските атаки и за храбро и добро държане е преместен във ІІ отделение на полка, действащ на Серския фронт при Тополяни и Верженлий. След идването на 8-а Тунджанска дивизия, батареята с неговото отделение се премества на позиции при Кара-баир. Бил е и адютант на отделението. Уволнява се след демобилизацията и минава в запаса на армията с чин подпоручик. Кавалер е на кръст „За храброст”.

След войната продължава и през 1921 г. завършва висшето си юридическо образование. През същата 1921 г. става общински съветник и кмет на родния си гр. Калофер. После полага задължителния си стаж в Старозагорския окръжен съд и постъпва на служба в съдебното ведомство. През 1923 г. напуска службата си и се отдава на свободна адвокатска практика в Стара Загора, където е постоянното му местожителство. Правото му на адвокат е признато от Старозагорския окръжен съд – Свидетелство № 8600/30.ІV.1923 г. Вписва се като адвокат в Адвокатската колегия – Стара Загора и от 1 декември с. г. започва да упражнява професията си. Утвърждава се като компетентен юрист, умерен, честен и коректен човек. Има живо и забележимо участие в обществено-политическия живот на града и региона. Член е на различни организации, за развитието на които допринася съществено – избран е за председател на Спортен клуб „Светослав” – Стара Загора (бивш „Рекорд”, основан през 1922 г. под името „Верея”), както и за председател на местното Дружество за противовъздушна и химическа защита.

До 1923 г. е комунист по политически убеждения, но след събитията от есента на с. г. преминава на други позиции. Установил се трайно в Стара Загора и наложил се бързо в адвокатските среди, Минков предприема още една важна стъпка в живота си – решава да се задоми и сключва брак с г-ца Надежда Карацанова (д-р Надежда Ив. Минкова) – представителка на известния някога старозагорски род Карацанови.

През 1931 г. Ив. Минков е един от членовете на Тричленната общинска комисия в Стара Загора. За кратко, през февруари – март 1932 г., е заличен по негово желание от списъците на Старозагорската адвокатска колегия. След това се вписва отново. Избиран е за член на Адвокатския съвет и на Дисциплинарния състав към Колегията. През цялата му 20-годишна адвокатска кариера срещу него няма образувани дисциплинарни дела.

По време на парламентарните избори през март 1938 г. за ХХІV ОНС (22.V.1938 – 27.ІV.1939) адв. Минков е кандидат за народен представител от Трета Старозагорска градска избирателна колегия. Тези избори преминават в условията на нарушен законов ред и с множество фалшификации. В цялата Старозагорска област са избрани общо 21 народни представители. От тях само трима са адвокати, но адв. Ив. Минков не е сред тях и не успява да влезе в Парламента. Това става на следващите избори през декември 1939 – януари 1940 г., когато отново се кандидатира за народен представител от Трета избирателна колегия – Ст. Загора. Сред избраните от Старозагорска област 21 депутати, адвокатите са двама – Иван Минков и колегата му д-р Иван К. Вазов. На 28 януари 1940 г. те печелят убедително срещу своите конкуренти, като в Първа избирателна колегия д-р Вазов получава 8 614 гласа срещу 4 302 гласа за втория – адвоката-комунист Георги Петров Драгиев (бъдещ главен народен обвинител), а в Трета избирателна колегия Ив. Минков води съответно с 9 698 гласа пред втория – Тачо Колев Даскалов, също адвокат-комунист (първи кмет на Ст. Загора след 9.ІХ.1944 г.), получил 7 112 гласа. При тези изборни резултати победата става още по-изразителна като се има предвид, че общият брой на гласувалите в Стара Загора мъже и жени възлиза на 16 819 души. След като и д-р Вазов, и адв. Минков влизат в ХХV ОНС (24.ІІ.1940 – 9.ІХ.1944) с гласовете на повече от половината свои избиратели, те без съмнение са възприемани от болшинството си съвременници като достойни, доказали се обществени личности, популярни мъже, успели и авторитетни професионалисти.

От този период датират и обтегнатите отношения на адв. Минков с областния директор (Владислав Златев), пом.-областния директор (Ангел Иванов Ангелов) и околийския управител в Стара Загора. Справка – допуснатите от тях закононарушения и издевателства в споменатата Трета избирателна колегия, от която именно е кандидат Минков. По собствените му думи тогава той е бил „зле гледан от местните административни и полицейски власти”, още повече че публично е „изказвал неодобрение от начина, по който се администрира областта”.

Като депутат в ХХV ОНС Иван Минков става член и секретар на Парламентарната комисия по търговията, промишлеността и труда. Гласува срещу приемането на антисемитския Закон за защита на нацията (19.ХІ.1940), застава против гонитбата и депортирането на българските евреи и се присъединява към острото протестно писмо, инициирано на 17 март 1943 г. от подпредседателя на Народното събрание Димитър Й. Пешев до министър-председателя Богдан Филов.

Пак през март 1943 г. той поема и защитата пред Пловдивския военно-полеви съд на четирима души от с. Християново, Старозагорско, по н. д. № 105/1943 г. Като ятаци на небезизвестния комунистически функционер и партизанин Чочоолу – Стою Иванов Неделчев (1908 – 1987), по Закона за защита на държавата (1924) са обвинени Теню Енев Тенев, Добра Енева Тенева, Желязко Тенев Енев и Мария Енева Тенева. Освен за тях с авторитета си на народен представител адв. Минков неведнъж енергично се застъпва и за други хора с леви убеждения, предимно от околните старозагорски села Калояновец, Памукчии, Оряховица, Св. Кирилово и др. Бил е крайно отзивчив и проявява човещина спрямо всякакви тормозени от полицейските власти лица, стремейки се да ги предпази от насилия и малтретиране. По повод на тези му застъпничества полицейските органи многократно протестират грубо и нескрито изразяват недоволството си пред началството. В началото на 1944 г. старозагорският депутат застава и против организирането на т. нар. „Обществена сила” – структура за борба срещу партизаните на местно ниво, инициирана по идея на Дочо Христов – министър на вътрешните работи в кабинета на Богдан Филов. Минков е натоварен да я проведе и организира в своя избирателен район, но категорично отказва да обремени чистата си съвест с отговорността за подобно недомислие, дори „иронизирал тази акция и всецяло я саботирал… публично и на всеослушание”.

След комунистическия преврат на 9.ІХ.1944 г. депутатите от XXV Обикновено Народно събрание са съдени от т. нар. „Народен съд”, като 67 души са осъдени на смърт, а други 23-ма на доживотен затвор. В списъка на последните попада и 49-годишният старозагорски адвокат Иван Минков. Задържан е в Софийския централен затвор и в края на 1944 г. е изправен като обвиняем пред Втори състав на „Народния съд” в София по н. о. х. д. № 2/1944 г. по описа на същия съд. Държи се достойно, като по време на разпита ясно и категорично заявява: „Никога не съм се числил във фашистка организация. В колегията съм се държал винаги добре и съм застъпвал интересите на народа. С уволнения, назначения и ходатайства не съм се занимавал. Застъпвал съм само обществени инициативи и за обществена полза. Но в последно време и за това ми се пречеше, защото знаеха моето отношение към местните власти и кметовете…”.

С Обвинителен акт № 2/5.ХІІ.1944 г. е повдигнато обвинение срещу 109 задържани лица, 13 в неизвестност и 12 починали. Иван Минков е посочен под № 54. „Извършените” от него и от останалите обвиняеми престъпления се свеждат най-общо до следното:

„1. Одобрили са сключването на 1.ІІІ.1941 г. от правителството на проф. Богдан Филов спогодба за присъединяване България към Тристранния пакт на силите от Остта: Германия, Италия и Япония;

2. Одобрили са пропускането на германски войски през територията на страната…;
3. Одобрили са окупирането от наши войски на югославски и гръцки територии…;
4. Позволили са наши войскови части да влязат в военни действия с въстаническите народоосвободителни войски на Югославия и Гърция;
5. Одобрили са влизането на България в „Антикомунистическия пакт“;                                  6 – 12. … … …

13. Допринесли са за продаване и разоряване нашето стопанство и нашите финанси…”

С Присъда от 1 февруари 1945 г. на Втори тринадесетчленен състав на „Народния съд” са осъдени 126 души. Бившият народен представител Иван Д. Минков също попада сред тях и е записан под № 74. Осъден е на „доживотен строг тъмничен затвор и да заплати в полза на държавното съкровище 5 000 000 (пет милиона) лева глоба, заменими при невнасяне с по (6) шест месеца тъмничен затвор и лишение от права по чл. 30 от НЗ завинаги”, като освен това се присъжда и целият му имот в полза на държавата. В допълнение „Народният съд” „Осъжда признатите за виновни подсъдими да заплатят солидарно в полза на държавното съкровище станалите по делото разноски в размер на 2 400 (две хиляди и четиристотин) лева.”

Горното е брутално нарушение на действащата тогава Търновска конституция и то в няколко основни пункта. Не стига това, ами по думите на главния народен обвинител Георги Петров „Народният съд” е освободен и от Закона за наказателното съдопроизводство, т. е. той е над самото вътрешно законодателство.

Свидетели сме на безпрецедентен в българската история казус: цялата историко-политическа абсурдност на случващото се покрай „Народния съд” влече след себе си и правна такава – обвиненият влага всичко и се опитва да докаже своята невинност, когато всъщност по правило тежестта за доказване пада върху обвинението и следва да се носи от него като процесуално задължение. Меко казано добрата защита на „виновния” става безперспективна в случая и е лесно „оборена” от изфабрикуваните чисто пародийни „доказателства” за неговата вина.

Присъдата е произнесена и е необжалваема. Остава все пак жив, но наказанието съвсем не е минимално, напротив – доживот. Близо 2 г. по-късно, през декември 1946 г., Ив. Минков подава молба за помилване – също без успех. Защото всичко е част от идеята на комунистите в България „да се нанесе първият икономически удар върху буржоазията, да се финансира народната власт и се подпомогнат борците против фашизма”.

Последните действително са подпомогнати – с пари и имоти на осъдените и елиминирани „народни врагове”. В т. ч. и със собствените финансови средства на Иван Минков, налични по спестовния му влог № 6082 към Българска банка „Юнион” АД – Стара Загора, възлизащи на 104 085 лв. (по тогавашен курс). Домът му пък в град Стара Загора, където е живял някога със семейството си, също е конфискуван и предаден на (разбирай присвоен от) не кого да е, а същия онзи прословут партизанин Чочоолу, чиито ятаци преди години именно той е защитавал най-добросъвестно пред съда…

Животът на един достоен българин, виден старозагорски адвокат и бивш народен представител – Иван Минков, е тотално разбит, а самият той е изправен пред неизбежна алтернатива. Ще натрупа по затворите почти толкова години „стаж”, колкото е професионалният му такъв като адвокат. Ще лежи първоначално в Софийския централен затвор, после и в Старозагорския. Докато най-после прошареният ветеран Иван Минков е амнистиран. И поема последната си глътка свобода – колкото да се върне в родния Калофер и да издъхне там в опит да поправи старата си, почти порутена вече бащина къща. Отива си тихо от този свят, огорчен, съсипан и незаслужено забравен…

За написването на статията са използвани материали от: Централен държавен архив – София, Държавен архив – Стара Загора; Сборник на ХХV Обикновено народно събрание, С., 1940 г. и др.

Автор: Георги Туртуриков