Теньо Арабаджиев пред Долап.бг: „Ако част от обществото е болно, то цялото общество е болно”
Познавам Теньо Арабаджиев отдавна, заедно ходихме на хатха-йога в Стара Загора. Да се появи мъж и то млад на йога, за мен лично означава, че хоризонтите му са широки и далечни. Обикновено младите мъже помпат мускули във фитнесите. Оттогава насетне Теньо създаде семейство, заедно с Миряна имат две прекрасни малки дъщерички, работи на отговорна длъжност в малка, но силна частна фирма в Казанлък. Следвайки мечтата си, с кредити и помощ строи семейна къща извън града. Има вид на човек, който знае мястото си под слънцето, знае отлично приоритетите си. И същевременно е чувствителен, отворен, любознателен. Една от причините да е такъв – отворен и космополитен – е че е завършил Американския университет в Благоевград. Това е Университет и образование, което определено учи и „подстрекава” младите хора да работят в полза на обществото си. Защото това да си активен също се учи.
Теньо Арабаджиев е един от „Приятели на бежанците“ в Стара Загора. Той бе третата номинация за годишните награди „Добрият Самарянин“ през 2014 г и получи Наградата на общността. „Добротворецът от Стара Загора е номиниран заради помощта, която оказва на иракчанинът Низар Сихи, който не може да ходи и се нуждае от спешна операция на крака. Той и останалите от движението „Приятели на бежанците“ в Стара Загора успяват да съберат и парите, необходими за операцията и лечението на Низар. Номинацията е направена от онлайн медията „Starazagora.utre.bg”
С Теньо Арабаджиев разговаряме по същата тема, заради която получи наградата, 4 години по-късно. Интересно ми е, какво мисли сега – за тогава.
Как се включи в доброволческата работа в подкрепа на бежанците у нас?
Чрез Райна Димитрова видях едно обявление за набиране на дрехи за семейство с 9 деца, които са в бедствено положение в с.Баня, Новозагорско. Беше ми любопитно, темата беше противоречива. Отвътре усещах, че не може да е само това, което пишат по медиите – само негативни неща. Просто исках да отида и да се уверя със собствени очи и да усетя как е. Затова съдействах на Райна с мой превоз , тя беше събрала дрехите, да отидем и да ги дадем на жената. Това беше началото на декември 2013 г. В един топъл зимен ден, беше слънчево, жената дойде, не говореше английски език, беше много емоционална среща . Благодари ни, опита се да обясни как бомби падат при тях, как мъжът и един вид е глупав, че е останал там , показа ни всичките си деца …Беше много истинско, непринудено.
Всъщност тогава усетих, че не е точно така, както го представят по медиите . А е кауза, за която мога да отделя време и има смисъл да се прави нещо в тази насока. Малко по-късно се срещнахме с другите хора – с Диана Димова, с Дейвин и Хрисана Лийстръм, с Марги и Кийт Браун – те работеха в Харманли и имаха опит там. Ние бяхме ходили веднъж-два пъти с Райна в с.Баня. И по един съвсем естествен начин решихме да се съберем и да започнем периодични срещи. Тогава влязохме в контакт с един много активен сириец, който беше като преводач и медиатор в Харманли, а в последствие дойде да живее в Стара Загора. Той беше една от ключовите фигури, за да може да имаме възможност да общуваме с хората в центъра, не всички знаеха английски или чужди езици и повечето нямаха доверие на някой съвсем външен. Хубаво бе някой техен човек да те представи, да обясни какъв си, какво предлагаш, с какво можеш да помогнеш. Общо взето по естествен начин се намерихме в Групата и много добре си паснахме, защото всеки има различни възможности за помощ и бяхме силен отбор, силен екип.
Колко пъти си ходил в центровете, каква беше помощта ти?
Много и различна работа имахме. Аз бих казал, че се „специализирах” в няколко конкретни случаи. Например първият по-сериозен случай, който ни отне около половин година беше иракчанинът, нападнат в София, пребит и хвърлен от мост от група младежи с крайно радикални националистични убеждения. Той е имал тогава спукани два гръбначни прешлена и две кости на подбедрицата. Опериран е по спешност в „Пирогов“, но поради липса на финансова възможност не успява да се рехабилитира и костите му не зарастват. След 2 месеца в Регистрационно-приемателния център в с. Баня, Нова Загора, пада и си чупи крака на същото място. Следва повторна операция в Сливен и поставяне на специална шина, която държи костите му неподвижни. Костта му обаче не зараства и Низар не може да се обслужва сам. Специалист ортопед препоръчва да се направи операция, при която да се постави пирон в крака, за да може той най-накрая да се възстанови.
Докарах Низар в Стара Загора и се направиха две операции, заедно с рехабилитацията отне около половин година възстановяването му. Бях по болниците през цялото време с него и с Рашид, който превеждаше. Помагал съм и за други неща, но основната задача за мен бе да вдигна на крака Низар. Направихме кампания в социалните мрежи и набрахме и средства за операцията му и това бе оценено от хората, които са наблюдавали нашата работа, бях номиниран за Наградата „Добрия Самарянин” за 2014 г. и получих изключително ценната за мен Награда на общността.
Как получава един бежанец медицинска помощ в България – платена ли е, държавата какво поема, изобщо нещо поема ли?
В самите центрове за настаняване има медицински лица, обикновено са фелдшери или медицински сестри. В Харманли като по-голям център мисля че имаше и лекар, но те са общопрактикуващи, нямат и условия да разрешават по-тежки проблеми. Повечето от бежанците нямаха достъп до добро здравеопазване. В периода, когато са в процедура за получаване на статут, те са здравно осигурени. Някои могат да си платят здравната помощ, но няма човек, който да ги заведе при специалист, да осигури превод и тн. Аз съм работил по поне 7 различни случая, бил шофьор на болни хора, превеждал съм им и съм ги водил на лекар. Лагерът в Баня е отдалечен от селището, имаше различни случаи, деца се разболяваха, имаше инфекции…Институциите за съжаление не искаха да си свършат работата, доброволците бяхме като пожарникари – отивахме да „гасим” спешните случаи. Има някаква институционална дупка –няма кой да свърши тази работа или някой не желае да я свърши. Този някой си казва „На мен не ми плащат за това”, говоря за тези, които бяха медицински лица в центровете за настаняване, много е лесно да дадеш аналгин.
А лекарите от нашата здравна система предложиха ли адекватно лечение на болните бежанци, обърнаха ли им достатъчно внимание?
Аз лично съм впечатлен от отношението, което получихме в МБАЛ ”Проф. д-р Стоян Киркович”. Изразявам специалните си благодарности на ортопедите д-р Радичев и д-р Иванов – работил съм и с двамата по различни случаи . Специално д-р Радичев си пое Низар и се занимава с него доста дълго време – операции, постоперативни прегледи, чисто емоционално го успокояваше…Защото Низар си мислеше, че никога няма да проходи отново, беше отчаян. И нямаше никаква дискриминация, не усетих никакво пренебрежително отношение, всичко беше както трябва да бъде – нормално човешко отношение на загриженост. Но ето, вече 4 години по-късно все още няма механизъм или организация държавна, която да поеме с финансиране тази дейност, нашата, на доброволците. Не е толкова сложно, не е нужно да имаш специално образование, за да помагаш.
Какъв е бил твоят вътрешен мотив тогава – състрадание ли? Много хора го имат, но не умеят да го изразят и да намерят начин да помогнат.
Съпричастност, състрадание – да. Като идвах за това интервю се замислих – дъщеря ми се беше родила в същата година и аз бях тогава с по-засилена чувствителност. А като видях обстановката с очите си, реших че няма как да остана безучастен. Трудно е, защото освен че се опитваш да помагаш на хора, без да знаеш какво точно правиш, я има и обществената нагласа против това – негативната нагласа на цялата ни общност към бежанци и имигранти. И това още повече затруднява нашата дейност. Вървиш срещу течението, а това е трудно. Аз смятам, че всички сме свързани и че няма как болни и нещастни хора дори и в съседния град да не направят болни и нещастни нас, ако имаме поне малка форма на съпричастност. Ако част от обществото е болно, то цялото общество е болно.
Аз като романтичка си мисля че е заложено в човека доброволно да помага, но съм и убедена, че доброволчеството се и учи.
Да, много ми харесва това в Западните университети, че го търсят и че да, стимулира се доброволчеството. Българите са пасивни и неангажирани. Като има нещо, което не ти харесва – поправи го, промени го, помогни на някой, трябва някой да го прави. Ако не го свършат институциите, просто трябва някой да го направи.
Поддържаш ли връзка и сега с бежанците, на които си помагал?
Да, Низар е в Германия, намерил си е работа и живее нормален живот. Джабар, на който помагаше Райна също го следим, виждаме че се справя. Рашид ми е най-близък на сърце, защото с него минахме през много тежки моменти и покрай работата станахме много близки приятели. Той също се опитва да намери своето място под слънцето. И той е в Германия – там е уредено, получаваш възможност да учиш език, получаваш квартира и след езиковия курс имаш възможност да работиш. Има предприемчиви хора, били са заможни в Сирия и искат да са полезни на обществото. В България похабяваме техния потенциал. Например ако иска да отвори такъв човек ресторант са му нужни купища документи – разрешителни, кредити, а той не знае език…Как ще учат децата му, като и те не знаят език… Всички гледат да намерят основание да не се случи – това, което искаш да се случи.
А повечето от бежанците, които познавам, са горди хора, те искат да се докажат. Имахме готвач в Стара Загора, Карим, който също замина в Германия. От центровете бяха изпратени на улицата, без шанс да се оправят сами. Ако не заминат с трафиканти в чужбина, ще бедстват тук. Жилищата, които им предлагаха тук бяха с над-пазарни цени. Наемателите казваха „Ще си жертвам този дом заради повече пари”. И така.
Тъжно е, Че България не се справя с цялата тема, много потенциал се похаби. И не ни беше даден шанс да опознаем тези хора.
Интервю на Уляна Кьосева
Материалът е изготвен с подкрепата на Глобалния фонд за обществените фондации
