Д-р Валентин Петров пред dolap.bg: ”Чрез музиката човек е най-близо до Бога“

Зъболекарят д-р Валентин Петров е старозагорец. Той е всепризнат познавач и ценител на оперното изкуство. Вероятно е единственият у нас и по света стоматолог, чиято чакалня пред кабинета му е превърната в интелигентно аранжирана фото-галерия на знакови национални и световни оперни певци с автографи и посвещения на доктора.

От 20 май до 1 юни т.г. той, заедно със свой  приятел, също ревностен меломан Румен Духлев,  предприе  пътуване до Италия с посещения на концерти, спектакли и гробни места.

Доктор Петров, каква беше целта на пътуването Ви до Италия?

Основната причина беше с моя приятел Румен Духлев  да посетим и се поклоним пред гробовете на трима велики оперни певци, които още от детството и младостта ми  да се оформили като модели на оперното пеене. Това са певци, с които е свързана певческата слава на Италия през втората половина на 20 век. Става дума за Еторе Бастианини – баритон, Франко Корели и Николай Гяуров. Аз боготворя Гяуров и със съжаление констатирам, че вече е почти забравен в България. Той е артист от световна величина. Миналата година, на датата на кончината му, в църквата „Света Богородица“ в Стара Загора митрополит Киприан отслужи панихида в  негова памет. Ние българите нямаме много такива личности, с които да се гордеем. По странно стечение на обстоятелствата, посещението ни на гроба на Николай Гяуров в Модена, се случи точно на Черешова задушница.

За мен операта е най-високото достижение на човечеството в изкуството. В него се съчетават всички останали изкуства и разбира се преди всичко пеенето, което е най-висшият израз на човешката емоция. Чрез музиката човек е най-близо до Бога.

Другото ни съображение точно в този период да посетим Италия беше възможността, почти на едно място да видим събрани артисти от най-висока класа и да посетим техните концерти.  Това значи да присъстваме на концерта на може би най-големия съвременен пианист  Григорий Соколов, на най-младия пианист с блестяща бъдеща кариера – руснакът Даниил Трифонов, на балетната гала, посветена на едно от емблематичните имена на балета във втората половина на 20 в. Рудолф Нуреев и да гледаме операта на Верди „Битката при Леньяно“.

Разкажете повече за концертите. Има ли и каква публика, как се приема това сложно камерно изкуство?

Присъствахме на три концерта на Даниил Трифонов и на  три концерта на Григорий Соколов. Първото нещо, което ме изуми е акустиката и атмосферата в театрите, съчетани с традициите от 18-19 век.

За първи път стъпих в емблематичната Ла Скала в Милано. Тя е като Божи гроб за оперното изкуство. От столетия тя е свързана с цялата слава на операта – композитори, либретисти, певци, режисьори, постановки. Сградата е като храм. В архитектурно отношение няма нищо особено. Това е малък театър. Ложите са доста сбутани и се гледа трудно от тях, но акустиката е великолепна. Намира се в центъра на Милано и външно е доста незабележима. Можеш да минеш край нея спокойно и да не й обърнеш внимание, ако не знаеш, че това е Ла Скала. Там гледахме една репетиция на Даниил Трифонов – Трети концерт на Прокофиев и симфонична програма на оркестъра на Миланската скала с Трета симфония на Бетовен. Репетицията е открита и публиката се пуска с билети, които са на по-евтина цена. На другия ден присъствахме и на концерта. Публика е от цял свят и е доста изискана.

Първият концерт на Григорий Соколов беше в Миланската консерватория „Джузепе Верди“. Огромна стара сграда, но с прекрасна акустика. Вторият концерт беше в Бергамо и третият – в Бреша. В Бреша имаше голям фестивал, посветен на руската култура.

Той изпълни три сонати на Хайдн, четири импровизи на Фредерик Шопен и седем-осем биса. При него е характерно, че 6 месеца в годината подготвя една програма и после още шест – я изпълнява навсякъде по света.  Много сериозен музикант, много съсредоточен. Даже дава вид на недостъпен на сцената, но в гримьорната  е сърдечен и приветлив. На какъвто език му заговорят – на него отговаря.

Григорий Соколов е много обичан в Италия. Докоснах се до типичната италианска публика, която изразява емоциите си открито. След изпълнението на официалната програма и един-два биса, един се провикна от залата “Маестро, Вие сте божествен!“ Друг го подкрепи: “Наистина е така!“ Някаква дама на руски произнесе: “Маестро, мы все Вас очень любим!“

Изпитах удоволствието да се запозная с любители на класическата музика, които пътуват с изпълнителя по Европа. Непрекъснато присъстват на концертите му. Бях свидетел как бързо се създава тази среда, в която се коментира безпроблемно. Все едно, че си бил и пребил с тези хора. В такива случаи човек осъзнава мисията на изкуството да сближава хората и да ги прави щастливи.

Балетната вечер беше в Миланската скала, посветена на Нуреев. Програмата включваше последно действие на „Спящата красавица“ със Светлана Захарова; Па де дьо от трето действие на „Дон Кихот“ – с Маринела Нунес и Вадим Монтагиров – солисти на балета на Ковънт Гардън и „Аполо“ – изпълнено от Роберто Боле – ярка балетна звезда на Италия. Като се появи на сцената предизвика луд възторг сред младите момичета и дами. Той е със страхотна фигура и се появява като Аполон… Накрая на програмата имаше дефиле на всички участници – от най-малките до най-големите в балетната школа на Миланската скала. Това е много красиво, ефектно и завладяващо.

За удивителната балерина Светлана Захарова знаех отдавна, но когато тази година идва в България два пъти и  я гледах на живо – преживяването е съвсем друго. Отдаде ми се рядката възможност лично да контактувам с нея, защото в България беше скрита от боди гардове.

Признах й, че когато в София я гледах в „Жизел“ направо си бях загубил ума от възхита и възторг от нейното голямо изкуство. Тя беше много любезна и мила. Позволи ни да си направим снимки с нея. В разговора стана ясно, че на 10 ноември 2018 г. в София ще изпълни една от коронните си  роли в „Баярдерка“.

Последното удоволствие беше в Маджо музикале фиорентино театъра във Флоренция. Сградата е сравнително нова и е адаптирана от бивша гара.

Гледахме операта „Битката при Леньяно“. Това е една от ранните  опери на Джузепе Верди, която изобилства  с красиви номера и с много сцени. Дирижира я най-добрият оперен диригент в света сега – Ренато Палумбо.  Считахме, че солистите не са  много известни и представлението ще бъде едва ли не по-посредствено, но останах изумен от диригента  Ренато Палумбо. Акъла ми взе този сравнително млад човек.  Бяхме на първия ред. През второто действие съм гледал само него – като водене на оркестъра. Няма никакво заглушаване, певците се чуват перфектно. Магията беше в това, че се уважава преди всичко и най-напред човешкият глас. А хорът от 80-90 души, ме остави без дъх. На такова въздействие не съм присъствал. На сцената са по групи, но звучат страхотно.Много добър тенор – албанец, китайка – певица… И най-малките роли изпълнени перфектно. Впрочем за мен това е оперен спектакъл, какъвто трябва да бъде  без звезди, които да те шашнат.  Това беше за мен неописуемо преживяване.

Докторе, да се върнем на главната Ви цел от пътуването – да се поклоните на гробните места на големите оперни певци.

Посетихме най-напред Миланските гробища, които са истински архитектурен паметник. Тук могат да се видят различни архитектурни стилове през вековете. В информацията попитахме къде е парцелът на музикантите. Няколко симпатични и любезни момичета извадиха една карта и посочиха къде са търсените от нас гробове.

Най-напред се поклонихме на гроба на Франко Корелли, който е идол на тенорите на втората половина на 20 в. Много обичан по света от всички любители на оперното изкуство. Посетихме гроба на композитора  Умберто Джордано, на големия диригент Артуро Тосканини – една от най-емблематичните фигури в италианската култура изобщо; на Рикорди, който е издателят на всички опери на Верди и на още много композитори; на Тереза Щолц – първата изпълнителна на Аида в едноименната опера на Верди в Милано. Били са много близки приятели с композитора. Говори се, че му е била любовница. Посетихме гроба на един от най-емблематичните певци – Тито Руфо, който е притежавал феноменален глас. Той е Карузо на баритоните; на Франческо Мария Пиаве – един от най-предпочитаните либретисти на Верди; на Темистокле Солера – който е либретист на „Набуко“. Когато Верди е в криза, след като и първата и втората му опери са неуспешни, когато съпругата и децата му умират и той е в дълга депресия, благодарение на либретото на „Набуко“ и срещата със Солера, Верди не само написва тази великолепна опера, (която публиката на Стара Загора ще може да гледа на 8 юли т.г. на Стадион „Берое“), но се възстановява и създава след това своите шедьоври. Поклонихме се на гроба на Амилкаре  Понкиели ;  на  композитора Ариго Бойто – един от късните приятели на Верди.  Негови са и либретата на оперите на Верди „Фалстаф“ и „Отело“ – двете опери, които се смятат като образец на драматургия, текст и музика.

Първоначално Верди е бил положен в централното фоайе на Миланските гробища, до гроба на националния герой на Италия – поетът и писател Алесандро Мандзони. После тленните му останки са пренесени в „Каза Верди“ – дома за стари музиканти. Тук две стаи са посветени на Верди. Запазен е спинецът  му – малко пиано, посмъртната му маска, част от наградите му и др. До Каза Верди се е намирала къщата на Мария Калас, когато е живяла в Италия. Сега тя е разрушена, но върху новопостроената сграда е поставена паметна плоча.

Чувствам се горд, че намерихме урната с прахта на голямата българска оперна певица Елена Николай, която също е забравена у нас. Най-интересното е, че я търсихме напразно в електронния  регистър на всички гробища в Италия като Елена Николай, но я открихме на истинското й име – Стоянка Николова. Оказа се, че урната с праха й е поставена до тази на съпруга й. Трябва да се знае, че Елена Николай е имала завидно образование. Завършила е най-напред Американски колеж, после пеене в Миланската консерватория, в Америка е учила философия. Тя е от емблематичните мецо сопрани от втората половина на 20 в. Била е като богиня на сцената.  За щастие е гостувала и на старозагорска сцена в ролята на Сантуца в операта „Селска чест“.

Николай Гяуров е погребан в Модена. Запалихме по една свещ и му отдадохме почит. Посетихме и апартамента му в Милано, където сега живее дъщеря му. Тя е актриса с добра кариера.

В Сиена посетихме гроба на Аторе Бастианини – баритон, за когото се говори с възторг.

В базиликата на Бергамо, която е неописуемо красива се намира гробът на Доницети. Тук има отделен параклис на Папа Йоан ХХІІІ, където са изложени ковчегът му, тиарата и пръстените му. В една книга, също изложена в параклиса, е написано за влиянието на папата върху цар Борис ІІІ за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война.

Какви са средните цени на билетите?

За балетни и оперни спектакли за хубави места са много високи – 200 евро. В момента се играеше „Аида“ с Красимира Стоянова и най-скъпите места бяха 350 евро. Но има и евтини билети. За концертите са по-евтини – 50-60 евро.

Доктор Петров, от кога датира Вашата неподправена любов и принадлежност към оперното изкуство?

От дете. Майка ми и баба ми са ме водили на спектакли на Старозагорската опера още когато нямах право да влизам, т.е. под 6-годишна възраст. В прогимназията с моя приятел Румен Духлев бяхме съученици и заедно ходихме на представления в операта. Интересът ми продължи и като студент, а и след това и досега. Румен живее в Англия и работи в най-голямото научно издателство. Той е гледал  много неща по световните сцени – големи певци и то по няколко пъти в дадена роля. Личен познат е с Мирела Френи – съпругата на Николай Гяуров.  В последните години от живота на Гяуров бяха много добри приятели. Всъщност той организира пътуването ни до Италия, за което му благодаря.

Как поддържате тази своя информираност – къде и какво се представя, кои са водещите оперни певци и т.н.?

Сега вече е лесно чрез интернет. Но главно чрез Румен, който има непосредствени впечатления от големите оперни театри. Освен това следя гастролите на големи изпълнители в България и ги посещавам. Удоволствието от живото съприкосновение с изкуството е изключително преживяване.

Росица Ранчева