Към руините на храма в нас

Има едни малки истории, които са част от духовното ни състояние и крепят вярата и самочувствието ни дори и във време, когато натежеем в години и преживявания.

Днес един малък спомен за чудото на едно изцеление, посветено на празника на Св. св равнапостоли Константин и Елена, възкреси в мен позабравено послание на наши близки, някои от които вече преселили се в отвъдното…

Този празник е бил знаков за града ни, християнското  братство на „самаряните“ дни наред са се подготвяли. Та там в средногорските пазви над града, в местността Борисов дол, по-късно преименуван Боров дол, се е отслужвала тържествената вечерня. На самия ден на празника тук върху руините на стар манастирски храм се е отслужвала тържествената Света Божествена Литургия. В ранни зори са се запалвали огньовете и са се слагали жертвените животни, за да се приготвят курбаните. А старозагорци с цялата си челяд, с бохчите, с обредни хлябове, специално скътано от зимата за целта вино  и постелките са се отправяли към дола, за да се причестят със Светите дарове и да получат благословение за себе си и за рода си от светото място… Днес са малцина, които знаят, че наименованието Боров дол е евфимизъм на истинското му име – Борисов дол – както се сещате, имало е години, когато е трябвало да се изтрие от паметта ни името на разни там царе и подобни, без да си даваме сметка, че с това изтриваме паметта българска. Няма го името, пътеките, които водят към руините и стария храм са гъсто обрасли и ние потомците сме се залутали в гъстата гора на забрава и заблуди, търсейки пътя към светлината на традицията и духовността. А това е, може би, част от онази легенда за покръстването на царския двор на Св. Княз Борис Първи, която  някои хроники отнасят към тези места… Не знам, но е време да разчистим пътеките и да открием основите на храма и традицията, за да останем българи и потомци на Светеца Цар!

*  *  *

За незнайния духовен подвиг на трите монахини

В края на 50-те години и началото на 60-те едно повсеместно гонение на монаси и монахини в България  ги поставя в много тежко положение. От една страна те са поели по пътя на аскезата и са дали обет към Бога и светата обител, от друга – законът на светската власт ги изхвърля от манастирите и ги задължава да работят в селското стопанство в тогавашните ТКЗС-та. В тази схема попадат и трите монахини от Правешкия манастир “Св. Теодор Тирон“ Евдокия, Наталия и Агнеса.

Сестра Наталия, със светското име Недка, е от старозагорското село Бъдеще. Тя е единствена дъщеря на дядо Иван и баба Яна Требеви. Как са се стекли обстоятелствата можем само да гадаем, но и трите идват в с. Бъдеще и започват работа в ТКЗС-то – през деня работят всякаква полска работа, а през останалото време водят изключителен духовен живот, скрит зад стените на оградата от любопитни очи. Трите жени са подкрепяни от семейството на Недка и от братята и сестрите от православното християнско дружество “Добрий самарянин“ от Стара Загора. Много често във вид на неделно гостуване тук отсядат братята Атанасчо, Георги, Драго, един от младите свещеници от района – отец Константин от Ракитница, както и много други духовни братя и сестри. С тяхна помощ са събрани средства и е съграден малък параклис за молитва в двора на дядо Иван, купена е камбана, но малкият храм така си остава недовършен… Здравословното състояние на сестра Наталия все повече се влошава. Тя се ражда като поредно дете в семейството, в което предните деца все са умирали и родителите й я обещава на Бог, ако оцелее. Още от дете е с много крехко здраве и като ученичка в отделенията получава дара на прозорливост. Един ден изплашва сериозно учителката си като и разказва за живота й до този момент и й прави невероятни предсказания, които в годините се сбъдват! Много често е правила предсказания за себе си и не е позволявала да я водят на лекар, като е прогнозирала състоянието си. Пред духовните си събратя прави предсказания за България и света. Сестра Наталия завършва живота си на 46 години на 21 май 1962 година и почива в гробището на селото. Параклисът е осквернен, а от камбаната няма и помен къде е… Пътят на другата монахиня – Евдокия, ни отвежда в манастира „Св. Атанасий“ в с. Златна ливада, където завършва живота си. А на третата и най-младата между тях до преди 7-8  години дирите й се губеха… докато един ден  дъщеря ми с приятели правят туристически поход по старопланински пътеки, които ги отвеждат в Разбоишкия манастир. Посреща ги стара монахиня и  любезно ги кани да отдъхнат. Разговарят се и тя ги разпитва, от къде са, кои са  и дъщеря ми казва – Аз съм от Стара Загора! На което старата жена развълнувано отговаря – Аз съм живяла в с. Бъдеще… Вярвам, че това е била най-младата от сестрите-монахини  – Агнеса. Три жени, служили вярно и спазили дадения обет – три нежни души, извисили се в духовния небосвод и молещи закрила и милост за нас – техните потомци.

През годините в малкото селско гробище сме организирали панихида със съдействието на кмета г-жа Ваня Петкова и председателя на земеделската кооперация  г-жа Мария Бенчева… (Бог да я прости и нея!).

Нека не забравяме тези смели жени и утре ги поменем – и сестра Наталия – Бог да я прости и нея, и духовните й сестри – монахини, и духовните й братя и сестри от „Добрий самарянин“ и ги удостои в мястото на праведниците!

Гинка Михайлова