Световният оперен певец Калуди Калудов пред dolap.bg: ”Без всеотдайност, любовта е въздух под налягане!“
Оперният артист Калуди Калудов е роден на 15 март 1953 г. във варненското село Любен Каравелово. През 1978 г. завършва оперно пеене в Държавната музикална академия София в класа на доц.Лиляна Жабленска. Продължава да се развива като тенор като ученик на известния наш певец и музикален педагог Никола Николов. Дебютът му като оперен артист е през 1978 г. в ролята на Алфред в операта „Травиата“ на Джузепе Верди.
От 80-те години на 20 в. и досега международната кариера на Калуди Калудов е възходяща и той е нареждан от ценителите на операта в челото на тенорите в света. Пял е във Виенската Щатс опер, Ла Скала, Лисео – Барцелона, Ковънт Гардън, Метрополитен и други световни оперни театри в САЩ, Австралия, Япония и пр. Изпълнявал е главните тенорови партии в опери на Верди, Пучини, Маскани, Бизе, Леонкавало и др. Партнирал е на изпълнители от световна класа и е работил с диригенти от световна величина като Рикардо Мути, Фабио Луизи, Клаудио Абадо и др. В репертоара му има редица партии от оратории и концертни изпълнения.
От 1990 г. живее за постоянно в Полша и пее в най-големия полски оперен театър Театър Велки във Варшава. През 1992 г. създава и е артистичен директор на Фестивала за вокална музика „Viva el canto” в полския град Чешин. От 2003 г. е преподавател в Музикалната академия на Катовице. След 1994 г. Калуди Калудов ръководи няколко майсторски класа в Полша, Италия и България.
Има записи в най-големите звукозаписни компании. До 4 август 2010 г. е директор на ОФД – Пловдив.
На 20 юни 2018 г. Държавна опера – Стара Загора ще представи за първи път в България опера в цирка. Идеята за това иновативно решение е на Калуди Калудов. Под шапитото на Академичен цирк „Балкански“ с операта „Палячи“ на Леонкавало, музикалната общност на Града на липите ще отбележи 40 години сценична дейност на големия артист и човек Калуди Калудов. Той ще изпълни ролята на Канио.
Уважаеми Маестро, кой и кога откри божествения Ви глас и кой Ви поведе по пътя към голямото изкуство?
Най-напред кандидатствах във Варненското музикално училище, но не ме приеха, защото съм нямал глас за оперно пеене. Нямах друг избор и завърших Средно техническо училище по машиностроене – специалност „двигатели с вътрешно горене“. След това отидох при една наша комшийка Юлия Жекова с молба да ме представи на нейния вокален педагог Веселина Зафирова, за да стане ясно – бива ли ме или не в пеенето. По това време бях започнал да пея по ресторанти естрадни песни. Отидохме. Прослушването стана в една малка стаичка , в която имаше бюфет с витрина с две големи стъкла. Аз като отворих едно гърло, стъклата започнаха да треперят. И госпожата, и ученичките й останаха шашнати от мене – такова „чудовище“.
„Глупчо, къде си тръгнал с твоите технически науки? Притежаваш страхотен теноров глас“. Така ми каза госпожа Зафирова, а аз я попитах: „Какво значи теноров глас?“ „Това е най-търсеният глас, който е много важен в оперните спектакли“- беше обяснението й.
Започнах да ходя на уроци при госпожата. След 6 месеца работа, тя ме представи в новосформиращия се Военно-морски ансамбъл във Варна. Веднага ме приеха в хора. Една година работих като хорист, после в казармата бях моряче. Така че моята откривателка е Веселина Зафирова, за което й благодаря. Тя беше пианистка, дългогодишен педагог в Русе. Наско Димитров, който беше изключителен хоров диригент на нашия ансамбъл, я покани в последствие да води хора.
В казармата първо бях охранкаджия – пазех въртолети и авиобензин. После се явих на престижния конкурс „Светослав Обретенов“ в Провадия, където извоювах брондов медал. До ден днешен Любо Дяковски, който вече беше завършил консерваторията, ми маха с пръст, че съм му отнел медала. На този конкурс се срещнах с проф. Илия Йосифов, който ми обеща да ме вземе в класа си в консерваторията. Но това не се случи. Чрез познати и връзки, достигнах до Лиляна Жабленска, която беше вече 32 години асистент на великия български педагог Христо Бръмбаров. Според мене, това е титанът, който създаде Гена Димитрова, Стоян Попов, Николай Гяуров и Гюзелев, Димитър Петков, Стефан Еленков…Това е професорът, който направи много за българската вокалистика и България да е на първо място с водещи оперни гласове в света.
Още не бях завършил консерваторията при доц. Жабленска, когато на 15 януари 1978 г. направих своя дебют като Алфред в „Травиата“ в Пловдивска опера. Трябваше да пея още една „Травиата“ в Бургас, но местният тенор Найден Боруджиев, който поддържаше репертоара на Бургаската опера, не ме допусна. Преживях го много трагично. И понеже и до ден днешен съм си все същия – много голям упоритко, заминах за Бургас да не би моето име случайно да е там. Оказа се, че съм зачеркнат и е записан Боруджиев. Отидох при директора и му се представих:
„Аз съм Калуди Калудов!“ Директорът започна да кърши ръце: „Съжалявам, така се наложи… Нашите солисти трябва да се изявяват…, да си изпълнят нормата…“
„За мене е много гадно! – отвърнах му. – Първо ми давате спектакъл, а после ми го отнемате, без никаква аргументация! Вие чухте ли отзиви от Пловдив!“ „А, казва, чудесни са отзивите, но така се случи… Но ще Ви дадем „ Травиата“на 31 януари.“
Представлението беше в Айтос. Гримирах се, разпях се и бях готов за спектакъла. Но излезе някаква буря, преплетоха се жиците и… взех хонорар, без да пея. Така беше в началото.
Когато се роди първият ми син на 21 август 1977 г., ходих във Варшавската консерватория да се разпявам. Деканът на Вокалния факултет ме подслушал два-три пъти и ме помоли да му изпея две-три арии. В тяхната аула изпях Романс на Енцо от „Джоконда“, Рудолф от „Бохеми“ и голямата ария на Херцога от „Риголето“. След като ме чу, той седна безмълвен в едно кресло и аз си помислих, че не ме е харесал.
„Не е вярно, аз на живо такъв певец като Вас не съм чувал“, каза директорът. На другия ден ми направи официално прослушване в театър Велике Варшава . След третата ми ария на 24 февруари 1978 г. ми възложиха да изпея две „Травиати“.
Върнах се в България. Ролята ми на Алфред беше подготвена от двама български титани – диригента Иван Вульпе, един от основателите на Бургаската опера и Стефан Трифонов, наш голям режисьор. Той ми даде уроци по асоциативност. Научи ме на много мисъл и прецизност в работата.
След Варшавския ми триумф направих прослушване в Софийска опера. Тогава ме чуха на петия етаж, сега там е заличка за детски спектакли. В журито беше големият наш диригент Асен Найденов. След прослушването ми казаха, че ще помислят дали да ме назначат. Вече имах контракт за Херцога във Варшава и в прав текст им заявих, че ако веднага не ме назначат, заминавам за Полската столица, където ме очакват.
На 28 декември 1978 г. станах солист на Софийската опера до 1989 г., когато се преселих в Полша.
Как се реализирахте в Софийската национална опера?
Бях един от водещите й тенори. Понякога съм пял 11 представления на месец, коренно различни роли – „Италианката в Алжир“, „ Ловци на бисери“, „Риголето“, „Травиата“, „Бохеми“, „Евгений Онегин“ …След това направихме постановка на „Атила“ от Верди и така 12 сезона.
Как и с какво започна световната Ви кариера?
През 1983 г. бях поканен да пея „Реквием“ Верди в най-престижната зала на Лондон „Ковънт Гарден“. Това ми даде самочувствие и хубаво финансово начало. След това направих няколко прослушвания, но на прослушванията съм много слаб. Силен съм на сцената. Извикаха ме във Виена да правя репетиции и ако не пея -да стоя. Но там когато си кавър, също ти заплащат много добри хонорари.
През 1984 г. заболя Мартинучи във Виена и аз трябваше да го заместя за ролята на Форество в „Атила“. Изпях всичките шест „Атили“ с маесто Николай Гяуров, с маестра Мария Кера и с изключителния баритон Пиеро Капучили. Дирижираше ме тъкмо станалият „сър“ Чарлз Макерас. Когато сърът ме чу, попита къде е намерено това съкровище. И до ден днешен ми звучи гласът на Гяуров, който каза „Компатриота, маестро, фром Булгария!“. Когато се вълнуваше, Гяуров си поправяше якичката на ризата…Беше много горд, че сме българи… Заедно с Капучили ми даваха невероятен кураж…Невероятна история…Така започна голямата ми кариера.
След шестте „Атили“ излязоха критики, които меко казано бяха хвалебствия. Критики, в които не можех да позная, че става дума за мене . Обади ми се един камерзенгер, който се казва Димитър Узунов, изключителен певец. Вече имах пари и му се позвъних по телефона.
„Моето момче, затвори телефона да не си харчиш паричките, аз ще те набера!“ Звънна ми в хотела и започна в рамките на 45 минути да ми чете всички 7-8 вестника, които беше взел да се радва, че пишат така ласкаво за едно българско тенорче. Попитах го:“Маестро, наистина ли това се отнася за мене?“ „Да, момче- отвърна ми.- Българска майка юнашка е раждала и пак ще ражда таланти, напук на враговете! Божествен си! Идвам отново на следващия спектакъл! Не мога да се нарадвам на пеенето ти“!
Кои са големите диригенти и солисти, с които съдбата Ви е срещнала по сцените на света?
Много са диригентите, но никога няма да забравя титаните Клаудио Абадо, Зубин Мета, Рикардо Мути, Чарлз Макерас, Лоран Маасел, Фабио Луизи, Марчело Виоти и много други. От големите солисти съм пял с Манагоерра – аржентински баритон, правил съм запис с феноменален испански баритон Сардинеро, Карлос Алварес, Гена Димитрова, Анна Томова -Синтова, Мария Кяра, Мара Зампиери, Мирелла Френи , Мария Гулегина, която на 8 юли ще пее на Стадион „Берое“ в операта „Набуко“. С нея пяхме „Бал с маски“ при откриване на театъра на Генуа след възстановяването му.
Маестро, над 60 са централните Ви роли, повече от които сте изпълнявали десетки пъти. Коя е Вашата любима роля, която най-много се покрива с Вас самия като човек?
Де Грийо от „Манон Леско“, който никога в България не съм изпял. Но съм го пял в Ла Скала в Италия, после 10 спектакъла в Триест…
Тази роля първо е изключително предизвикателство като трудност. Второ – аз съм поетичен човек. Де Грийо така се влюбва в една куртизанка, че ходи в пустинята да търси вода, прави всичко заради нея. Изоставя всичко, качва се на кораба и заминава с нея в Америка…Това е всеотдайността на един истински влюбен човек. Това е истината в този живот. Без всеотдайност, любовта е въздух под налягане. Това е моят образ. Това съм аз на яве. Въпросът е да случиш в живота.
Вие сте 40 години на сцената.
Хич не са малко. Имал съм сезони, когато съм играл по 90-100 спектакли. На следващата година чувствам, че така не бива да продължавам. Импресариите ме бомбардират с предложения, но аз казвам :“Не, не, не!“ Мога пак да изпея 100 спектакъла, но ще пея само 10-15 години и после „сбогом“. Освен емоция трябва и разум.
Как поддържате Вашия глас все така млад, свеж, красив?
Работя, работя… Когато човек се състарява, мускулите му стават по-слаби и затова може да се получи „разклащане“ на гласа. Затова трябва да имаш по-бързо движение с изтичането на струята, но това са професионални тайни и върху които работя непрекъснато. Всеки божи ден пея. Когато правя майсторски клас, работя с млади хора. Ако не съм във форма и не му покажа както трябва, какъв педагог съм?!
Педагогическата дейност, която упражнявате повече от четвърт век, е друга съществена част от творческата Ви биография. Кои са учениците Ви?
Това е най-голямото щастие за мене, че моят живот като певец и като човек не свършва. Моят живот като творец е континюация, едно постоянно движение. Преминавам от едното в другото и вече обръщам повече внимание към педагогическата ми дейност. Но не изоставам с пеенето. Работейки с млади певци, понякога им изпявам арията така, както трябва да бъде. Като я чуят, казват:“Така не мога“. Ще се научиш да можеш! Човек трябва да учи. За да учиш, трябва да имаш добър педагог, който да ти покаже верния път.
Имам много мои възпитаници, с които се гордея. В България това е Ивайло Михайлов, който сега е солист в Старозагорската опера. Михайло Малафи е украинец. Назар пя в „Лучия ди Ламермур“. В момента работя с един финландски бас. Имам един бас – поляк Рафал Сивек, който е единственият чужденец, изпял Иван Грозни в Болшой театър; баритонът Артур Ручински прави кариера в Ла Скала, Митрополитен, Ковън Гардън , Арена ди Верона и пр.
Кое е най-важното за един певец, за да остане дълго време на сцената в пълния си блясък?
Най-важното е да знае кое как прави и защо. Ако това не знае – не е професионалист . Той не може да съхрани свежестта на гласа си дълги години. Пример за това е Йонас Кауфман, който от претоварване направи две операции на гласните струни. Човек трябва да знае докъде могат да се разпростират възможностите му. Много е страшно. Нашата професия е рискова. Както си на върха, печелиш добре, всички те обичат и ти се радват, в един момент ти клъцват гърлото и те забравя целият свят.
Маестро, имате ли чувство, че Господ Ви обича?
Да, разбира се! Ако не ме обича, нямаше да ме дари с толкова красиви същества край мене. Нямаше с толкова любов да ме даряват хората. Аз съм един от обичаните артисти.
Имаше един период, в който се изсипа кал върху ми, когато бях директор на Пловдивската опера, но след това стана ясно, че всичко е плод на клюки, интриги и лъжи. Благодаря на Бог, че народът не ме помни като някакъв мръсник, а като човек, който раздава любов. Не могат да ме обидят такива хора. Някой може да ме оплюва, без да има аргументация, само ако не ме познава. Никога не съм вкарвал държавата в дългове. Друг е въпросът, че държавата не се издължава към институциите, които са под нейно покровителство.
За какво е молитвата Ви?
Моля Господ Бог между хората да се появи духът на любовта и да ги обедини във великата истина: Обичай и раздавай обич! Прави добрини и добро ще намериш!
Росица Ранчева