Носителят на награда „Стара Загора 2018“ актьорът Христофор Недков пред dolap.bg: ”Моята мисия е да служа вярно и предано на театъра“
Навръх 24 май 2018 г. – Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост, на тържествена общоградска церемония в Стара Загора, актьорът от Драматичен театър „Гео Милев“ ХРИСТОФОР НЕДКОВ получи най-високото отличие на Община Стара Загора за литература, изкуство и култура наградата „Стара Загора“. То му се присъди за активно присъствие в културния и обществен живот на града, за ролите му в последния творчески сезон – Той в „Голям, колкото малка ябълка“ от Петър Анастасов, Отец Игнатий в „За сушата и сватбите“ по Елин Пелин, Дейл Хардинг в „Полет над кукувиче гнездо“, за приноса му във възпитанието на младите хора в Младежка театрална студия „Сцена 99″, за реализацията на VI Национален театрален уъркшоп на аматьорските трупи „Репетиции при отворени врати 2017″.
Господин Недков, какво е за Вас театърът, на който служите вярно почти 33 години?
За мене е мисия. Така съм решил още като юноша и се стремя да я следвам безотказно. 33 години ще станат на 15 август 2018 г. Тогава пристигнах от студентската скамейка в Стара Загора и започнах работа в Драматичен театър „Гео Милев“. От тях 7 години имам в Кукления театър. Дойдох за малко, а стана така, че животът ми е посветен на Стара Загора след 18-ата ми година. Даже една година съм служил в село Калояновец като старшина школник.
На Вашите 57 години доволен ли сте от живота и съдбата?
Абсолютно съм доволен от съдбата и от живота, който ми поднесе. Имам шанса да съм удовлетворен от избраната професия, да имам добро семейство, да бъда обичан от публиката и приятелите, да работя това, което ми доставя удоволствие и в крайна сметка да изпълня детската си мечта. Като дете имах две страсти: театърът и колите. Фен съм на Формула 1. В моя роден град Габрово в Априловската гимназия завърших паралелка за двигатели с вътрешно горене. Там вземахме и професионални шофьорски книжки. Първото ми шофиране е на камион. Искаше ми се много да се занимавам с картинги, но не се получи още като ученик. Това предопредели изборът ми към театъра.
Кои са приоритетите Ви в живота?
За нашето актьорско семейство е работата преди всичко. Това води към някои лишения, някои ограбвания на детството на дъщеря ни. Не винаги сме могли да бъдем на нейните празници. Скоро си говорихме със съпругата ми Елена Азалова, че на 1 юни, когато всички деца празнуват с родителите си, ние винаги работим. Детето ни няма такъв празник и затова сега за компенсация си го празнува.
Тя също продължи пътя на мама и тати, нали?
Това е личният премислен избор на Анна-Мария, защото е видяла всичко в театъра. Отрасна в гримьорните ни. Видяла е и хубаво и лошо, и аплодисменти, и нерви, и удари под кръста, и успехи и неуспехи. Реши с това да се занимава. Всъщност, както и при мене, това беше единственият й избор, въпреки че имаше възможност и за други пътища. Тя е умно дете с възможности и с английски език, литература, философия… Наша гордост е спектакълът „Нирвана“ на Максима Боева, чиято пластика и хореография на Анна-Мария взе награда на Друмевите празници в Шумен за цялостен спектакъл. Отношението на дъщеря ни към театъра не е само като изпълнител, а и като творец, като режисьор, хореограф, актриса.
Казват, че артистите живеете в паралелни светове – на сцената и в живота. Къде е по-интересно?
Не бих казал, че е съвсем така. Тези няколко часа, които си на сцената действително изживяваш друг живот, но 75% от времето е в реалния свят, с реалните проблеми. Мит е, че живеем в паралелен свят. Да, понякога ролята толкова те обсебва, че заприличваш на героя си по някакъв начин. Започваш да мислиш и да действаш като него. Имали сме такива случаи. Например, когато Лени работеше ролята на клошарката в „Танц за двама“, ходеше из улиците, наблюдаваше клошарите, правеше си експерименти да тръгне без пари, без нищо, за да усети хората… Това е американската школа – да се потопиш максимално реално, за да усетиш какво чувства героят. За мен театърът все повече върви към кино принципите на не игра. На пръв поглед актьорите не играят, а невероятно лично емоционално преживяват. Т.е. все по-тънка е границата между това „аз като“ и „аз съм“. Защото публиката вече е много наясно с изкуството. Това особено се отнася, когато си на камерна сцена. И в „Голям, колкото малка ябълка“, сега в „Айфеловата кула“ играеш до и сред публиката.
Прочетох, че ролите Ви са над 90. Кои според Вас са върховите Ви постижения?
Не съм броил ролите. Може да са и доста повече. Само в „Секс, наркотици и рокендрол“ са 7-8. В „Посещение на млада дама“ са 5-6 в самия спектакъл. В редица детски спектакли играя по няколко роли. Но значимите, любимите ми роли са например напоследък в „Полет над кукувиче гнездо“, отец Игнатий в „За сушата и сватбите“ по Елин Пелин. Много си харесвам „Голям, колкото малка ябълка“. На 2 юли тази година ще го изиграем и в Театър 199 в София. Сега „Айфеловата кула“ е на път да стане любим спектакъл. Преди време в „Саломе“ цар Ирод играех. „Посещение на млада дама“ е култово, звездно произведение за мене и за Елена, защото с него сме изживели много звездни мигове. Излезе през 1997 г. в Кукления театър точно по време на най-голямата криза. Направихме 50 представления, турне и го спряхме. 10 години по-късно го изиграхме отново в театъра. „Еквус“ ми беше любим спектакъл. От първите ми представления много си обичах „Уважаема, Елена Сергеевна“, където играх Витя – един млад алкохолик. На „Бирхала“ направихме експеримент с „Изобретателната влюбена“ на открито – много атрактивно представление беше и модерно за времето си през 1986 г. Харесвам си ролите в киното, които на стари години ми се случи да играя: „Аварийно кацане“, „Урок“. В „Обащеняване“ по разказите на Георги Господинов – интересна е ролята ми на еднорък домакин в сиропиталище, новият филм „Баща“ на Петър и на Криси, който е в монтаж, друг филм на Драго Шолев, който също е в монтаж… Сериалите „Дървото на живота“, където играя банкерът, „Домашен арест“, където си партнирахме с Татяна Лолова, „Прокурор Зидаров“, за който получих поздравления от адвокатската колегия за достоверността, която до голяма степен аз изработих. Консултирах се с прокурори, за да имаме достатъчно професионална терминология и да бъде убедителен прокурорът.
При изграждането на ролите взаимствате ли от собствения си характер, от жизнения си и актьорски опит?
Имам теория, че в човек всичко съществува, само че при различните хора е в различни количества. Просто трябва да го откриеш – и злоба, и обич, и ревност, и завист… Добрият актьор трябва да знае кое къде се намира и като един алхимик да направи тази смес достатъчно достоверна и убедителна. Характерно за мен е, че винаги търся мост към себе си и що се отнася до позицията, до нещата, които искам да кажа като послание независимо дали героят е положителен или отрицателен.
Като какъв човек се самоопределяте?
Сартър казва, че човек е променлива величина и трудно може да се себепознава, защото е субект. С възрастта човек се променя и колкото и да ни се иска не можем да бъдем купонджии, както преди. Някои неща, които ти се иска да направиш чисто физически няма как да станат. Няма да изиграя Хамлет в следващите години. Според мен различен съм. Опитвам се, понякога ми се отдава, по-често не, да не бъда прекалено емоционален, да не се взривявам емоционално, да не се паля за неща, които не мога да променя, но много рядко ми се отдава. Все съм като дон Кихот и се боря с вятърни мелници. Понякога си мисля, че не съм за този свят, защото като че ли обичам да съм точен, да държа на думата си. Не се притеснявам да питам, да си призная, че нещо не разбирам или не го мога. Смятам, че човек е съвкупност от собствената си представа за себе си и от тази на всички хора за него. Много се надявам да съм положителен човек, който се раздава на младите, на публиката, на семейството си…
Въпреки че сте габровец?
Легенда е, че габровци са стиснати хора. Преди всичко са балканджии, точни и работливи. Не случайно Габрово беше обявен преди години за българския Манчестър.
А носите ли генетично чувството за хумор на габровци?
Мисля, че съм го наследил от баща си, Бог да го прости, който имаше много тънко чувство за хумор. От него съм го не само наследил, а и копирал. Харесвам много тънкия английски хумор, когато не разбираш човекът срещу тебе шегува ли се или говори сериозно. Такъв елегантен и интелигентен хумор притежава наш общ приятел Иван Драголов. Не обичам евтини смешки и дебелашки хумор.
Вероятно вече знаете определението за щастие. В какво го откривате, какво най-много Ви радва?
Радвам се на хубавите мигове в живота, на един поздрав от публиката. Ако някой ми каже, че му е харесало представлението, което е гледал, ме крепи и ми дава увереност, че има смисъл от моята работа. Понякога се чувствам безполезен. Поколенията се менят. Интелигентни хора с деца не знаят къде е входа на театъра или на операта. Скоро един баща ме пита в коя опера ще бъде еди какво си събитие. Радва ме усмихнатият ден. Опитвам се да намеря удоволствие в миговете, да направя някой жест без повод. Това ме топли по някакъв начин.
Правите ли жестове на прекрасната си съпруга?
Надявам се да. Ние сме от редките положителни семейства, които си помагаме и гледаме в една посока. Всеки се опитва да бъде в помощ на другия и да бъде критичен към творческия му процес. От 1992 година сме заедно и сме щастливи.
Господин Недков, оказва се, че освен ангажиментите Ви в театъра се занимавате още с десетки други дейности, които явно Ви доставят удовлетворение?
Имам много години работа в Кукления театър, участия в оперни представления, водя различни общоградски чествания, помагам на различни училища и читалища, в барове съм работил, имах едно телевизионно предаване. По моя идея, на Лени и на Петя Арнаудова по времето на проф. Цанко Яблански като кмет на Стара Загора, създадохме движението „Млада Загора“ с избор на Младежки общински съвет и на млад кмет. Оказа се много полезна инициатива, която ежегодно продължава да се реализира, да се надгражда и разширява. Мисля, че максимално съм обществено ангажиран и заявявам, където е нужно, своята гражданска позиция. Това може би е даденост, може би е ген, пренесен и у мене от моето семейство. Дядо ми Злати по майчина ми линия е бил каруцар. Много преди 1944 г. той е организирал първата комунистическа ядка в селото. След това са го низвергнали, защото право в очите е казвал на другарите си какви са лумпени и как са се увълчили. Спря да ходи на събранията и толкова. Баща ми беше същия, но по профсъюзна линия. Винаги гледаше да има карти за почивка и други придобивки за хората, а ако остане нещо накрая – и за него. Другият ми дядо беше строител, запасен офицер, ходил е на гурбет по чужбина – в Иран, Ирак, Турция. Не мога да си затварям очите за някои несправедливости. Отвътре ми идва да реагирам. Много съм бесен на не работещата ни съдебна система, на липсата не само на правосъдие, но и за тази безнаказаност, която цари навсякъде не само във висшите ешалони, но и на най-ниско ниво. Вбесявам се от разни тъпи шофьори, които предизвикват катастрофи и си продължават да карат – кой без книжка, кой пиян, кой напушен и няма никакви санкции срещу тях. Правят дрифтове – полицията стои, гледа ги и си обръща главата на другата страна… И куп други такива неща, пред които не мога да остана равнодушен. Ако си призная колко се карам с телевизора… Хем зная, че трябва да си пазя нервите и не мога с телевизора да споря, но какво да направя.
През м. март 1999 г. създадохте Младежката студия „Сцена 99“. Какво Ви провокира да поемете този много голям творчески ангажимент?
Първият ми опит за създаване на такава театрална група не беше успешен, но след няколко години – отново реших да бъда полезен на младите хора, да ги науча на театър и на живота. Не случайно много от момичетата и момчетата, които участваха в студията са ми споделяли, че много съм им помогнал да стъпят здраво в живота, да се преборват с трудностите. Да не казвам голяма дума, но това, което получават през годините в студията, няма къде другаде да им го дадат – да работиш в екип, да си еднакво отговорен към своята работа и към другите. Да си убеден, че ако не дойдеш на репетиция, прецакваш цялата група; да усетиш преборването с този „звяр“ – публиката всяка вечер, защото всяко представление е различно; да се лишиш от някои неща, за сметка на останалите. За съжаление съвременното поколение не желае да се лишава – аз съм си най-важен, а това е в противоречие с отборната работа. Отборът не позволява лоша атмосфера, защото това пречи на играта, както в театъра, така и в спорта. И на двете места има много невидими хора, които работят. Резултатите зависят от тактиката, как ще намерят у себе си актьора…
След втората – третата година започнахме да играем поредица от представления. С откъсите на Шекспир направихме 17 представления. През изминалите години от над 300 участници в студията, към 30 са тръгнали успешно към професионалния театрален път.
Нещо, което през последните 6 години направих е, да организираме уъркшопи, за да се сравняват методики, да се създават приятелства на сродно мислещи млади хора, да се опознават един друг в работата. Смятам, че тези творчески лаборатории са много по-полезни от фестивала. На фестивала се представя готов продукт, а тук създаваш продукт в движение, учиш се. За 2-3 дни много от участниците правят качествени скокове.
Върху какво работите сега в „Сцена 99“?
Върху „Самолетът беглец“ на Камен Донев – една пиеса, която на пръв поглед е много занимателна и лека, но има много хубави дълбочини. Оказва се, че доста ги озорва, защото жанрът е много специфичен. Това е експресивна абсурдна комедия, в която има примеси на драма, на сантимент, на съдби.
Какво е за Вас 24 май?
Много красив празник на просветата, на изкуството и културата. Усмихват се хората, радват се и се гордеят със светите братя Кирил и Методий. И това ми е приятно, като духовен човек.
Какво е за Вас Стара Загора?
Стара Загора се превърна в първия ми дом и аз го обичам. Градът е много уютно място, в което се чувствам в свои води. Чувствам се реализиран и имам възможности да се осъществявам в най-различни посоки. Градът ми носи нужното спокойствие. С нетърпение очаквам да цъфнат липите и да се подложа на ароматерапия, да слушам хубав джаз на ежегодния джазов фест, да гледам филми от Международния филмов фестивал за ново европейско кино „Златната липа“, кукерските игри, музикалните фестивали и конкурси и какви ли не още прекрасни преживявания. Това дава живот на града ни. На фона на България ние сме много изискан романтичен и поетичен град. Тук кипи културен живот. Това е добре за нас, които сме в тази сфера.
Росица Ранчева