Мъченик и войн, и водач на Църквата

На 16 юли 2018 г. се навършват 20 години от внезапната кончина на Старозагорския митрополит Панкратий. По този повод в престолния митрополитски град Стара Загора на 13 юли т.г. от 17:00 ч. в катедралния храм „Св. вмчк Димитър“ ще бъде отслужена трисагийна молитва. На 14 юли т.г, отново в катедралния храм, от 9:00 ч. ще бъде отслужена заупокойна света литургия в памет на блаженопочившия старозагорски митрополит Панкратий.

Старозагорската митрополия приканва православните християни да вземат молитвено участие в светата богослужба и взаимно да се помолим за дядо Панкратий.

Много бързо отлетя времето и тези 20 години неусетно ни отдалечиха от епохата на един деен митрополит, който едновременно достолепно носеше митрополитската корона и приятелски подаваше ръка на всеки енориаш. В храма от това време не бяха много вярващите, но бяха твърди и непреклонни във вярата си и смело следваха своя духовен водач… Представяте ли си какво е било да си вярващ през 50-те, през 60-те, 70-те или 80-те години. Спомням си вечерите, когато отивахме да спим, а жените в къщи – мама и баба, заставаха пред иконата в безмълвна молитва, прекръстваха се и едва тогава загасяха лампата… А аз се срамувах от това и не разбирах тази тяхна упоритост да следват пътя си… През бурните и противоречиви 90-те вече сама поех по този път и всякога, когато прекрачвах прага на храма, усещах как в гърба ми се впиват ледени погледи… Не знам дали съм била смела, но определено бях упорита и никой не можеше да ме отклони от този вход! А какво ли е струвало това на хилядите млади момчета, които са отивали в духовните училища – отритнати, дискриминирани, низвергнати от официалната доктрина. Те биваха белязани като „попа“, „чернодрешковеца“ и все в тоя дух „любезни“ епитети, които ги пращаха във втория ешелон на отхвърлените от обществото. А още по-страшно беше за хората, които оставаха верни на дадения обет и се обричаха на Бога и църквата. Те завинаги оставаха извън обществото, а едновременно с това обричаха и семействата си на хули, подигравки и разбира се биваха заклеймени като „неблагонадеждни“… Виждала съм това определение на военно-отчетни книжки, на ОФ-бележки и характеристики – това означаваше без право на изява и развитие! Такава е била участта на не един свещеник, на децата и роднините му, а за монаха и сродниците му – о, ужас!!! В тези тежки за вярата времена църквата ни оцелява, като в езически времена, чрез най-верните, най-силните и най-ревностните си последователи, които Бог е надарил и е възложил отговорността на водачеството. Такъв можем да посочим и Н. ВПр. Старозагорски Митрополит Панкратий. Когато семейството му научава, че се е ръкоположил за монах три дни плакали и не излезли от къщи! А той превъзмогнал болката по наранените близки, млад и неопитен, неукрепнал поема тежката участ с вярата си да служи на Бог и на Майката Божия… да бъде един от камъните, които ще градят устоите на църквата… И тази дълбока вяра от възторжените младежки години го превежда през горнилото на живота и го поставя на митрополитската катедра на престолния град Стара Загора, да води паството в най-атеистичното време, сред безбожници и хулители на вярата. Колко могат да удържат на това място и колко могат да се справят така, както се е справил Дядо Владика!?

Днес сме му признателни, че е извел църквата на спасителния бряг, но дали е спасителен и колко е устойчив брегът е тема на други размисли…

От познатите и приятелите на Дядо Владика са останали малко енориаши и те са вече на години, когато им е трудно да присъстват на всички служби, но с радост си спомнят за духовното общение с него и свещенството в делник и празник. Разговарям със сестрите – Ганка Емануилова и Радка Смилкова. И двете си спомнят за поученията на Владиката: „Ако постите и отидете на гости ядете каквото ви сложат – няма да затруднявате домакините. Но като се върнете, от прага започвате пак да постите!“

И двете с възторг разказват за общуването с Владиката Панкратий – той ни канеше на рождени, на именни дни и на големите празници по Рождество и Възкресение. Митрополитският дом биваше с широко отворени врати и там влизаше мало и голямо. В по-ранните години малко бяхме неговите гости, но бяхме от верните. Нашият баща – иподякон Атанас – служеше в храма, когато възкачваха Дядо Владика на митрополитската катедра и тържествено го посрещнаха в Стара Загора. Баща ни остана на поста си до сетния си дъх. Той си отиде на 81 години внезапно на 11 януари, 1991 година. В това време дядо Панкратий беше депутат във Великото народно събрание и независимо, че беше много зает в обществените си дела и в обязаностите си като Владика, от София ни изпрати съболезнователна телеграма, в която от сърце жалеше за дългогодишния си приятел и ни оказа височайша подкрепа и чест в този тъжен ден. Дядо Владика ценеше служителите си, енориашите и се молеше от сърце за тях и за семействата им… А какъв молитвеник беше – от сърце и дълбоко се молеше и молитвите му биваха чути.

Той присъстваше винаги на беседите в кино „Жельо Диманов“, а преди беседите почвахме с църковни песнопения. Отец Тодор раздаваше листовки с текстовете и всички пеехме. И тогава почваха беседите, които ги изнасяха и свещеници и богослови, а дядо Владика винаги присъстваше и вземаше дейно участие в разсъжденията. Спомням си още за бденията в събота – бяха тържествени, на които присъстваше и с молитвата си правеше службата тържествена и дълбокомолитвена… На тези бдения ни подкрепяше с молитвата си и с беседата си. Тези поучителни беседи стигаха до сърцето ни… Вече сме забравили конкретните теми, по които разсъждаваше и ни водеше в дебрите на духовното, но и до сега чувствам божията благодат. И до сега с трепет си спомням милостта, която струеше от думите му и сгряваше сърцата ни! – разказва развълнувана Ганка Емануилова. – Благодарни сме, че Владиката ни даваше и сили и кураж, а със словото си ни окриляше и ние се чувствахме и близки и сродни и в неизказана милост от голямата привилегия да бъдем негови пасоми. Надявам се, че Бог му е отредил светло място в небесното си царство и той отгоре продължава да бди над повереното му паство и да се моли за престолния си град – Стара Загора, за нас – неговите духовни чада и най-вече за България. Дядо Владика беше с мисия пред Св. Синод и отговаряше за международните отношения и нека и сега да бди за спокойствието на християнските общности по света!“

И така, колкото се отдалечава едно събитие във времето се изчиства от дребнотемието и на повърхността остава най-значимото и най-ценното, което ни е завещано, а това е подвигът на един духовник, останал неподвластен на войнстващия атеизъм, който е опазил вярата, съграждал църквата и предал на потомците завета на предците чист и неопетнен!

Дядо Панкратие, моли Бог по стъпките ти да вървят достойни твои последователи и духовни водачи! Моля те, Владико, моли Бога за нас, за децата ни, за България и за цялото християнско войнство!

Гинка Михайлова