В деня на 70-годишнината си проф. д-р Христо Макаков пред dolap.bg: ”Пред свободата поставям достойнството“

Проф. Д-р Христо Макаков е роден на 22 април 1948 г. в Стара Загора. Възпитаник е на Механотехникума „Н. Й. Вапцаров. Учи във ВИИ „Карл Маркс“, но завършва в Софийски университет специалност „Педагогика“. Специализира мениджмънт в Лондон. Работи дълги години в областта на просветата. През 1981 г. след спечелен конкурс постъпва в тогавашния Институт за усъвършенстване на учители, а през 2002 г. става негов директор. Основател и два мандата декан на Педагогически факултет при Тракийския университет. Автор на десетки статии и монографии. Сега продължава да  преподава на студентите.

Професор Макаков, старозагорски ли са родовите Ви корени?

От Средните Родопи са.  От Петково е джинсът ми. Дядо ми, на когото нося и трите имена е четник. Родопите са се освободили по-късно, чак през 1912 г.  Участва и в Първата световна война при пробива Добро поле. Бил е няколко години пленник във Франция. През 1923 г. участва в Септемврийското въстание. Родата ми казва, че изцяло приличам на дядо си Христо, което за мене е чест.

След завършване на висшето си образование бях разпределен в Стара Загора. Оттогава до сега съм в родния си град, който обичам от цялото си сърце. Тук създадох семейство, тук се родиха децата и внуците ми, тук се реализирах, считам пълноценно.

Името Ви е свързано със създаването и укрепването на Педагогическия факултет при Тракийския университет.

През есента на 2002 г.,  спечелих конкурса за декан на Педагогическия факултет, който всъщност не съществуваше. Нямаше нищо: една порутена база, само 20 студенти, нямах преподаватели, а трябваше да има поне 20 хабилитирани, нямах пари, нямах опит, нямаше документация и акредитация, нямах нищо. Много трудно беше. Ходя, бачкам, питам, проба, грешка, викаш неволята и се оправяш. Първата акредитация беше неуспешна. Започнахме с една специалност „специална педагогика“ с 20 студентчета всичко на всичко. На другата година станаха 30, после 60 и т.н. А бройките не са самоцелни, въз основа на тях ти се формира бюджетът и т.н. Най-напред ремонтирах парното, което беше потрошено. Имаше две общежития, които не зная защо ми бяха зачислени и ми костваха огромно количество средства за издръжката им. В едното гледам, живеят всякакви външни хора, само не и мои студенти. Беше ми финансова дупка и след два-три месеца сложих табела, че след един месец общежитието се затваря. Така един дерт стана по-малко. Другият корпус на общежитието предложих на ДИПКУ и така се съсредоточих върху стабилизирането на факултета. На четвъртата година разкрихме нови специалности, които бяха акредитирани. След девет и половина години, през които ръководих факултета студентите и специализантите станаха 1200 с два пъти акредитирани специалности, които и сега продължават успешния си ход. Към края на управленската ми кариера се въведе рейтинговната система и ние винаги бяхме на второ място след Софийския факултет.

Вие по какво преподавахте във факултета?

Първоначално преподавах доста предмети: „Технология на педагогическите изследвания“ или както го наричах „Педагогически инженеринг“ и основно, последно време „История на педагогиката в българското образование“ и „Педагогически мениджмънт“. Защото всеки учител е ръководител на учебния процес. Урокът е организационна форма на обучение и учителят е този, който организира, мотивира, направлява, контролира, регулира учебния процес. Т.е. той е мениджъра.

Професор Макаков, студентите казват за Вас, че сте завладяващ и уникален човек. Колко са възпитаниците Ви през изминалите години и сега?

Благодаря за оценката! Студентите ми са хиляди! Н началото на втория ми мандат започнаха да се дипломират по 300, по 400 на випуск. Като се прибавят и магистрите, и докторантите… Наистина за Педагогическия факултет работих с цялата си отдаденост, което не може да избяга от погледа и на студентите и на колегите. Благодаря на всички, защото сам човек нищо не може да стори.

Освен знанията по предметите, които сте преподавали, на какво друго научихте бъдещите учители?

Преди всичко на човечност. Това значи да имат високи ценности, да са честни и почтени, да помагат, да пазят себе си и другите, да уважават себе си и другите, да се отнасят към децата като равнопоставени, като към личности. Изкушавам се да мисля, че имам постигнати  успехи, защото много хора след време ми се обаждат, за да се чуем като човеци, да поискат акъл… И досега  студенти като ме срещнат се спират да си побъбрим. На стария професор това уважение и зачитане му стига.

Вие ли направихте параклиса в сградата на факултета?

Първата ми година като декан не върви, не върви и не върви. Майка ми, Бог да я прости, беше дякониса. Дядо Панкратий, Бог да го прости, я беше подстригал. Тъй че, дето се казва, свише ми се даде да направя Господния кът. През 2003 г. митрополит Галактион  освети параклиса „Св. Игнатий Старозагорски“ и от там нататък нещата ми тръгнаха.

На какво изминалите 70 години Ви научиха?

На много неща съм се учил. На някои съм се научил, на други не. Не съм успял да се науча да не се доверявам прибързано на хората. Научил съм се да държа на думата си, да ценя моето време и  времето на другия, на коректност и на партньорство, на общуване. Винаги премислям, преди да обещая нещо.

2012 година беше за Вас превратна. Тогава бяхте „осветен“ като агент на  бившата Държавна сигурност.  Но в интерес на истината, Вие бяхте единствен човек в Старозагорска област, който не отрече и който съвсем по мъжки, по собствено желание напусна високата позиция на зам.-декан във факултета. Желаете ли да коментирате този момент в биографията си?

Ако трябва да бъда точен, не слязох от поста заради това, а заради конфликта си с новото ръководство. За принадлежността ми към бившата Държавна сигурност нямам от какво да се срамувам. Не съм колил, бесил, не съм унижавал, не съм съсипвал човешки животи и т.н. Някой беше казал, че имаше държава, имаше и сигурност. И откога да служиш на сигурността на държавата си е грях? Откога е укоримо? Някои казват, че службите били комунистически. Да, така е, но не е имало други. Ако имаше други, а аз съм направил грешния избор е друг въпрос. Да не говорим, че покрай сухото гори и суровото. Според мен, това беше огромна манипулация, за да бъдат отстранени качествени и кадърни хора и те да не заемат ръководни позиции. Те бяха окепазени  и елиминирани. Нямам от какво да се срамувам. И на фейсбук профила си също съм написал: “Обявен за сътрудник на ДС“. И какво…?

Кои са собствените Ви правила, по които живеете и не допускате чуждо мнение да повлияе на решенията Ви и на свободолюбивия Ви дух?

Това са общочовешките правила, които се стремя да спазвам стриктно и като стъпя накриво да не търся друг виновен. Първо си нося собствената отговорност за действия, постъпки, начин на живот и т.н. Никога никому не завиждам и не тая злобни мисли към никого, независимо какво са ми сторили. Не желая у мен да стои отрова. Винаги се стремя да бъда честен и открит. Човек трябва да умее да съхранява себе си, защото тогава може да работи и за семейството си и за другите. На моята вече почтена възраст съм виждал много неща, т.е. имам богат житейски опит, който ми позволява да отсея важното от маловажното, да се усмихвам на дреболиите, да се радвам на света край мен.

В навечерието на рождения си ден преброихте ли приятелите си? Всички ли са на линия или… повечето са Ви предали?

Много са малко останалите. Събират се по-малко на едната ми ръка. А що се касае за предателството, най-естественото нещо е да те предаде приятел.

Какво е за Вас достойнството?

Най-важното нещо в живота ми. Пред свободата поставям достойнството си.  Може да не си свободен, но пак да запазиш честта и достойнството си. Защото понякога свободата е въпрос на обстоятелства. Достойнството!Името ти трябва да бъде чисто на всяка цена! Друго много важно, според мен, е уважението на хората. Ценят ли те, уважават ли те заради теб, а не заради поста, значи си живял ненапразно. В това отношение не мога да се оплача!

Ако перифразирам Шекспир, не съм толкова подъл и такъв мръсник, за да се харесвам на всички. Но много е важно на кого се харесвам. Искам да се харесвам на тези хора, чиито мнение уважавам и на които държа. Има хора, с които не желая да поддържам приятелство, и които злословят по мой адрес. Аз се радвам! Това е превъзходен атестат. Всеки има врагове. Ако нямаш, значи си незабележима отрепка.

Занимавате ли се с политика?

Никога! Не съм членувал  в никоя партия, движение, формация и слава Богу.  Не бих могъл да понеса някой да ми натрапва собственото си мнение или пък на черното да се казва бяло.

Кои са Вашите  увлечения извън професионалните Ви ангажименти?

40 години без куче не съм оставал, въпреки че съм градски човек и не зная откъде ми дойде това. И съм отглеждал само немски овчарки. Това е породата! Моят Люгер фон Волпертингер Валд-Макаков е вълшебен пес. Взех го на 35 дни като една малка топка. Това е уникален пес. Винаги знае какво, кога, как да постъпи. Той силно люби и силно мрази. На моменти вкъщи е разглезен, самичък се глезондри, нежен, гальовен, гледа те в очите… И в същото  време тази умна, интелигентна, деликатна душица, когато някой друг мъжки се разминава с него и не му окаже нужното уважение – на него, който е убеден че е абсолютен лидер и Аязмото е негово, той озверява. Има си свой начин за борба. С рамо изтиква, събаря  другия по гръб, стъпва върху гърдите му, озъбен и настръхнал от ушите до опашката. Докато  онзи се покори. Иначе е кавалер – малки породи, малки на възраст – не закача. Със женските е абсолютен кавалер…

Другата Ви страст е градината, цветята?

Изглежда човек като стане на някаква възраст, започва да изпитва влечение към земята. Много хора, в това число и аз, си купуват наоколо земя. През втората половина на живота си констатирам, че съм съзидател. Обичам от ръцете ми да излиза нещо. Покрай цялата къща имам двуметрова леха с всички цветя – от кокичетата до есенните хризантеми. Много декоративни дръвчета и храсти посадих. Миналата година засадих бутикова магнолия – небесно син опал. Чакам я всеки миг да разцъфне. Това е голямо удоволствие.

Какво е за Вас Стара Загора?

Моят град. И в това влагам всичко! Стара Загора ми направи страхотен жест. През 2007 г., по случай 5-годишнината на Педагогическия факултет, бях удостоен с индивидуалната награда „Анастасия Тошева“.  Тя включваше плакет, грамота и парична премия. Парите дарих на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ със желание да се закупи детско-юношеска литература. Но най-голямото ми признание беше на 24 май да вдигна  българския трибагреник на общоградското честване на площада. Това за мен е най-висшето признание.

Имате ли проекти за следващите 10-20 години?

Високи цели и амбиции нямам. Аз съм ги изпълнил. Живея си живота по начин, който харесвам и му се наслаждавам. Щастлив съм с много хубаво семейство. Съдбата ме дари с разумна съпруга, двама сина и внуци. Синовете ми са с много добро образование, реализират се в България на конкурсни длъжности. Аз съм щастлив човек.

Днес вероятно голямата Ви фамилия ще вдигне за юбиляра наздравица. Телефонът Ви ще загрее от обаждания и поздравления. А Вие какво си пожелавате?

Здраве – на себе си, на близките си и на всички хора край мен. Благодаря на живота, на съдбата, на хората около мен и дай Боже и занапред да продължим заедно, с усмивка и с обич.

Росица Ранчева