„Ако нашето несъгласие порасне, ще има промяна“ – писателят Недялко Славов пред Dolap.bg
На 4 юли писателят Недялко Славов представи новия си роман „Пиафе“ в книжарница „Хеликон“ в Стара Загора. „Може би съм заченат в Стара Загора така като си мисля и изчислявам. Брат ми е роден тук.“ – пошегува се в началото на срещата с читателите авторът. „Пиафе“ излиза в един и същи ден заедно с 6-ото поред издание на предишния му роман „Камбаната“. „Много се радваме на успеха на „Камбаната“. Тази книга по някакъв начин компенсира накърненото чувство за справедливост в тази държава. Тук и сега има голям недостиг на това чувство, цели гилдии се чувстват ощетени. „Камбаната се усеща компенсаторно – в книгата има поетично литературно възмездие. Но Недялко Славов е в своите най-силни 10 години и доказва това сега с „Пиафе“. Той е един тревожен, социален писател в най-добрия смисъл на думата“ – каза Стойо Вартоломеев, издател на романите на Недялко Славов.
Недялко Славов е поет, писател и драматург. Роден е и живее в Пловдив. Автор е на романите „Камбаната“, „Фаустино“, „432 херца“, „Портрет на поета като млад“, „Вертиго“, на поетичния сборник „Мраморни години“, пиесите „Аляска“ и „Борса за трупове“, сборника „Филипополски разкази“. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. За книгите си той е получил много награди, сред които Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“, награда „Хеликон“ (2015, 2016) – „Цветето на Хеликон“, награда „Иван Николов“, награда „Пловдив“ и др.
Как избрахте името на книгата си „Пиафе“– заради красотата на думата, заради красотата на това, което изразява?
И двете. Дори бих казал – красотата на думата. Понякога самото пълнозвучие на думата има повече смисъл от самата дума. Логосът е много неразгадаемо нещо, много дълбоко. Влюбваш се в нещо, без дори да му знаеш смисъла. Влюбих се в тази дума заради метафоричното натоварване, алюра – отношението на коня, самата изящност… Това е метафора за любовта.
Тоест първо е било посещението Ви в конната база…?
Много неща се насложиха всъщност. Странно е, когато тръгне една история (защото й е отредено да бъде написана), някой друг подрежда нещата. Например историята с антиквариата с детските играчки в книгата… Един ден, живея на пъпа на Пловдив, улица „Отец Паисий”, гледам – насреща се отвори едно мъничко магазинче – антиквариат за детски играчки. И си казах – „Ето човече, тази тема ти се праща пред очите”. И оттам тръгна… Много от детските играчки в този магазин са кончета в пиафе – с вдигнато едно краче… Тоест едното се закачи, за него другото, и един само Господ знае в крайна сметка как изплува темата. Подхванах тази книга преди 3 години, но я прекъснах, за да напиша „Камбаната“. Бях си поставил цел с „Пиафе“ да експериментирам, историите да вървят успоредно, макар че словото е линейно обусловено. Исках да разгледам на базата на светлинния поток на мъжа и жената една и съща ситуация, но разгледана от техните две страни. Но не се получи и се върнах към последователното разказване. В книгите си винаги знам финала си, горе-долу ми е ясен. Но в писането на „Пиафе“ героите й някак се еманципираха от мен и станаха самостоятелни. Много ми помогна и запознанството с д-р Иван Добринов от Психо-болницата в Раднево, бях там за представяне на „Камбаната“. Интересно, за мен усещането за лудница се засилва, когато излизаш от нея в големия свят.
А що се отнася до „пиафе“ като термин от обездката на един кон… Това е заложено в мъжкия кон по време на любовния период. Когато се смени жокеят, конят не прави пиафе. Бях в конната база-парк „Борисовата градина“ и имах дълги разговори със състезатели и треньори, един от героите в книгата е Пламен Климов, бивш национален състезател по езда.
Именували сте двамата главни герои в книгата Крис и Зара – защо? За да бъдат универсални образи ли, да могат да бъдат „пренасяни“ и в друга държава/държави?
Едносричните имена дават ритъм на изреченията ми. Търсех едносрично мъжко име, което ние нямаме. А иначе за Зара и женското име, романът започва така – „да хвърлим този зар…”. И имената подсказват действието. Много са важни тези топоси в текста, даже са определящи.
Защо стигнахме дотук – жената доброволно да се отказва да има деца заради кариерата? Това, казвате, Ви гневи и Ви подтиква да напишете книгата.
Бог е сътворил Света на вселенско ниво, а жената го сътворява на Земята. И когато жената се отказва от сътворяване на света, какво да кажем?! Значи Светът изчезва. И всякакви мотиви са измислени. Това на практика е отказ от живота. „Вита бревис” – инстинктът за жизненост, хелиотропизмът, това е което изправя растението да върви нагоре, божественият вертикал. Майчинството е вертикалът на жената – когато го отнемеш, какво остава – нищо не остава.
В наше време дълбоко се „бърка“ в подсъзнанието на жената и висшия й инстинкт да създава поколение. Разбира се, не само жената, но и тя се тласка по линията на консумацията, отношенията й с мъжа приличат на договаряне, на пазарлък. Хитро и коварно се плъзга един хлад в жената. Забележете! Умереният ислям казва, че една жена може до 3 пъти да избяга от мъжа си и да се връща при него с дете на ръце. Каква върховна търпимост! А какво ни се предлага на нас – аналният път към бъдещето!
Аз си мисля, че героинята ви няма достатъчно свързаност със света – не работи, не е част от колектив например, няма цел в живота, няма кауза, която да защитава… И затова не е и наясно със себе си, камо ли да има дете… Това също е напоследък проблем.
Да, тя се движи в среди, които са особено модерни сега – артистичните. Така тръгна разказът… Трябваше ми някаква мотивация за самото й поведение в тази среда, а и аз познавам много добре тази среда и този тип хора, те са около мен.
Движение на коня в „пиафе“ е на едно място, няма назад, нито напред. Аз мисля, че не сте песимист.
Е не, не съм го мислил чак така. Само по себе си движението е изключително красиво. По-скоро в „пиафе“ видях метафората, звукосъчетанието на думата, визията на това движение, този език на любовта. Казват, че този жест, силуетът на този жест се провижда само в ръцете, в движенията на влюбените. Това е един универсален език на вселенската любов, която е около нас.
Героинята Ви в края на книгата постъпва на лечение в клиника, пощадихте ли я така, един вид?
Според мен тя няма да се излекува. Тя тръгва да се демонтира, при нея върви процес на демонтаж. Става като мравката с крило на пеперуда. След като се е отказала от божествената си задача да дава живот… Общо взето съм жесток към нея, изключително, аз я наказвам със смъртта на мъжа, когото обича. Защото действително е престъпно да посягаш на божествения промисъл да даваш живот. То няма нищо друго.
Вашата рецепта как мъжете да бъдат повече мъже, така че жените да не се колебаят в избора си.
О, не, не, не знам… Голям е натискът и върху мъжете. Голям е психологическият и обществен натиск. Невидимите облъчватели са страховити. Това сега е деструкция на света, това е очевидно за всеки, няма какво да се заблуждаваме. Това са критични времена. И деструкцията е насочена към бялата раса, към християнството.
Но съм казвал и казвам пак „Сенките на страха са само привидно страшни“. Ако нашето несъгласие порасне, ще има промяна!
Интервю на Уляна Кьосева
