За Тоско Илиев и „Палячи“ на Старозагорската опера от 1951 г.

С операта „Палячи” от Руджиеро Ленкавало през 1951 г. Старозагорска опера се явява в София на Първия национален преглед на оперните театри в България. Интересна е историята, в какъв точно момент от развитието си е Операта в града на липите тогава и как се е представил творческият състав на този първи престижен форум за страната ни. Предлагаме ви откъс от статията „90 години Старозагорска опера и 70 години от одържавяването й” на гл. ас. д-р Ема Жунич, Институт за изследване на изкуствата при БАН, публикувано в сп. История, 2016, кн. 2.

След двадесет и една годишно съществуване, през което са изнесени повече от 1000 представления на 12 оперни заглавия (в 18 постановки) от 9 композитори пред повече от 400 000 зрители, Старозагорската общинска опера става държавна. Осъществена е една дългогодишна мечта на оперните труженици, които години наред пишат изложения за дейността и бедственото състояние, в което се намират, и молби трупата да бъде трансформирана във филиал на Софийската опера.

На 1 април 1946 г. министър Димо Казасов подписва заповедта за одържавяването. Този акт коренно променя организацията на трупата, подбора на репертоар, артистичните звена, творческите търсения, реализациите. В действителност актът на одържавяването коренно променя всичко.

През сезон 1946/1947 в Операта работят 10 души ръководен персонал (диригенти, режисьор, пом.-режисьор и др.), 67 артисти (включително и щатните хористи), 18 души технически персонал и 8 – административен. При оформянето на щата членове на БРП(к) настояват част от артистите да не получават назначение, защото ги намират „неподходящи в идейно отношение“. В колектива са диригентите Ромео Райчев, Симеон Фетваджиев, Йоско Йосифов, художникът Петър Русков, но няма постоянен режисьор. Интернирането на Драган Кърджиев – режисьор на Националната опера, и двете водещи солистки Елисавета Йовович и Катя Спиридонова и изпращането им в Старозагорската опера слага начало на професионализацията на трупата.

Тоско Илиев, напуснал родния Първомай след покана от старозагорските музиканти, години наред (1933 – 1946) работи като библиотекар, а вечер се превъплътява в Алфред, в Манрико, Туриду, Алмавива и пр. Той е и най-логичният избор, когато Операта е одържавена и трябва да има одобрен и назначен от Министерството директор. Тоско Илиев неведнъж пише и обяснява (юридическото му образование и някогашната му адвокатска практика си казват думата!), че артистите не са членували в профашистки организации, че с малки изключения техните интереси са към изкуството, а не към политиката. Той е причината чистка в Операта да няма – отбелязва изследователят на културните институции в града Светла Димитрова (2004). Чистка няма, но пререканията предимно с новопостъпили в състава на трупата и сформирали първична партийна организация работници са ежедневие.

Илиев, който след дипломирането си в Юридическия факултет на Софийския университет отива във Виена и се принуждава да работи какво да е (мие съдове по кафенета и сладкарници), за да може да се издържа и да учи пеене, не е бил така унизяван, както сега – непрекъснато да защитава всяко решение, досегашните си колеги и да обяснява, че подготвени специалисти (диригенти, режисьори, музиканти), споделящи левите идеи, не се намират, а колективите (солисти, хор, оркестър) трябва да бъдат правилно окомплектовани, за да върви работата. При лавинообразно нарастващите отчетност и документация, нескончаемите доклади, непрекъснати събрания и глупави, досадни, дребнави пререкания изглежда даже невероятно, че Тоско Илиев намира време и сили да продължи певческата си дейност.

Директорът Тоско Илиев не може да си позволи да даде израз на постоянно гнетящите го болка и унижение, той е приел доброволно мисията си да защитава, да брани делото и съмишлениците, с които година след година е делил радости и несгоди в името на изкуството, прекалено цени и уважава професионализма на тези ентусиасти и каузата, на която са се отдали безрезервно.

Но артистът Тоско Илиев може! В неговия Канио  (”Палячи” от Р. Леонкавало) избликват и болката, и унижението, и гневът. С такава неподозирана сила и ярост, с толкова преплетени и нюансирани чувства, че донасят признание за него самия, а и за целия старозагорски колектив на Първия национален преглед на оперните театри през 1951 г. в София. Отзивите: „Най-издържано в сценично и музикално отношение, както и най-завладяващо премина изнасянето на операта „Палячо“, благодарение преди всичко на високохудожествената и затрогваща игра на з.а.  Тоско Илиев“. „Тоя образ е всъщност най-високото постижение на целия преглед и един от най-хубавите, създадени от наши оперни певци“.

И още отзиви за представянето на Старозагорската опера с „Палячи” от Леонкавало в Първия национален преглед на провинциалните театри:

Сп. Музика, 1951, № 7, с. 11: „…показаните спектакли изненадаха с висотата на изпълнението и най-големите оптимисти. Огромният интерес на публиката към спектаклите и възторжените аплодисменти на зрителите, свидетелствуват за правилния творчески път, за реалистическата трактовка на оперите и за забележителните художествени постижения. Първите спектакли на Ст. Загорската опера показаха, че пред нас е един професионален творчески колектив с големи певчески възможности (артисти и хор).” ; с. 12: “…изненадаха достиженията на хора, високо качество на звука, сочен тон, наситена фраза, ритмическа точност и правдива игра.”

Сп. Музика, 1951, № 7, с. 7-18, с. 13: „Прост и човечен образ създава Тоско Илиев – един от ветераните на Ст. Загорската опера, посветил най-хубавите години от своя живот за разцвета на тая опера. Т. Илиев е запазил свеж и силен своя глас. Той умее с голяма топлота да пресъздаде лиричните моменти и същевременно с огромна сила да подчертае драматизма, страданията на своя герой. В образа на Канио, създаден от Т. Илиев, няма нищо външно театрално, надуто, напротив, той е именно човек като другите и в неговото страдание ние виждаме страдащия човек, а не играещия страдание артист. Именно това дълбоко, искрено преживяване трогна публиката. Тоя образ е всъщност най-високото постижение на целия преглед и един от най-хубавите образи, създадени от наши оперни певци.”

В: Музика, 1951, № 7, с. 7-18. Обширен анализ за представянето на трупите на Първия национален преглед, общото състояние и проблемите около тях. На с. 10 е публикувана снимка на сцена от „Палячи” на Старозагорската опера с упоменаване на протагонистите Тоско Илиев, Райна (Рене – б.а.) Йорданова и Стойко Диков, както и препоръка: „Специално внимание трябва да се отдели на пътуванията на Ст. Загорската опера, която може да изнася двойно повече спектакли, ако предприема турнета в съседните градове.”.

Снимката на Тоско Илиев в „Палячи“ е от личен архив на гл. ас. д-р Ема Жунич

 Послепис:

В Златния фонд на Българското национално радио е запазен запис на арията на Канио от операта „Палячи” в изпълнение на Тоско Илиев. Съпроводът е на оркестъра на Старозагорската опера с диригент Руслан Райчев. Записът е направен на 25 март 1959 г., когато Тоско Илиев е на 65 години. http://bnr.bg/horizont/post/100601565/spomen-za-tosko-iliev