По пътищата на дедите
Преди около две години отправих желание към основателя на ,,Багатур”-старозагорската, прабългарска школа за оцеляване и изучаване на древните, български традиции – Райчо Гънчев, да ме има в предвид за някое от следващите посещения на ,,Курултай” в Унгария – съвременната среща на древните, конни народи от Средна Азия.
Точно преди 10 години Андраш Биро, известен антрополог и биолог, от Унгарския музей за естествени науки, поставя началото на съвременния Курултай в Унгария. Монголската дума курултай в традициите на някои номадски народи (Златната орда и някои тюркски народи) означава ,,съвет на старейшините”. Курултаят е политически и военен събор, на който се вземали важни решения за настоящето и бъдещето, като избор на хан например, или решаване на важни, държавни въпроси. На Велик курултай при извора на река Онон, през 1206 г., Темуджин (Ковача) е провъзгласен за Чингиз хан и е обявено създаването на Монголската империя.
През 2006 г. в Казахстан под ръководството на антрополога Андраш Биро се провежда научна експедиция, данните от ДНК – проби, при която установяват генетична близост между народа Мадяр в Казахстан и унгарците.
– Убеден съм, че нашите предци са яздели заедно в степите на днешен Казахстан – казва Андраш Биро.
Днешните унгарци наричат себе си маджари. Сигурно е, че първите владетели на средновековна Унгария, хановете Алмош и Арпад, са били потомци на славната династия Дуло, каквито са хан Кубрат, хан Аспарух, хан Тервел.
Унгарците смятат себе си за едни от най-близките наследници на великия Атила. Исторически сигурно е , че през 632 г. династията Дуло обединява българите и създава Стара Велика България. Някои историци като Омелян Прицак свързват името на династията Дуло с името на управляващата Хунну династия – номадски народ , обитавал земите на днешна Монголия, Северен Китай и Южен Сибир от 16-ти век пр.н.е до 5-ти век. Същият историк предполага, че името Авитохол от ,,Именник на българските канове” е името на самия хунски император Атила. Историците, мислещи като него приемат, че произходът на клана Дуло и българите е тясно свързан с произхода и дейността на хуните, като първите две имена от ,,Именник…”-а, Авитохол и Ирних, се идентифицират с Атила и неговия трети син Ернах.
За Атила, като личност от историята на древните българи, говори и Георги Раковски. В края на 1856 г. Раковски е помолен от родолюбиви българи в Белград да напише история на българския народ и той с благоговение се залавя с тази задача: ,,Какво по-сладко занимание може да има от това да се занимава човек с издирване на древностите на премилий, свой народ.”- пише той в писмо до П. Златев през 1857 г.
,,Нашите българи въобще не търсят и не обичат народното просвещение. Те са люде недвижими, те не знаят какво ще рече любов народна и просвещение народно. Те отдавна в несвяст са забравили своите златни векове от времето на храбрия Атила, Кардам, Боян, великия Владимир, славния Първи Асен и прочие…” – пише Раковски в друго писмо същата година.
В своя дипломна работа Теодора Колева, от Великотърновски университет ,,Св. св. Кирил и Методий” – ,,Теории за произхода и прародината на прабългарите. Исторически аспекти“, с научен ръководител, доц. д-р Иван Лазаров, прави обстоен и много интересен анализ на всички съществуващи извори и предложени теории по темата. В заключение пише: ,,Що се отнася до различните хипотези за произхода на българите и за тяхната далечна прародина, теориите влизат в противоречие една с друга. Изглежда сякаш не е възможно да се намери решение, което да стои най-близо до историческата истина”. ,,Общо взето въпросът за произхода и прародината на българите остава отворен. За да се стигне до някакво достоверно заключение историци, археолози, лингвисти трябва да обединят усилията си в търсене на отговор на следните въпросите: Кои сме ние? От къде идваме? Дали сме траки? Или тюрки? Или може би хуни? Дали Памир и Хиндокуш са земите от където сме тръгнали в търсене на нова родина? Все въпроси, на които някой ден учените могат да открият, да се надяваме, задоволителни отговори…”
…
След научната експедиция в Казахстан през 2006 г., на следващата 2007 г., е организиран първият Курултай, като в него участва унгарска делегация, водена от Андраш Биро. През август 2008 г. се провежда втори Курултай, но сега в Унгария, със специалното участие на представители от Казахстан. По данни на организаторите в събитието се включват над 80 групи, като за участниците в културните и спортни мероприятия – ездачи, стрелци с лъкове, бойци са построени над 100 юрти.
Събитието е посетено от над 90 000 човека. През 2010 г., по официална информация на организаторите, за трите дни на Курултая, той е посетен от над 220 000 души, което го прави едно от най-големите събития в света, свързани със съхраняване на традициите. Тогава в него се включват над 3000 души участници от различни националности, за които са построени 135 юрти. През 2012 г. събитието е подкрепено от държавата със 70 милиона форинта. Сега Курултай се организира на всяка втора година през месец август, а негов основен организатор е Унгарската Туранска фондация. В основата на събитието е залегнала идеята, свързана с първоначалното значение на думата курултай, в смисъл на ,,съгласие, единство”, отнесена към разбирането за въображаема общност между степни, номадски племена и народи, за които се предполага, че имат общ произход, по думите на Венета Янкова, доцент по фолклористика в Шуменския университет ,,Епископ Константин Преславски”. Символичното братство между тези народи е формулирано в приета, обща декларация: ,, По предопределение от небето: казахи, киргизи, узбеки, турци, азери, уйгури, башкири, якути, българи, унгарци, мадяри, татари,туркмени, монголци, чуваши, гагаузи, японци са братя хуни”
…
И ето ни сега, пътуващи рано сутринта на 08.08.2018г. в посока Унгария, в джипа на Митака от Варна, четиримата с него, с Райчо и със Слави от Стара Загора – момък от момчетата на ,,Багатур”. На 10.08,11.08 и 12.08.2018 г. в местността ,,Бугац пуща”, в района на унгарското селище Бугац, ще се проведе Десетият годишен юбилеен събор на Туранските народи – Курултай.
Митака от Варна – Димитър Великов, нашият шофьор, е широко скроена личност, с внушителна осанка, която силно ще впечатлява всички, които го срещнат на Курултая, със задълбочени познания за историята и културата на древна България и древна, Средна Азия. Човек с афинитет към природата, животните и историята. Собственик на едни от елитните коне в България, хоби за което никога не е жалил сили и енергия.
Пътуваме към Унгария и нямам търпение да зърна събитието, за което много съм слушал, но на което не съм имал удоволствието да присъствам, за разлика от моите спътници. Андраш Жолт Биро, основателят на съвременния ,,Курултай” в Унгария е личност с невероятна харизма, антрополог и изследовател на древните традиции, който решава да даде среща на унгарска земя, на днешните наследници, на конните народи от Средна Азия, и да им припомни тяхното общо минало. Поне на ония от тях, които не са забравили кои са и откъде идват.
Бях слушал много за този човек, но когато го видиш на живо и го чуеш да говори въздействието е неотразимо. През ума ти минава мисълта, че точно хора като него в миналото са повеждали войните след себе си, срещайки неподражаема подкрепа и единомислие.
,,Курултай” е събитие, което те втрещява с любовта и с отдадеността към миналото и традициите, демонстрирани от десетки, от стотици, от хиляди хора от всякакви възрасти – мъже, жени, девойки, момчета, деца. Което би трябвало да е повече от нормално. Човек и народ, които не знаят кои са, откъде идват и накъде отиват, са осъдени да изчезнат в забравата на времето. На тържествената вечеря, в последната вечер, Андраш Биро беше споделил с нашата делегация, че за трите дни около арената и сцените на това събитие са преминали около двеста хиляди души.
Двеста хиляди човека от десетки страни видяха българското знаме, което се вееше редом със знамената на десетки, конни народи. Или Аспарух не е дошъл по нашите земи на кон и със стрели в колчана, повел след себе си хиляди конници. Бях притихнал в очакване каква ще е реакцията на зрителите, когато Андраш Биро спомена името на хан Кубрат и името България в момента, в който конник се понесе с нашето знаме пред пълните трибуни, и пред строените конни и пеши редици на стотиците участници. Вдясно до мен, на метър и половина, беше официалната турска делегация със специален пратеник на президента Ердоган.
Аплодисментите и демонстрацията на уважение, показани от тези хора, дори малко ме смутиха. Не знам какво точно аплодираха – знамето на България или изпълнението на момичетата и момчетата от ,,Багатур”. Всъщност нямаше никакво значение – имаше значение само и единствено уважението.
Колкото до изпълнението на ,,Багатур” и до това какви следи са оставили досега в дългите си години участие на това грандиозно събитие, на конните народи, и какви оставиха сега, ще спомена само, че публиката цяла, без изключение стана на крака, и притихна, когато зазвуча музиката, и ,,багатурци” започнаха своя спектакъл. Да, точно спектакъл е точната дума.
Ще спомена, че когато с Райчо Гънчев се разхождахме в района на ВИП трибуната, в момент на пауза, бяхме спрени от момиче, което говореше на руски и което не пожела да ни пусне, докато не получи координати, и обяснения къде може да види, и да чуе отново музиката, и изпълнението, за които каза, че са я хванали за гърлото.
– Аз не разбирам думите, но музиката и визията влизат директно в душата ти, и искам да знам кои сте, и как, и къде мога да Ви видя, и да Ви чуя отново. В тази музика сякаш има от всичко…
Ще спомена, че водещият на събитието, в мое присъствие, потърси контакт с Райчо Гънчев, силно впечатлен от изпълнението на ,,Багатур” и отправи покана за участие в подобно събитие на момичетата и момчетата догодина в Румъния. Ще спомена, че още в момента на пристигането ни и посочването на юртите, в които щяхме да отсядаме, при Райчо и останалите, дойдоха най-близките хора на Андраш Биро да ги поздравят, да им стиснат ръцете и да ги прегърнат.
Ще спомена, че когато под строй ,, Багатур” се отправиха към трибуната за репетиция на откриването, от лагерите на останалите участници, покрай които минаваха, хората скандираха:
-,,Багатур”, ,,Багатур” !!!
За любовта и отдадеността на хората, участващи в събитието ,,Курултай”, може да се говори много.
Апостол, човекът от нашата група, знаещ унгарски, със съпруга унгарка и сега живеещ в Хасково разказваше, че всички, които са ангажирани в организацията и в помощта за осъществяване на това грандиозно събитие, са доброволци, и го правят безплатно. Охранители, организатори, помагачи, водещи.
Малки момчета и момичета тичаха като шибнати от камшик да събират стрелите и копията, да поставят и махат мишените, да държат зелени клонки над главите си, които бяха отсичани от точния удар на меча или на бойния бич. Деца, които бях видял предния ден, преди откриването, на пейките, да говорят разпалено и очаквайки от тях да са зрители, сега с национални носии търчаха да помагат в организацията, и в изпълнението на събитието.
Внимание от всеки за всичко и за всички. От раздаването на безплатната храна – до чая, кафето и студената вода, от която имаше голяма нужда в 34-градусовата жега. Нищо обаче не можеше да спре стотиците участници в желанието им да покажат кои са и какво могат. Каскадьори, певци, ездачи, соколари, стрелци с лъкове, бойци с мечове и ризници, море от изпълнители, в което потъваш и напълно забравяш за няколко дни, че живееш в момента в 21 век.
На ,,Курултай” можеха да се видят невероятни изпълнения. Стрелец с лък, за когото не разбрах откъде идва, застана пред главната трибуна с двама свои помощници, вдигна оръжието максимално нагоре и изстреля стрела в максималния обхват на лъка. Според мен стрелата падна на около 250-300 м разстояние. Единият от помощниците му тръгна към стрелата, след известно време я намери и застана до нея. Стрелецът се отправи към него. Другият помощник разстла на земята на около 20 м пред очите ни парче бял плат, с размери един на един метър и застана на няколко метра от плата. Когато стигна до стрелата на около 300 м от бялата мишена, стрелецът се фокусира известно време, вдигна лъка и запрати стрела в посока на плата. По времето на първия изстрел (в посока на пределите на обхвата на оръжието) и по времето на втория такъв (в обратната посока) духаше вятър, който неминуемо влияеше на летежа на стрелата. Първата стрела се заби на метър пред плата. Последва втори изстрел. Стрелата падна почти до първата, но отново извън пределите на мишената. Третият изстрел също беше отвън. Четвъртата стрела се заби сред аплодисменти почти в центъра на бялата мишена. Говоря за разстояние от около 300 м, при духащ средно силен вятър.
Дресировка на коне, която те оставя без дъх… Конете сядаха, лягаха, стояха на изправени предни крака, поздравяваха с крак, правеха какво ли не… И през цялото това време пред главите им плющяха бичовете. Отривисто свистене, който най-вероятно ще изпрати в неизвестна посока и с огромна скорост един нетрениран и несвикнал с този, приличащ на изстрел, звук на камшика кон.
Трима соколари с кон и с няколко птици стъпиха на арената. Майсторската им работа с птиците впечатляваше. Птиците бяха освобождавани от ръката, която ги държеше и подхвърляни във въздуха. Следваше летеж до другия човек или стремителна атака на развъртените примамки. При един от опитите си за атака, един от соколите подмина примамката и вместо да завие обратно набра скорост напред и се отдалечи от арената. Двама от соколарите се опитаха да го върнат с усърдно подмятане на примамките нависоко. Птицата обаче упорито се отдалечаваше и набираше височина. Едно от момчета се затича към границите на оградената за представлението площ и повтори опита да върне сокола, но всичко беше напразно. Човекът, който беше на коня го извика и представлението продължи. Помислих, че загубиха птицата безвъзвратно. Тя вече не се виждаше с просто око в небето. След около 20 минути соколът се върна със свистене в района на сцената и налетя на веднага отправената към него примамка.Успокоих се, когато го видях, спрял летежа си и кълвящ месото върху примамката. Да загубят сокол по такъв нелеп начин вероятно би струвало много, много скъпо на собствениците. Не случайно в миналото за хубава птица са били плащани цели състояния. Най-вероятно някъде и в момента е така.
На официалната трибуна присъстваха много интересни и специални личности. През първия ден имаше представител на унгарското правителство, присъстваха посланици в Унгария и официални представители на десетки, настоящи средноазиатски републики, учени, историци, изследователи на древните традиции и древната култура на Туранските народи. В древния зороастрийски текст ,,Зенд-Авеста”, един от внуците на Йима ( личност, подобна на Ной), който оцелял след бедствие, унищожило живота на земята, носи името Тур или Тура. За него се счита, че е предполагаемият праотец на така наречените ,,турански народи”- наименование, използвано в Древен Иран за всички обитатели на Средна Азия.
Един от хората, занимаващи се с изучаване и изследване на древните обичаи и традиции в Казахстан например, професорът по история – Айбулат Кушкумбаев, личен приятел на Райчо Гънчев, също беше на трибуната и двамата с основателя на ,,Багатур” проведоха интересен, приятелски разговор. Размениха книги, информация и планове за бъдещето. Естествено направиха си снимка заедно пред нашето и знамето на Казахстан.
В един от дните бяхме седнали да обядваме с Райчо в столовата, когато към нас се приближи млад човек със съпругата си и малко момченце в ръцете. Отново приятелска прегръдка и отново огромно уважение. Двамата поговориха малко и Райчо Гънчев получи като подарък две книги, донесени специално за него.
– Габор Копечни – един от най-големите майстори на бойни изкуства в Унгария и основател на ,,Баранта”- клуб, насочен към възраждане на древните традиции в бойните изкуства, на уменията и техниките в тях – представи ми го Райчо – много се радвам, че е написал тези две книги.
Моментът, в който Главният шаман на унгарската група дойде на крака до нашата юрта да се прегърне с Райчо, да си вземе довиждане с него и да му подари кожена торбичка, с предполагам някакво много ценно съдържание – някакви треви, които изключително ухаеха, беше една от поредните демонстрации на уважение към основателя на ,,Багатур” и към България.
Същият този човек – Главният шаман на унгарците, буквално е разплакан от реч на Райчо преди месец в Казахстан, на подобно събитие, по време на официалната церемония по закриването.
Групата шамани от Унгария бяха изключителни за наблюдаване. Ритмиката на барабаните, с които работят влиза в някакъв резонанс с вътрешния ти космос и предизвиква подобно на хипнотично въздействие. Песните, които пеят, бяха неразбираеми за нас, но музиката и ритмиката просто те понасят със себе си. Апостол ни разказа после, че текстовете са със съвременно и патриотично звучене, че пеят колко е хубаво да си унгарец, да създадеш семейство, да отгледаш и да възпиташ децата си. Прекрасно!
За почитателите на конете предполагам, че този Курултай беше невероятен празник. На сцената излязоха около 240 коня. Всякакви, с всякакви ездачи.
Мъже, жени, момичета, момчета, деца… Стотици коне летяха в галоп и те връщаха във времената на конните народи от Великата степ.
Гледката на препускащи стотици коне е зашеметяваща. А каква ли е била гледката на 400 000 конници, с които Мо Тун – първият могъщ хунски император, обсажда и пленява в долината Байдън, китайския император Лиу Бан, с 320 000-ната му войска, дръзнал да нападне земите на хунорите от юг.
– Представяш ли си какво се чува, ако срещу теб препускат 400 000 коня и всеки един от конниците е с доспехи, които допълнително дрънчат. Най-вероятно усещането е за грандиозно земетресение или изригващ вулкан – разсъждава по темата и Райчо. Интересни са сведенията за могъщия хунски вожд Мо Тун, които достигат до нас от летописите на едни от първите китайски хроникьори Съма Тан и неговия син Съма Циен. Бащата на Мо Тун – То Бан – бил слаб и мекушав владетел, наследил могъща държава през 3-ти век пр. Хр. Владетел, който нехаел за опитите за стабилизиране на раздирания от противоречия по негово време Китай. По това време династията Хан в Китай започва строителството на Великата китайска стена, за защита от набезите на хуните. Една от любимите жени на То Бан била китайка, която се стремяла да осигури за сина си шанюйския (ханския) престол, принадлежащ по право на Мо Тун. Бащата на Мо Тун – шанюй То Бан – фактически го осъжда на смърт, изпращайки го като гарант за мира в земите на съседно вражеско племе по съвет на жена си и след това напада съседите. Мо Тун обаче успява да избяга на кон и се завръща в земите на баща си. Обявен е за герой и му е поверен отряд от 10 000 човека, които той подлага на специално обучение. На него се приписва изобретяването на свистящата стрела. Мо Тун издава заповед, задължаваща всички войни от отряда му да последват изстрела му, когато вдигне лъка си срещу някого или нещо. Тези, които не стрелят по любимия му кон, в когото той изпраща стрела, са съсечени. Има и такива, които не го последват, когато стреля в любимата си жена. Тяхната участ е същата. Когато по време на лов стреля в баща си, никой от поверените му войни не си позволява да повтори грешката на предишните бойци. Независимо от случилото се, Мо Тун е обявен за новия шанюй и той поставя началото на могъща империя, държала 200 години Китай във васална зависимост и задължения за плащане на данъци.
…
Последния ден при закриването на Курултая думата беше дадена на представители на различните нации, участници в събитието. Правеше впечатление ентусиазма и благодарността към организаторите и специално към Андраш Биро.
– Благодарим на Андраш, че ни събира! – бяха буквалните думи на един от изказващите се. Радостта от срещата на народите на Курултая личеше в прегръдките, в дългите, сърдечни разговори, в потупванията по рамото, в безкрайните молби за снимка, на никоя от които не беше отказано. На подобно събитие хората можеха да си кажат всичко без официалности и без да се притесняват за това, какво говорят. Тук можем да цитираме нещо и от Джон Стайнбек – ,,Разбрах от дълго проучване, че се възхищавам на всички нации и мразя всички правителства”.
…
На връщане Митака ни е подготвил среща с тайнствена дама, в нечувано досега от нас планинско селце, в северозападния край на Стара планина. Дамата е собственик на две кучета от породата швейцарска овчарка, която лично аз досега не съм чувал и виждал.
Митко разказва, че кучетата са безкрайно впечатляващи и няма други такива в България. Което се оказва пълната истина. На вратата ни посреща симпатична, интелигентна жена, която учтиво ни кани да я изчакаме в долния край на двора на маса, пред окосена градина, на която въпросните животни нетърпеливо играят. Жената има разговор с гости в момента, а ние имаме време да си поиграем с кучетата.
Жената с името София се оказва възпитаник, а впоследствие и преподавател в Лесотехническия институт в София, който сме завършили и двамата с Райчо. С Райчо имат общи познати състуденти, а на мен може би дори е водила занятия по ,,Ерозия”. Изобщо светът е толкова малък. Или поне не толкова голям, че да не се срещнат хората, които мислят еднакво и гледат в една посока – в името на собственото си самоусъвършенстване. Нашата домакиня се оказва човек със задълбочени познания за конете, кучетата, живота в Белгия и Холандия, и в бившите, източни, съветски републики. Работата и във водеща фирма за изграждане на пристанища, я праща в много точки от земното кълбо, и по някакво стечение на обстоятелствата, я среща с конете, и с хипотерапията на много високо ниво.
Научаваме например безкрайно интересни неща за Туркменистан от човек, който е бил там и пред очите на когото те са се случвали. Неща, за които няма как и откъде да прочетеш, защото те никога няма да бъдат написани. И в един момент нашата любезна домакиня ни в клин, ни в ръкав, подхвърля:
– Знаете ли? Ние сме от там! – безкрайно впечатлена от българските шевици, които среща и които никак не е очаквала да види по тези земи.
Също като нас двамата с Райчо Гънчев, когато преди години бяхме на експедиция в Киргизстан и на около 3000 м надморска височина в едно от платата на безбрежната Тян-Шан, жената на потомствен беркутчия ни кани да ни нагости в юртата, в която живеят. Входът на юртата и стените вътре в нея са покрити с везани платна, които сякаш някой вчера е донесъл от България. На учудения ни въпрос какво е това жената отговаря:
– Ето болгарские шевици. Мне ето моя бабушка говорила и ето идьот с давнъйх времен.( Това са български шевици. Това ми е разказвала моята баба и това се носи от древни времена.)
Говорим дълго с нашата любезна домакиня за коне, кучета, за живота, приятелите, за миналото и бъдещето, и не ни се става, но идваме от 500 км и ни чака още много път. Разделяме се с усмивка, с пожелания за скорошни, нови срещи и поемаме към Стара Загора. По пътя Райчо ще ни разсмива и ще ни държи в напрежение с безкрайните си разкази за срещи с диви животни, и с не по-малко диви хора от по-близки, и по-далечни кътчета на нашата планета.
…
Какво остава в теб след всичко това, като мисли, чувства, вълнения, преживявания. Не можеш да не се замислиш и да не си дадеш сметка, че когато си градил нещо с огромни усилия, не само твои, но и на тези до теб, защото сам човек е никой, с огромните усилия на този преди теб, който е поставил основите и благодарение на когото сега ти си този, който си, и си там, където си, нямаш право заради незнание, егоцентризъм, малодушие, или погрешно изградена представа за себеизява, да подлагаш на риск и изпитание авторитета, и утрешния ден на съграденото. Всеки един до теб носи същата отговорност, ако ти позволи да го сториш. Всеки един от нас носи отговорност, независимо дали ни харесва или не. Друго – в точния прочит на историята на този или онзи народ винаги ще има бели петна, и винаги ще има уточнения, и допълнения по простата причина, че случилото се в миналото, а и случващото се сега, в световен аспект, не е еднозначен, а многообразен и сложен процес. И още – нищо не е само черно или само бяло, само добро или само лошо. То е такова само спрямо гледната точка и спрямо определени интереси. Светът, в който живеем, е относителен. Онова, което не е относително и което е очевидно за всички хора, и за всички народи, е непоклатимият факт, че всички ние заедно сме пътници, братя и сестри, пътуващи през Вселената, на кораба – планета майка, наречена Земя. Нещо, което явно е много трудно за разбиране и за осъзнаване от нас като човечество. На всеки обаче му е ясно какво се случва с всеки един пътник тогава, когато корабът потъне. Независимо за коя класа билет си е купил за него.
Христо Рашев