Проф. Светлозар Игов пред dolap.bg: ”Прекъсната е връзката между българския писател и читателската общност“

Проф. дфн Светлозар Игов (30 януари 1945 г.) е литературен критик и историк, есеист, поет, романист, преводач. Завършил е гимназия в София (1961) и славянска филология в Софийския университет (1966). Специализира в Загреб и Белград (1967–68). Асистент в Софийския университет (1967–69). Редактор във в. „Литературен фронт“ (1969–70) и сп. „Съвременник“ (1971–77). Член на редколегията на списанията „Съвременник“ (1973–1983), „Панорама“ (1980–90) и „Сравнително литературознание“ (1980–90). Главен редактор на сп. „Език и литература“ (от 1994). Научен (от 1978) и старши научен сътрудник (от 1988) в Института за литература при БАН и преподавател (от 1978) в Пловдивския университет. За пръв път печата през 1960 г. във в. „Средношколско знаме“, автор на повече от 1000 публикации за класическа и съвременна литература, по сравнително и славянско литературознание, история и теория на критиката и поетика на романа. Издал е 30 книги, сред които „История на българската литература“, „Грозните патета“ (две книги, критика), „Творби от българската класика“, „Ранният край на лятото“, „Елените“ (роман), „Там“ (поезия) и др. Негови работи са превеждани на английски, френски, немски, испански, италиански, руски, чешки, полски, сърбохърватски, унгарски, японски и други езици.
Светлозар Игов е една от най-значимите и динамични личности в българския литературен живот през последните няколко десетилетия.

На 14 май 2018 г. проф. Игов представи в Стара Загора новата стихосбирка на Таньо Клисуров „Внезапно сърцебиене“.

 Уважаеми професор Игов, в навечерието сме на 24 май – Денят на Светите братя Кирил и Методий. Какъв празник е за Вас?

 От детските ми години 24 май, Денят на братята Кирил и Методий,  винаги е бил най-вълнуващ и паметен празник. Още повече, че родителите ми бяха учители, че съвпада с пролетта, когато цялата природа се въззема за нов живот, когато всичко цъфти и настроението е приповдигнато. Ще разкажа такъв случай, свързан с този ден. Навремето с Георги Джагаров  имахме доста драматични взаимоотношения – ту се сдобрявахме, ту ме е уволнявал, ту ме е назначавал на работа, писал съм за него. Някъде през 70-те години той ме попита бих ли написал предговор към второто издание на  неговата стихосбирка „Понякога“. Съгласих се и написах предговор, в който изразих и „за“ и „против“ не само за поезията му, но и за личността му, защото беше човек, който се люшкаше между различни крайности и то главно във вреда на самия себе си. Написах малко патетично, че най-хубавите български празници са 24 май и 2 юни, когато се почита гибелта на Ботев. Джагаров беше много доволен от предговора, който му предадох. След няколко седмици се видяхме в кафенето на писателите. Той беше мрачен и сърдит. Повика ме на масата си и ми каза: “Пак имам неприятности заради тебе! Извика ме Първият, т.е. другарят Тодор Живков и ми зададе въпрос в упор: “Абе, Джагаров, какъв е този предговор на книгата ти, в който не признават нашите празници?!“ Явно това не е било насочено срещу мене, а срещу Джагаров. Неговите врагове, които в интерес на истината не бяха малко, са използвали това, че възхвалявам празниците 24 май и 2 юни, а не  партийните – 9 септември, 1 май, 7 ноември…

Понякога и самата политика на държавата е такава не само след 9 септември 1944 г. Искам да припомня, че в края на 30-те и началото на 40-те години на 20 век, най-високият орден „Кирил и Методий“ на създателите на славянската писменост е даван на Мусолини и на Гьоринг, които са  водачите за масовото изтребване на славянството.  Други такива отличия са давани на разни диктатори и политици по чисто конюнктурни съображения. Това са два факта за злоупотребите и с празниците и с имената на нашите свети братя.

Навремето видният руски и съветски учен Дмитрий Лихачов, говори за държавата на духа в смисъл не за държавата България като политическо понятие, а за старобългарската  литература като държава на духа. Това е традиционно разбиране и противопоставяне на онова, което в средновековието са наричали „Божия град“ и „ Земния град“. Противопоставянето на земното и небесното е старо християнско схващане. Навремето към Лихачов не се отнасяха добре в комунистическа България и то не защото не е правоверен идеологически човек. Той е един от първите концлагеристи през 20-те години, изпратен в северните Соловецки острови. Та той твърдеше, че старобългарската литература е трансплантация на византийската, което всъщност е точно и е комплимент за българската литература. Знаем, че началото на старобългарската литература е превод на Библията. С това започва Кирилометодиевото дело. И това нещо той казва като комплимент за българската литература, която принася най-високата култура в тогавашната епоха. Българският език е първият признат от папата след обявените три свещени езика – гръцки, латински и еврейски. Става дума, че българите са първият новоевропейски народ, който чете на собствен език Божието слово. Заради твърдението, че българската литература е трансплантация на византийската, някои „наши“ хора  смятаха, че това оскърбява националната самобитност на българската литература. В моята статия „Към една модерна апология на старата българска литература“, която излезе през 1967 г. в списание „Септември“, застъпих тезата, че имаме голяма литература, но големи специалисти от ранга на Лихачов нямаме… Едва след това Лихачов по някакъв начин беше признат у нас и приобщен. Приобщен, приобщен, но не съвсем. Оказва се че той  идва  в България, а аз не мога да го видя. В нашия институт изнася лекции, а нарочно ме командироват да представям книги в Силистра и Бургас. Чак през 1989 г., когато някои започнаха да ги изпращат на обмяна на опит на Запад да се учат как се строи капитализъм, мене ме изпратиха в Мурманск да откриваме паметник на Кирил и Методий  на задполярния кръг. Едва тогава успях да звънна на Лихачов по телефона и да му се представя. „Игов, на мене още тогава проф. Петър Динеков ми изпрати твоята статия, за което ти благодаря“, сподели академикът.

Искам да кажа, че Кирил и Методий 20 години „са пречели“ на един млад учен, който е писал положително за Лихачов, да се види с него.

Как изглежда днес съвременната българска литература?

В последното издание на моята „История на българската литература“ от 2010 г. имам отделна глава, посветена на развитието на българската литература в периода 1989 – 2010 г. Там съм изброил общите тенденции и по-значимите имена  от този период от всички поколения. Последните близо 10 години след това не следя така цялостно съвременната литература, макар че не виждам нещо особено ново да се е появило.

Ако става дума за поява на нови имена и нови творби, българската литература не е в криза. По-скоро в криза е нейното критическо осмисляне. От една страна, ако човек би искал да я следи, няма възможност  за това. Липсват онези издания, онези канали, където да има цялостна информация. Доколкото съществуват някои издания и медии, които я отразяват, обикновено там се появяват говорители на определени групи и личности. Не говорим за това, че по един лош начин, още в началото на 90-те години, когато уж бяха отменени партийните организации по работа, бяха създадени два писателски съюза, които бяха не творчески, а партийни организации.  Особено през 90-те години на 20 век те създадоха много силна конфронтация, която също не беше естетическа, а политическа. Следствието от това беше, че тези две писателски общности произведоха и прецедента да не се четат и да не се познават взаимно.  Освен това вътре в самите организации още по-силни борби доведоха до почти разпадането им и функционирането им като нелитературни институции. Голяма част от писателите всъщност са отчуждени от тези организации, но за съжаление вече са отчуждени и взаимно. Настъпи едно атомизиране на литературния живот, взаимно непознаване на писателите помежду им, освен някакви тесни приятелски кръгове. Това направи почти невъзможно обобщаването и информирането за това, какво става в българската литература днес, защото няма цялостен поглед, който би могъл поне относително да се произнесе. Може да се каже за отделно име. Но за няколко души, които четеш или познаваш, това не е поглед върху цялата литература. По принцип винаги се появяват нови имена, нови книги и значими творби. Лошото е, че е прекъсната не само връзката между писателите, а и между писателя и читателската общност. Пониженият  интерес към печатното слово, за сметка на визуалните образи е  проблем не само за България, но у нас е по-болезнен, защото тези политически разриви доведоха до разпадане на нормалния литературен живот.

Как българската литература се вписва днес в европейската?

 По принцип не само българската литература, но и тази на всички наоколо езици не е така позната. Освен това все по-малко са чужденците специалисти, които да я познават, да я четат и превеждат.  Това се дължи на факта, че след като в самата ни страна има разпад на литературната общност,  как да бъдем приети в чужбина.  Това е свързано и с упадъка на българистиката. Вече във все по-малко страни се изучава българският език. В момента прилично състояние на българистиката има единствено в Полша, където има 5 – 6 лектората по български език. Навсякъде другаде лекторатите ни едва креят. Няма хора, които да могат да четат на български език. Още по-малко са тези, които са компетентни литературно.  Едни от българистите се интересуват от народни танци, други – от бизнес, трети – от политика. Новите ни приятели и геополитически съюзници не разкриват лекторати за изучаване и разпространение на българския език. Старите компетентни специалисти вече измряха, а нова смяна на българисти не се задава. В този смисъл познанието за българската литература е много откъслечно и оставено на лични връзки и инерция. Много малко се превежда. Още по-малко се познава българската литература. В това отношение държавата ни е длъжник. Лошото е, че по някакъв начин и държавата пречеше за възприемане на българската литература преди 1989 г. Тогава тя налагаше някакви официални писатели по чисто партийни съображения. Те не даваха представа за истинското лице на българската литература. Сега е още по-зле поради намален интерес и към литературата и към културата.

В какво друго намирате проблема?

Проблемът не е в това, че книгите не се издават, както беше преди 1989 г., но така се издават, че те да не достигнат до читателя. За какво издаване иде реч, когато книгата излиза в 50 екземпляра, колкото да покрие официалната премиера на издателството и след това – нищо. И не се разпространява. Достатъчно е да погледнем в книжарниците и да разберем колко малко са  българските художествени  заглавия. И когато ги има, те не се представят, а са забутани по рафтовете. Всеизвестно е, че библиотеките разполагат с много малко или почти липсващи средства, за да закупуват български книги. Всичко  това при липсата на информация и на литературна периодика. В много малко печатни или електронни медии се афишират книгите или по-скоро това е издателска реклама, отколкото действителна оценка на дадена книга.  Местата за представяне на книги са ангажирани от статии за манекенки, футболисти, политици, депутати и пр.  За съжаление такъв вече е механизмът. Разкъсана е връзката между писателите и читателите, които не знаят за съществуването на стойностни книги. Отново се връщам на темата за тиража. В четирите писателски съюза членуват организирано най-малко 3000 души, като не говорим за провинциалните дружества на писателите. Ако предположим, че дори те купуват някакви книги, можем да претендираме за 2000-3000 броя тираж. Тук не говорим за хилядите учители по литература, млади хора, които проявяват любопитство към писането и четенето и пр. Просто разпаднало се е нещо в самата система за представяне на книгите на по-широка публика и достъпът й до книгата, която би искала да чете.

В какво е дългът ни към Св. св. Кирил и Методий?

За съжаление доминира тревогата, че броят на славянските езици расте през последните десетилетия, а самите славяни намаляват. В книгата си „Внезапно сърцебиене“ Таньо Клисуров има едно стихотворение точно за тази оредяваща, за тази изчезваща общност. Тревогата от това, че не просто няма да има читатели, а няма да има читатели на български език. За съжаление това не е дълг, който може да се осъществи само със средствата на литературата, културата и азбуката. Това са тенденции, които засягат съдбата на малките езици и на техните литератури.

Росица Ранчева