Райко Матеев от Тайланд: Когато започнем да спасяваме бръмбари, ще тръгнем към върха
Името му нашумя около спасяването на 12-те деца и техния 25-годишен треньор в една от най-опасните пещери в Тайланд. Сънародникът ни Райко Матеев разказа пред много български медии за безпрецедентната акция. С него разговаряхме за живота му на 8500 км далеч от България, за уроците, които е научил от тайците, за приятелите му от Стара Загора и за бъдещето на Родината.
Г-н Матеев, твърдите, че откакто сте на остров Пукет в Тайланд животът Ви е едно постоянно приключение. Кое е най-важното в него?
Бих искал първо да благодаря за предоставената ми възможност за този разговор, пък макар и от 8500 километра. Да живееш в тропическа страна, на брега на Индийския океан, само по себе си е вече е първокласно приключение. Oбаче за мен Тайланд не е само предвидимото удоволствие от екзотиката с ключови образи като коралов плаж с бели пясъци, вечно зелени палми, острови и коктейли под цветни чадърчета, тук има много повече от това. За мен Тайланд е преди всичко приключение на духа и предизвикателство за ума, пир за сетивата и емоциите.
Ежедневното общуване с тайландците – тези изключителни хора, ми открива красотата на неподправения им живот, като непрекъснато навлизам все по-навътре в дълбините на тяхната култура и манталитет. А това е едно наистина голямо, безкрайно приключение! И понякога се чудя като как така Тайланд успява почти всеки ден да ме изуми с нещо ново, нещо странно и както винаги намиращо се дълбоко навътре в тайните на Страната на усмивките. Постепенно се научих да мисля като местните, да забелязвам дребните и незначителни за нас – белите хора, детайли и случки, които обаче говорят толкова много, че чак крещят! Ето една от тях, на пръв поглед нищо особено, което би си заслужавало да бъде забелязано от нас – белите хора, но… това е само на пръв поглед!
Преди година джипът ми скъса водно съединение и спрях аварийно в малко полуградче, на 1300 км на север от Пукет, почти в средата на нищото. Местните полицаи с усмивки ми помогнаха да намеря единствения автосервиз в селцето и шефът му – г-н Вирачай, веднага се навря под капака на двигателя… Неочаквано прелетя красив зелено-кафяв бръмбар, блъсна се в омасления гащеризон на майстора и после падна безпомощно на циментовия под. Без изобщо да промени изражението на лицето си, г-н Вирачай нежно побутна бръмбарчето на парче картонче и внимателно го постави в тревата на близката градинка. След това със същото каменно изражение отново се напъха под капака на двигатателя… Усещате ли как настръхвате? Защото тогава аз настръхнах от поредния тайландски урок!
Ние, българите, често преминаваме през нивата на живота ни като стадо слонове в стъкларски магазин – газим, тъпчем, мачкаме се, пробиваме си път с лакти, ритници и юмруци, и не се интересуваме от нищо, което не е в наша изгода или полза. Мисля, че всичко започва от там, от спасения бръмбар, от внимателното преместване на заспалото куче на пешеходната пътека, от подаването на ръка на човека до теб, който се е подхлъзнал и се стигне до гмуркането в подземни сифони с километрични дължини. Но ние някакси не успяваме да видим, че това е едно и също, за тайландците всички живи същества са еднакво ценни и заслужават вниманието им.
Когато и ние, българите, започнем да виждаме малките неща и да спасяваме бръмбари, едва тогава ще тръгнем към върха на духовната планина.
Описахте Вашето пътешествие – цели три месеца в Индийския океан, в книгата си „Моята Азия“. Кое Ви накара да останете в Тайланд?
Аз преплавах с яхтата си „Хелиос“ от Царево до Пукет, след като вече твърдо бях избрал да заживея в Тайланд и след като бях пообиколил съседните държави, от Бали през Малайзия, Лаос и Камбоджа, та чак до Хонг Конг.
Но всеки път, когато влизах за пореден път в Тайланд, някаква странна магия ме приковаваше тук и това бяха, разбира се, хората.
Тайландското общество е невероятно фино и прецизно балансирано, то е изтъкано от деликатни и дълбоко осмислени човешки взаимоотношения, здраво вкоренени и проходени от тях през вековете. Или както понякога се шегувам: това е обществото на „квантовите хора“. Tе са толкова силно свързани духовно, че когато някоя девойка в Южен Тайланд се засмее, някой младеж в Северен Тайланд ѝ казва: „Наздраве“! (вероятно такъв е обичаят! – б. р.)
Тайланците имат невероятно силен респект към родителите си, уважението към по-старите хора и изключителното внимание и загриженост към децата и немощните прави веригата на живота им толкова здрава. Тя идва от вековете и продължава в бъдещето. Скъса ли се дори една от брънките й, миналото ще се забрави, а бъдещето ще потъне в мрак
Тайландците умеят да се радват на живота. Правилото, което спазват, за да са щастливи?
Тайландците имат много важни и умни житейски правила, едно от най-важните е като че ли да можеш да се наслаждаваш на живота при всички ситуации и дори в тежки житейски неудобства, това е умението „Санук“. Трябва да успееш да забравиш за трудностите и да вярваш в доброто, което неизбежно идва.
Другото важно правило е да умееш да се контролираш, да не показваш емоциите си, да не се оплакваш, но и да не цвилиш от радост при успехите си, да бъдеш винаги по средата на средния път. Това се нарича „Самадхи“ – състоянието на пълно духовно и емоционално равновесие, нещо, което те, а и аз, ценим особено високо. Напълно недопустимо е да се оплакваш на когото и да било, тайландците спират да те слушат и тихомълком те поставят в класацията на низшите духом. На въпроса „Как си?“ има само един възможен отговор – аз съм добре, дори нещо повече, чувствам се прекрасно! За всяко неприятно събитие или преживелица, които неизбежно се случват в живота ни, тайландците са изобретили изпитаната фраза – панацея, лекуваща всичко, това е „Май Пен Рай“ и означава няма значение, всичко е минало, не го мисли, забрави го!
Тайците особено високо ценят три човешки добродетели – да можеш да постиш, да можеш да чакаш и да можеш да мислиш. Отнема само две секунди да го прочетеш, но за да го направиш, понякога един човешки живот не стига…
Какви хора създава будизмът?
Невъзможно е и би било огромна грешка да говорим за Тайланд без да отчитаме благотворното влияние на теравадския будизъм, който е официална философия и религия от векове в Страната на усмивките.
Тази дълбока житейска философия, дори би било неточно да я наричаме религия, е причината Тайланд да е единен и сплотен народ, да цени красивото в живота, да не си причиняват злини, да се усмихват, защото искрено вярват в преражданията си, в шанса си да започнеш всичко отначало. Неслучайно лотосът е будисткият им символ, защото дори и от най-калното блато може да поникне едно толкова красиво цвете – е, така е и при хората. Няма съвършени престъпници, както няма и перфектни светци, всички ние сме хора и трябва да преминем с достойнство този кратък отрязък от време, наричан от нас човешки живот.
12-те деца и техният 25-годишен треньор бяха спасени в една от най-опасните пещери в Тайланд. Според Вас, какво им помогна да оцелеят?
Треньорът им, който е въвел групата в пещерата, е младо момче, на което в началото всички ние се гневяхме, обвинявахме го в лекомислие, некомпететност, едва ли не в престъпна небрежност… но истината се оказа съвсем друга, разтърсваща и съвсем по тайландски!
Г-н Ekapohon Janthawong остава пълен сирак още като дете и следвайки тайландската традиция отива в будистки манастир, където престоява цели 8 години. Там той учи и овладява будисткото учение и практикуването му. Той е причината децата да бъдат намерени на дъното на бездната свежи, усмихнати и психично здрави, защото през тези 15 дни и нощи той непрестанно ги е учил как да оцелеят в мрака! Там той престава да им бъде треньор по футбол. На дъното на пещерата той става техният будистки учител. Когато внезапно водната стихия ги връхлита, той повежда групата към безопасните високи части, все по-навътре в пещерата, там, където водата не може да ги достигне. Будисткият монах ги наставлява да дишат бавно и да пестят кислорода, да медитират, да не се страхуват от мрака, да вярват в избавлението си, да са винаги в група и да се топлят взаимно с телата си, да пият вода само от капещи струи по скалите, да пестят светлината си и да следят внимателно нивото на водата.
Имали са малко храна, събрали са я заедно на едно място и започнали да я поделят на мизерни дажби, но единственият, който изобщо не е хапнал дори и троха, е бил само той, треньорът им. Затова и той беше намерен в най-тежко състояние, поради пълното му гладуване от самото начало!
Нещо повече, той категорично отказа да излезе с някоя от първите спасени групи и остана последен, едва когато и последното 12-о дете пое пътя към светлината, той надяна леководолазната маска.
Още в пещерата, при първата среща със спасителите, треньорът предаде по водолазите писмо до всички близки и роднини на поверените му деца, в което ги моли за прошка за това, че ги е завел в пещерата и така е изложил на огромен риск живота им. Но семействата на децата, а и цял Тайланд го счита за герой, тъй като, ако треньорът не беше с групата си, сега щяха да извадят трупове, а не ухилени хлапета! Както винаги се случва, психиката и силният дух побеждават. Аз лично предполагам, че той ще отиде отново в будистки храм, вероятно за дълго, година или повече, за да се въведе в душевен порядък и равновесие след тази драма.
Развивате туристически бизнес. Посрещали сте и старозагорци. Какво Ви казват на тръгване обратно към Стара Загора?
Да, за мен малко е странно наистина, но като че ли старозагорците пътуват най-много. Вие вероятно сте прихванали някакъв особен вирус към пътешествията! Гостите ни от Стара Загора винаги са оставяли много добри спомени у мен. Вече в Тайланд имам много повече приятели от Стара Загора, отколкото преди, когато живеех в България. Често разказвам на моите гости един красноречив и алегоричен будистки разказ, за да ги въведа в предстоящото им пътешествие.
Някога, в едно древно кралство, владетелят наредил на четири групи слепци по рождение да опипат няколко отделни части на голям слон. Една от тях опипала само краката му, другата – хобота, третата – туловището му, последната – ушите на гиганта. След това ги накарал да разкажат какво е това, което са усетили. Първите казали, че са опипвали големи дънери, другите – голям питон, огромна бъчва, последната група била категорична, че са почувствали две големи ветрила. Никой не познал животното, защото то било огромно!
Точно това се случва с по-голямата част от чужденците, които посещават древен Сиам, защото Тайланд е голям, многопластов и често трудно разбираем.
Поздрави на всички, които бяхте с мен през тези пътешествия и надявам се, че успях да ви покажа нещичко от големия слон, наречен Тайланд!
На 8500 км разстояние от България, как изглежда сега тя в очите Ви?
След повече от 12 години отсъствие от България едва ли бих могъл да бъда точен, но долавям някои доста тревожни симптоми. Богатите у нас вече по правило са само тези, които са плътно приближени до вечно управляващите ни, а бедните материално и духом нарастват. Глупаците все повече изпростяват, а умните се капсулират, остават изолирани, неразбрани и често дори ругани или бити. И съвсем естествено е, че някои от тях си купуват еднопосочен билет за полет от Терминал 2 и никога повече не се връщат.
Точно в това са и страховете ми, че при тези неколкократни революционни, безжалостно кървави размествания на социалните прослойки в България като резултат се получи тази противоестествена дислокация, довела до почти пълното изчезване на стабилната и грамотна средна класа – гръбнака на всяка успешна държава. Това винаги и неизбежно е водело до национални катастрофи. Мисля, че ние, българите, трябва спешно, възможно най-скоро да намерим нашия национален идеал, нашия обединител, нашия спасен бръмбар, който да ни направи сплотен, силен и успешен народ. Ние не само го заслужаваме, но и сме длъжни да го направим.
Имам обаче и добри новини: при мен все по-често, особено през последните години, идват много млади българи, грамотни, ориентирани за време и пространство, интелигентни и образовани люде, притежаващи правилна морално ценностна ориентация. Вярвам с цялото си сърце, че България има светло и голямо бъдеще, и това зависи само от нас, обикновените й граждани.
Интервю на Димка Кабаиванова
