Райна Димитрова пред Долап.бг „Имаме да извървим доста дълъг път по преодоляване на собствените ни болки“

Райна Димитрова е  пътешественик между езици и култури, специалист по комуникация, създател на „Книжарница в Куфар“ и ArtAria. Тя е тип „мислеща тръстика“ – умна, интелигентна, чувствителна. Безкрайно близка и земна за общуване. Един разкошен млад човек в Стара Загора. От тези, които със своя ум и доброта променят света. Преди немного години Райна Димитрова и група доброволци от Стара Загора активно помагаха в центровете за настаняване на бежанци у нас. Защо един съвсем млад човек ще го прави, какви са мотивите му, какво е преживяла като емоции там– разговаряме с Райна в това интервю.

Райне, дано не те притеснявам по някакъв начин с темата…

Не, просто… Иска ми се да кажа хубави и смислени неща, които да имат и някакъв положителен отзвук… Затова малко се притесних от нашата среща. Питах се „Ще успея ли да кажа всичко важно и то по начина, по който ми се иска?”

Ами ако говориш така, както красиво и умно пишеш, ще успееш…

Надявам се…

Разкажи ми за твоя опит като доброволец, който веднага се включи в кампанията за по-добър живот на бежанците, настанени в центровете в България. Ти беше там още в началото.

Започнах дейност всъщност малко като продължение на дейността на тази Доброволческа група, която се оформи тогава в София – „Приятели на бежанците”. Това беше още съвсем в началото, още когато се оказа, че нашата държава няма никаква готовност да посрещне бежанците – хората, които бяха тръгнали насам. Когато беше буквално хуманитарна криза в Харманли. Тогава първо се свързах с хора, които смятах, че биха искали да се включат като доброволци. Организирахме се на местно ниво, така че да събираме и помощи и направихме първите контакти с двата центъра за настаняване – в Баня и в Харманли. Събрахме се една немалка група, едно постоянно ядро от 7-8 човека, които постоянно си общувахме в Стара Загора и помагахме в центровете. Това бе през 2013 г.

Още ли се търсите, сега има ли нужда от помощта ви?

Сега има известен спад на някои нужди, а и в момента няма толкова много хора, които да идват в България като цяло и в нашия регион конкретно. От една страна хуманитарните нужди отпаднаха – това беше една от първите задачи, с които се заеха държавните институции. Но така или иначе причината да няма в момента голяма нужда от нашата работа е, че голяма част от хората в центровете за настаняване тогава, заминаха за Западна Европа. Почти никой не остана тук. Хората  все пак направиха опити да останат – имаше и такива, дори в Стара Загора, а в София има останали, там има повече възможности за реализация. Може би тези, които останаха, ще имат нужда от подкрепа понякога, но в никакъв случай тя няма да е тази, която беше в началото. В Стара Загора не остана никой, всички заминаха…

Когато за първи път посети Център за настаняване на бежанци, какво изпита, стъписващо ли беше за теб?

Стъписващо – да, но вероятно всеки би се е впечатлил от различни неща. По някаква случайност  Центъра за настаняване в Баня бях видяла една година преди това. Случайно бях минала оттам. Дори не знаех, че има такъв Център. Той е от старите, не е новосъздаден. И е най-малкият в България, с най-малък капацитет. Това, което ме шокира, когато отидох бе…, че времето е спряло. Хората чакат. И нищо не се случва. Дори не мога да го опиша с думи, но е много, много стъписващо усещане за мен. Ето, в нормалния живот, той, животът, кипи по някакъв начин.  Усеща се като енергия. А в Центъра за настаняване в Баня всичко все едно бе спряло, животът бе спрял. Усещането е страшно безнадеждно. Първата година ходих там  доста редовно. Постепенно посещенията се разредиха, според нуждите на хората. Имаше момент, когато Центърът беше в ремонт и беше празен. Имаше моменти, когато беше препълнен. За мен лично бе някак си нечовешко това, което се случва там. Обръщаше се внимание не на човека, а на битовизмите и то по един доста особен начин. Имаше случка, която истински ме шокира. Бяха дарени много перални, за да могат хората да се обслужват, а пералните бяха заключени, за да не ги счупят. И това се причиняваше на хора, които в случая са безкрайно обезвластени спрямо собствената си съдба – до степен чак дрехите си да не могат да изперат, нито да си сготвят, нито да свършат елементарна битова дейност. И какво им оставаше? Да стоят и да чакат…

Имаше доста враждебни материали в медиите тогава – за ниската битова култура на хората в центровете, за пораженията, които правят… Медиите сякаш нагнетяваха ситуацията,  съгласна ли си с мен?

Да, и тогава и до ден днешен малко са медиите, които пишат и обръщат внимание на тези въпроси по друг начин. Не е нужно да се приеме еднозначно и да се сложи някакъв етикет  – нито в едната, нито в другата посока. Но все пак, когато това се случваше, посоката на отношение и изразяване беше безкрайно негативна. Думите, които се използваха за тези хора ги правеха да изглеждат не-хора, не-човеци. Това е престъпление. Това е език на омразата. А при нас той тръгна от медиите. Но по-важното е, че беше и в Парламента, той тръгна от партиите, които са на власт, и които не са на власт. Това е доста притеснително.

Имаше ли хора от центровете, които живяха в Стара Загора?

Имаше, да. Едни от първите хора, с които се запознах, бяха четирима студенти от Сирия. Единият бе студент по археология, имаше един скулптор и другите две момчета бяха студенти по история. Те искаха да продължат образованието си, правеха няколко опита да е в България, но в крайна сметка останаха тук 6 месеца. Около месец и половина ни беше невъзможно да им намерим квартира дори, камо ли нещо повече, никой не искаше да им даде жилище под наем. Те имаха моята помощ, имаха подкрепата и на групата в Стара Загора, но отношението на останалите към тях беше безкрайно негативно, имаше огромен страх у хората тук – какво ще се случи, какви са тези хора, огромно недоверие. В крайна сметка не успяха по никакъв начин да се реализират  извън това, че помагаха на следващите, идващи в центровете, да се адаптират. И понеже имаха доста добър английски, се включваха като преводачи в Центъра. В крайна сметка и те заминаха за Западна Европа. Студентът по археология Джабар сега живее в Германия, в Кьолн и работи за Историческия музей там. Научи немски на третия месец, написа книга на немски. Преди 2 седмици той беше споделил пост във Фейсбук, в който разказваше как е отишъл на някакви разкопки в центъра на Кьолн и как будни граждани са сигнализирали полицията (понеже е различен на външен вид) за неговото присъствие на обекта и как е бил арестуван за заплаха от тероризъм, защото са припознали в него терорист. В такива ситуации може би изглежда, че положението там е много подобно  на това тук – да,  и в Западна Европа се случват такива неща, и там имаше вълна от страх  и какво ли не, но все пак разликите са огромни.  И най-голямата разлика е, че Джабар днес може да работи в този музей  и да се реализира по един абсолютно нормален начин. Докато в България това нямаше как да се случи в момента, в който той беше тук.

Нямам идея как става, но сякаш обществото ни има рефлекс да отхвърля различните, не знам какво е това, някакъв вид арийски екстремизъм. Ние тук сме „чиста” раса, нямаме много различни на вид хора…

Много дълго време беше забранено да има различни. Тук не говоря само за произход и етнос. Това, което научих през всички тези години и от опит е доста тъжно и то е, че в нашето общество най-много уязвяваме най-уязвимите хора, най-маргинализираните. Първо тях нападаме. Това е много, много тъжно. Вместо в такива моменти да потърсим човека в себе си, става обратното.

Ти си светъл човек, а си говорим за тъжни неща. Кой е светлият лъч за теб в гъстата гора на проблемите, за които става дума в това интервю?

Много светли лъчи има, разбира се. Голямо откритие за мен беше да видя и усетя в Центъра, че независимо от обстоятелствата, независимо какво си загубил, независимо къде си в момента –  винаги можеш да имаш повод да се смееш. И това беше прекрасно, защото виждаш, че за хората, преживели такава огромна загуба – на цялото си минало, на езика, на културата си – въпреки това животът за тях по някакъв начин продължава. И децата имат нужда и се смеят, играят…

Идвала ли е Фрида, дъщеричката ти, с теб в Центъра за настаняване на бежанци?

Да, тя постоянно идваше с мен. Хората там и казваха „Ноно” (ударението е на последното „о”, бел.ред.), което на жаргон означава „бебе”.

Райне, хуманност все пак е „гранде” дума. Какъв бе личният ти мотив да се занимаваш доброволно в онези години с помощ за настанените в центрове бежанци? Имаш такъв личен мотив, нали?

Хуманност е гранде дума, а може да бъде малко действие. Хуманност може да бъде – да не подминеш, да реагираш. Да внесеш доза нормалност в ситуация, в която тя липсва. Живяла съм много години в чужбина – във Франция. Учих там във времето, в което имаше много лошо отношение към българите, много негативна нагласа, това беше 2000 г. В Ница България се свързваше с проституция и никой не вярваше, че сме студенти. Беше много трудно да започнеш работа, да намериш квартира. Когато си в тази роля имаш да се доказваш всеки ден, а това е много изморително.

Когато започнаха да търсят убежище в България, първоначално си мислих, че хората ще реагират с разбиране и подкрепа. Тъкмо защото много българи имат или са имали емигрантски опит. Налагало им се е да си търсят мястото в нова държава и знаят колко трудно е това. Оказа се, че грешах. В моето обкръжение най-остро реагираха хората, които в момента живеят в чужбина.

Явно като общество имаме да извървим доста дълъг път по преодоляване на собствените ни болки от това, че огромна част от населението на България живее другаде.

Разговора води: Уляна Кьосева

„Материалът е изготвен с подкрепата на Глобалния фонд за обществените фондации“