На 60 години Иван Драголов пред dolap.bg: „Да правим каквото трябва! Да става каквото ще!“

Иван Драголов е роден на 12 август 1958 г. в Стара Загора. Завършва с пълно отличие Математическа гимназия „Гео Милев“ и специалност „тонрежисура“ в Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“. Работил е в Старозагорска опера, в Радио Стара Загора, а сега и в Българско национално радио – София. Автор на музиката на десетки театрални и куклено-театрални постановки, както и на много красиви музикални парчета.

За Редколегията на dolap.bg е чест и удоволствие да го поздрави с навършването на кръглата му 60-годишнина. Пожеланията са за Божие благословение, здраве, лично и семейно щастие и неувяхващо творческо вдъхновение.

Господин Драголов, Вие сте една от най-интересните, талантливи и колоритни личности, които Стара Загора е дала на България и на света. Вие като какъв човек се самоопределяте?

Не е вярно, че съм интересен и колоритен. Аз самият не познавам много интересни съграждани. Те, според мене, са най-много 3-4. Например доктора Тодор Толев, Георгиев- Скелета, Илко Груев… Общо взето съм различен. За голямо мое учудване, режисьорът Георги Михалков, веднъж ме определи като светъл темерут. Не си бях давал сметка, да съм темерут, но може би оставям такова впечатление, защото не обичам да занимавам хората с нещо, което не ги интересува. Покрай това, понякога доста мълча и вероятно така оставям темерутско впечатление. Не владея общите теми – смол тоук, както им казват по нашия край. Това са дребни приказки за времето, за познати и непознати… Това хич не владея и затова не мога да водя нормален разговор. В същото време смятам, че е важно да се говорят тези неща, защото те не са празни приказки. Те носят информация. Примерно, като се видиш с някой и той ти каже нещо, най-малкото това е информация, че този човек ти говори, всичко е о‘кей, не ти се сърди за нищо… Така че оценявам смисъла на празните приказки. Видно общата ми култура не достига за това.

Спомням си очарователните Ви родители. Татко Ви беше беловлас, къдрокос, джентълмен, красив, слънчев човек. Може би приличате на него? На какво Ви научиха родителите Ви?

Татко ми беше ангел. В банката беше инвеститорски контрол. Беше строителен техник… Нямам конкретен спомен да са ме учили на нещо. Може би са акцентирали на отговорност, и в някои отношения – много успешно. Те бяха големи хора..!

Какво си спомняте от детството?

За мен детството е най-важното нещо. От него няма по-важно. Занимавахме се с много примитивни игри, но които се оказват много важни сами по себе си.

Лято ли е – всички деца сме навън. В къщи да стоиш си или наказание или, че от 14:00 до 16:00 ч. трябва да се спи. В градинката ни имаше насаден лук. С комшийчетата откъсвахме тръбичката на лука, перцето, както се казва. Имаше под една тераса пепел и ние с тези тръбички – аз духам прах към другарчето си, то – към мен. Или пък в каца пълна с вода, вземаме една клечка, на нея закрепваме стъкълце така, че да натежи клечката, но не толкова, че да потъва. Чукнем я надолу и тя влезе в тъмната вода и не се вижда. Ние стоим и я чакаме да се покаже. Това някога става след 5 минути, но някога и повече… Такива примитивни игри играехме. Тези игри си спомням много ясно и много цветно. След четвърти клас, когато ни бяха купили вече колелета, едното много важно място беше езерото „Загорка“. С колелата отивахме на „Загорка“ и по цял ден там се прекарваше. Знаехме всеки камък и всяко дърво – от къде да минеш… Много хубаво…

Кога се докоснахте до музиката? Каква беше провокацията да се захванете с пианото?

Спомням си много точно идеята да започна да свиря на пиано, по детски и без претенции. Това стана през лятото, когато преминах от четвърти в пети клас. Летувахме във Варна на квартира все у г-жа Сийка Равноустова. Тя имаше дъщеря, която свиреше на пианото „На Елиза“ от Бетовен. На майка, на татко и на мене това ни се виждаше много красиво, небесно. Като се върнахме от морето и започна учебната година, записаха ме в Школата по пиано при Дома на културата на транспортните работници. Другарката Сукманова ми беше преподавателка по пиано. В един клас бяхме с небезизвестния Красимир Къшев. Там от пети до седми клас учех пиано и солфеж. Няколко месеца след началните уроци, татко и майка ми купиха пиано. И досега то си е с мен. Като инструмент не го харесвам. То е от новите немски пиана, но ми е много мило, защото на него направих първите стъпки в музиката. После тръгнах да свиря по групите, което е много важно. Знаех тоновете на пианото, горе долу да си мърдам пръстите и да свиря ефектно. Свирех мръсно, непрецизно, немузикално, но ефектно, уж че съм голям майстор.

От 8-ми за 9-ти клас свирех в една ученическа група „Фараоните“. То беше неземно щастие, когато за първи път докоснах електрически орган – йоника, както тогава казвахме. Йоника е от неправилните наименования, дето една марка започва да се ползва като ксерокс. „Йоника“ е италианска марка, каквато надали някой беше виждал. Ние бяхме виждали немските електрически органи „Велтмайстер“. Да свириш на йоника е вълшебство. Натискаш и тя свири и продължава, докато при пианото като натиснеш клавиша да чукне чукчето – свирне затихне. Първият ни концерт беше на лятната сцена на Бирхалето, в градината на Стария театър. Едно „отговорно“ парче, което свирех беше „Пуканките“. Свири се с две ръце. Кракът ми на педала трепери от страх… Беше много хубаво…

В кои други групи свирихте?

Изключително важно за мене се оказа участието ми в „Траяна“. Там свиреше един голям професионален клавирджия Сашо Събев. Той е брат на бащата на Марио Събев – Буги Барабата. Т.е. Сашо Събев му е бил чичо. Този Сашо е бил голям, страхотен музикант. Имал е кариера в София, но нещо станало и той пристигнал в Стара Загора. Той беше ръководител на формацията. Добре, но са станали пак някакви недоразумения и са го изгонили. А някой трябва да свири на йониката. Не зная по какъв начин Шольо (Михаил Михайлов) е стигнал до мен. Междувременно в подземието на Битовия комбинат свирех в друг състав с ръководител Владо Пеев… Всички бяха страхотни музиканти и доста по-големи от мен. Тогава бях в девети клас и бях безличен като паяче. Тогава нямаше още Музикално училище в Стара Загора. Даже Шольо веднъж го изтъкна, че ако има такова училище, по-лесно ще се намери пианист, но то няма и се търси някой, който да познава клавишите.

В края на девети клас започнах да свиря с „Траяна“. Другите са големи мъже, повечето от които работят в ЗЗУ (Завод за запаметяващи устройства): Стоян – бас китарист, Петко Попа, Динко Горанов – барабанист, Нецо Монев Хъшев, а аз съм в девети клас – паяче.

Взема ме Шольо в „Траяна“. Месец два след това, Йорданка Христова прави турне в Старозагорски окръг. И за да не си води свой оркестър, разбира за нашата готина група. Тя беше само със своя китарист Кристиян Платов. Достатъчно е да има един здрав музикант, около който да се хване другата група и стават нещата. Аз, прохождащ да свиря на йоника, свиря с Йорданка Христова – грандиозно събитие. Сутрин ходя на училище, следобед – бързам да подготвя уроците си и малко да дремна. Майка ми казваше: “Спеше усмихнат…!“ Така продължи десетина дни. Шольо беше много добре бизнес ориентиран човек. Мисля, че парите, които изкарах, бяха съпоставими със заплатата на татко.

През лятото, когато бях в десети за единадесети клас, Шольо паралелно ръководеше и състава в Профсъюзния дом. Тогава направихме „Малката Траяна“, в която свирехме с Веселин Койчев – китара, Дочо Панов – бас китара, Кево – барабанист и Митя Ахмедов. Тогава се запознах с Веско. Китарата не слизаше от раменете му, както е и до ден днешен.

Тогава ли дойде Владимир Джамбазов в бандата?

С него се запознах малко по-късно, когато бях абитуриент. Първото ми впечатление от него е, че с „Малката Траяна“ беше направил едно рок арт парче „Четирите стени“ в четири части. В кино „Комсомол“ се провеждаше най-реномираният за времето си национален фестивал „Тракийска лира“. Това произведение беше буквално убийствено. Щом и заглавието му съм запомнил… Владо донесе от операта една тръбна камбана и парчето така завършваше с нея… Паралелно със Шольовата „Траяна“, Кирил Тодоров ръководеше оригиналната „Траяна“. По време на фестивали се явяваше и като инструментална група. Флейтистът от операта Коцето идваше да свири и заедно с още двама-трима правеха брас секция. Кирил Тодоров водеше инструменталния състав. Там направихме „Полетът на бръмбъра“ – една виртуозна пиеса, която аз свирих на йоника. На Кирил му правехме песни, изпълнявахме и записвахме музиката му за пиеси за Кукления театър. Негови песни свирехме по фестивали и конкурси.

Вие кога започнахте да правите музика?

Започнах да правя музика като войник в казармата, където служих две години. Беше ми мерак да записвам нещо. Тогава записвах с битов магнетофон и микрофончето му. Включително съм молил един войник да ми прави гонг, защото ми се струваше хубаво да има и такъв звук. Интересно ми беше да съставям парчета, като игра на Лего, и да констатирам какво може да се получи като се знаят определени фразички. Как могат да се подредят, за да стане нещо ефектно. Спомням си, че такова нещо съм изсвирил на Веско Койчев, който ми каза, че много му харесва. Това са съвсем единични неща, от които ми е ставало хубаво.

Чак през 1978 г. , когато започнах да уча в Консерваторията. Проявих интерес към джаз, джазови акорди, ладовете по които се свири в джаза, което дължа на Станчо Дамянов. Той ми е дал основните две книги за джазова хармония и за импровизация. Беше ми интересно да ги прилагам и да си съставям парчета.

А кое е първото Ви по-сериозно произведение?

То е продукт на една голяма случайност. Това стана през лятото на 1981 г. Общежитието, в което живеехме – No 22 “б“, през лятото се опразни. Всички бяхме във ваканция. Обади ми се моят преподавател проф. Люцканов, че веднага трябва да пристигна в София, да работим нещо спешно в НДК. Както свирех на морето с Хасан и Николай Ерикиев, заминах за столицата. Оказвам се в общежитието един от малкото хора, които са там. В даден момент, ВИТИЗ-чиийката от долния етаж – Станка Велинова, търси моя колега – Пламен Майната, за да й напише музиката за нейна постановка в Кукления театър в Пазарджик. Оказа се, че му няма адреса и координатите и беше изпаднала в паника. „Аз, мога да опитам да свърша тази работа“, й предложих. А ние с моите приятели Ачо и Павката непрекъснато си играехме на записи, т.е. технологично имахме възможност да реализираме нещо, което да се пусне на сцената и да звучи като истинско. Това ми е първата сериозна музика. Мисля, че постановката се казваше „Часовник с кукувичка“ или нещо такова. Отнесох се много леко, с много безотговорно чувство. Голямо чудо – песнички за някаква пиеска, едно такова безгрижно чувство. Давал съм си сметка за това, защото колкото минаваше време нататък, все с по-голяма отговорност подхождах. Това не значи, че нещата са ставали по-хубави, но отношението ми се промени диаметрално.

Колко е създадената от Вас музика за всякакви театрални постановки? Мисля, че получихте наградата „Стара Загора“ за музика за пиесата „Чайка“ на ДТ „Гео Милев“.

Да, това е така, през 2004 г. и много се гордея с това признание. Не съм броил пиесите, но наистина постановките бяха много. Когато в Старозагорския театър режисьор беше Йордан Гаджев, за всичките му постановки, аз правех музиката… Със сигурност са десетки, но колко са не зная.

Когато завършихте висшето си образование се завърнахте в Стара Загора и започнахте работа в Радиото, нали?

Първото ми работно място беше в тонкабината на операта от 1983 г. до 1990 г. Работата не беше много и сериозна и повече време отделях на театъра. Операта изгоря, след като я напуснах. Но с Радио Стара Загора съм свързан още от завръщането си от София. Не бях назначен, но правех музикални записи, ходех командировки в радио района. Данаил Димов беше главен инженер. Според мен той беше велик организатор. Беше поставил нашата работа умно, здраво и хубаво и мисля до ден днешен личи неговото присъствие. Всъщност той ме покани да участвам в конкурс за освободеното тонрежисьорско място, което безпроблемно спечелих. От 1990 до 2004 г. бях в Радиото. Тогава започнах да си правя програмата „Виктория“, с която и досега се занимавам. През лятото на 1993 г., в салона на Центъра за художествена самодейност, направихме първия концерт с алгоритмични неща, които бях създал с компютъра.

Какво е за Вас програмирането на музика?

Ще го обясня с много прост пример. Когато се запалвах по тези неща през 1983 г., почти никой нямаше компютри. Разговарях с моя асистент, който ми предложи да пробвам една година, дали ще ме държи тази краста. 500 лв струваше един компютър – много пари, но една година ще съм си направил кефа. Т.е. хоризонтът, който той ми даваше беше, че една година е достатъчна. Тази страст ме държи до ден днешен. Вече имам подарено едно лаптопче от Илко Груев и си го нося със себе си. Във всяко свободно време си пиша същите неща, които съм правил някога, само че по-развити.

От Владо Джамбазов знам, че това, което правя се казва алгометрична музика, т.е. да съставяш музика ползвайки компютър. То сега всеки ползва компютър, но ако си пишеш текста на компютър, това не го превръща в алгометричен текст. Ти го ползваш като инструмент за изписване на буквички. Аналогично, това което правя, не са програми които се използват масово. Пиша си програмки, които създават такива нотички.

Програмирането е страст за сближаване на хората. Но това се отнася за всяка страст. Най-важното е, че разни такива неща дават повод на хората да се запознават и са основа върху която да се сближават.

Освен програмирането, кои са другите Ви страсти?

Това ми е най-голямата страст, която ме владее 35 години. Имал съм периоди, в които не съм имал възможност да й се отдавам, но сега нямам проблеми и не е затихнало удоволствието, стремежът към програмирането и радостта като постигнеш някакъв успех.

Преди 10 години, дълго време си разменяхме SMS-и с д-р Тошко Толев. Великият Бойко Ламбовски се включваше в това „занятие“. Да споменем и Иван Груев, Бог да го прости, който въпреки че беше утвърден поет, не се срамеше заедно с нас да обменя шеговити стихчета. Аз ги ръчках тогава доста. Оказа се, че трябва да има някакво ръчкало, защото човек като умее да го прави, не го цени. Например доктора Толев се оказа, че без проблем пише в рими, но какво от това. Аз като му пусна някакво SMS-че и той отговори и се получи лавина от текстове, които имат смисъл. Разбира се, че имаше много глупости, но има и забележителни неща. Например това, което Мария Донева ни е изпращала, Мариан Маринов, на Тошко има много ярки неща. Щом самият Бойко Ламбовски казва, че това е важно и хубаво, значи се е получило…

В София сте вече 14 години. Мислите ли от време на време и за Стара Загора?

Стара Загора е в кръвта ми. Дори се представям навсякъде като бай Иван Старозагорски. То първо вече, в София стандартно хората се питат ти от къде си. Бях в една филмова къща, в която се оказа, че от 15 човека само двама бяха от София. Моето присъствие в София е много прозрачно и го имам като форма на изчезване. Аз съм си Иван от Стара Загора и това не може да се промени. Една негова сянка в София ходи на работа. Един шоп казваше: “Ти като не си на мястото си, мястото ти изстива!“ Онези, които те помнят в твоя град, стават все по-малко. Прибираш се с нетърпение, но не виждаш нито една позната физиономия, ако не отидеш на мястото, където ще се срещнеш с твоите приятели… И въпреки всичко съм си Иван от Стара Загора и няма мърдане от това.

Смятате ли, че изминалите 60 години Ви промениха?

Сигурно са ме променили. За това съм сигурен, даже без да изследвам много нещата. Но има и нещо, което е останало от времето ми като абитуриент. Вероятно съм с много различна външност и поведение, но съм си същият. Мисля, че близките ми хора ще потвърдят това, както и аз като видя Скелета е същият, какъвто беше в 9 клас. Може би това се дължи на старозагорската ни мая – по-романтични, усмихнати и добронамерени сме хората от Стара Загора.

Много години до Вас неотклонно е съпругата Ви Лена.

Бих казал откакто се помня. Много ме е изтрайвала. То беше голяма любов. Така започна и ето, миналата година чествахме 40 години откакто сме се оженили. Весето се роди, когато още не бях навършил 20 години. Така че целият ми живот, без 20 години, сме Лена и аз.

За какво не Ви стигнаха 60 години? Какво желание или мечта не сбъднахте?

Нищо не направих за 60 години. Имам SMS-чета, с които мога да илюстрирам казаното:

Абе има такива. И от техния вид
аз наяве съм виждал не един индивид.
Те са умни, добри и широко скроени.
Те са супер-човеци, те са хора големи.
И доскоро си мислех, как и аз ще порасна,
как въпрос е на време… Но сега ми е ясно,
че това са надеждици празни и жалки,
че големите хора са големи от малки. 🙂

***

На миналото в каменната къща
заровени във спомени нехаем
как тайно и полека се превръщаме
във безполезни изкопаеми.

***

Ако съм направил нещо, то е в посока, за която няма какво да се говори. Скоро си мислех, че човек толкова дълго се подготвя за това, което ще прави. Моят татко се пенсионира, когато навърши 60 години. Аз вече ставам на 60. Колко учене е било за едно кажи-речи нищо. Направил съм едни супер прости работи…

Имате ли някакъв девиз, лого, сентенция, която да Ви е като пътеводна звезда?

Може би от формулираните текстове, голям съм почитател на следния принцип: “Да правим каквото трябва! Да става каквото ще!“ За мен тази мисъл включва двата най-важни аспекта на живеенето. Първо, че трябва като правим нещо, да сме отговорни, защото то ще има последствия. Обаче тези последствия не са 1:1, че ако правиш това се гарантира еди какво си. В живота има много случайности, които дават „каквото ще“. Но ти знаеш, че твоята част си свършил честно и отговорно. В другата половина ще приемеш това, което стане. То може да е много по-различно от това, което си мислил.

Напоследък наблюдавам, при съвременните модерни хора обратна тенденция. Те искат да правят каквото си искат, но трябва да стане каквото трябва да стане. Не влагат грижа докато правят нещо, а пък искат резултатът да е перфектният. Понякога това се случва и е може би по-ефективно, защото нищо не влагаш, пък имаш очакване за конкретен резултат.

Как ще отпразнувате Вашата кръгла годишнина?

Не обичам тържества, свързани с мен. Дори считам, че колегите ме мислят за някаква скрънза, защото винаги излизам в отпуск по това време. Лена има склонност да организира всенародни тържества. На моята 50-годишнина, дворът беше препълнен с 30-40 човека най- малко. Смятам, че и сега подготвя някакво тържество, въпреки че съм помолил колкото може по-прибраничко да бъде.

Важно е само да сме живи и здрави и да съумеем да се порадваме и на старостта!

Интервюто взе Росица Ранчева