Поезия с широко отворени прозорци

На 14 май 2018 г. от 18:00 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора, проф. Светлозар Игов и Издателство „Литературен форум“ ще представят новата книга на Таньо Клисуров „Внезапно сърцебиене“.

Таньо Клисуров не се нуждае от визитка пред своите съграждани. В духовния живот на Стара Загора той присъства вече няколко десетилетия. Той дебютира в съвременната ни поезия още през 1975 година и от тогава е автор на 13 книги. Много старозагорци, а и почитатели на неговото творчество от цялата страна, могат да посочат поне едно негово стихотворение, което харесват или обичат. „Далеч от нас децата ни растат“, „Тайна връзка“, „Мъжът на петдесет“, „Мъжки вятър“, Във втората половина на живота“, „Към старата учителка“, „Големите дрехи“ са само част от тези творби на поета.

Таньо Клисуров е Почетен гражданин на Стара Загора.

За dolap.bg авторът отговори на няколко въпроса.

Не се ли уморихте, Поете, както пишете в стихотворението си за Ивановците Хаджихристов и Мирчев, „да мъкнете своята рицарска броня на провинциален поет“?

Точно тези двамата прекрасни творци са пример за мен, както  и за  цялата фаланга талантливи мои събратя по перо, към които след студентството си се присъединих: Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Янко Димов, Рашко Стойков, Иван Груев…Тогава бях най-младият. Сега съм вече с побеляла коса, но имам сили все още да надявам ризницата си и да продължавам пътя на предишните старозагорски поети. Колкото до провинцията, нея можеш да я превърнеш в свое предимство. Животът тук те научава сам да воюваш за утвърждаването си, без протекции на разни величия и авторитети, да преодоляваш бариерите и да изпитваш сладостта от всяка своя малка победа. И в крайна сметка да виждаш, че не си по-назад от онези, които предпочетоха столичното жителство.

С какво се отличава „Внезапно сърцебиене“ от досегашните Ви стихосбирки?

В предговора си Светлозар Игов развива интересна теза, че аз се отдалечавам с годините от групата великотърновски мои състуденти-поети и все повече се вписвам в старозагорската поетична традиция. Може би е така. Но когато пиша, аз не мисля за тези неща. За мен раждането на стихотворението е разпалване на вътрешния огън в душата с участието на ума. Оставям на критиците и анализаторите да дават своите оценки. И все пак, мисля, че остротата на социалната тематика в тази моя книга е по-силна, по-драматична. Имам и един интересен, според мен, цикъл „Гласовете им чух“, но не по Талев, а гласове, уловени с моя вътрешен слух. Това са монолози на Дан Колов, Гяуров, Распутин, Мерилин Монро и вратарят Лев Яшин. Толкова различни на пръв поглед, но все пак… Не липсват и интимните стихотворения, жанр, в който поетът обикновено е най-искрен и открит пред читателите си.

Има ли нещо, което се добави към естетическите Ви принципи с годините!

Поезията за мен е преди всичко свобода. Свобода да се изразиш като гражданска позиция, като душевност, като отношение към човека, като емоция към близките си, към родината си. Но е важно да зачиташ и свободата на читателя, неговото право да „разчете“ посланията ти, а не да слагаш „берлински стени“ между себе си и него.

Наскоро бях жури на конкурса за дебютна литература „ Южна пролет“ в Хасково. Срещнах се с творбите на много талантливи млади поети. Но ми направи впечатление тяхната камерност. Призивът ми към тях беше: „Отворете вратите и прозорците на камерните си стаи, позволете живият живот да нахлуе в тях!“

Ако не друго, то при мен прозорците на стиховете ми са широко отворени.

Росица Ранчева