За Париж и Любовта – пътепис

Не обичам да съм турист. Нито в живота, нито в любовта. Където и да съм – за малко, за дълго, само за днес – пристигна ли, свалям раницата, обличам си красиви дрехи и отивам на разходка, сякаш винаги съм живяла там. Без план. Без график. Не се опитвам да предизвикам обстоятелствата, а ги оставям да се случат.

Смятам, че животът се движи прекалено бързо, за да губим време, чувствайки се неудобно на ново място и пред нови хора. Дори когато се срещаме за пръв път очи в очи, често всъщност вече се познаваме, макар и само отдалеч. В днешния дигитален свят, да се озовеш на място, за което не знаеш нищо и да дадеш шанс на напълно непознат, се случва все по-рядко. Преди да си уговорим първа среща, се запознаваме в инстаграм, а не на пейка в парка. Преди да поемем на пътешествие, си избираме дестинация, проучвайки я в Интернет, а не като завъртим глобуса със затворени очи и спрем пръста си на произволна точка (макар че би било доста готино). И в живота и в любовта предпочитам да прескоча неудобството на първата среща, в която не знаеш какво точно да кажеш и как да се държиш и да премина към тръпката на втората среща. Когато нямаш търпение да опознаеш човека и може би дори да получиш онази първа целувка.

Никога не бях ходила в Париж, но знаех, че ще се влюбя от пръв поглед. Бяхме непознати, които са се срещали в предишен живот. С най-добрата ми приятелка пътувахме цяла нощ към столицата. Париж ни посрещна със спокойно, хладно и сивкаво утро и ние се добрахме сънени и изморени до сладкото си едностайно Airbnb апартаментче на петия етаж. Предадохме се на безсилието от адреналина, държал ни будни през целия път и заспахме. Събудихме се като нови след час-два, преоблякохме се (разбира се в най-новите си дрехи), изпихме набързо по едно кафе и тръгнахме на разходка из квартала, в търсене на малко, уютно френско кафене, подходящо за закуска. След десетина минути по тесните улички се озовахме на реката. Хладното мартенско слънце като по поръчка се показа иззад облаците и обля в светлина живописния пейзаж, който се откри пред нас. Красота накъдето и да се обърнеш. Известно време не си казахме нищо, защото ни се струваше почти обидно да констатираме очевидността на факта, че бяхме заобиколени от магия. Така е и с любовта. Един ден, докато се разхождаш из улиците на собствения си свят излизаш на малко площадче, окъпано в слънчеви лъчи. Сядаш притихнал на пейка в средата и ти се иска просто да останеш известно време там. Далеч от шума на мислите си, далеч от суетата на хората, далеч от еднообразието на ежедневието. Знаеш, че в момента, в който излезеш от площада, магията ще се изпари, но какво значение има, нали сега е по-вълшебна от всякога. Няколко часа насищахме сетивата си с пастелните цветове и изящните детайли на сградите, с мелодичния шум от френската реч и оживлението по търговските улички, докато миризмата на палачинки не ни напомни, че не сме яли нищо цял ден. Намерихме кафенето, без да го търсим и то беше точно това което искахме, без дори да сме знаели. Изобщо има ли нужда да ви казвам, че е така и с любовта? Беше първият ни ден в Париж и още не бяхме видели нищо освен красивото си кварталче, но не бързахме за никъде. Наслаждавахме се на храната и на второто си кафе за деня, говорихме си за живота и попивахме атмосферата около нас, сякаш не бяхме отишли в Париж само за няколко дни, а живеехме там от години.

Ако помните приключението ми в Испания, знаете, че най-любимото ми съкровище са моите познати, пръснати по света. И в Париж имам един стилен експонат от колекцията. Не се познавахме лично до този момент, но сме завършили легендарната Френска Гимназия в Стара Загора и се подразбираше, че ще намерим общ език. Така и стана, а освен общ език намерихме в неговото лице и един особено лиричен, с неизчерпаем запас от случайни и неслучайни факти за града и света, екскурзовод. В остатъка от деня се впуснахме в интензивна разходка из най-централните и комерсиални, но забележителни улици и площади. Вървяхме главозамаяни от размерите и размаха на архитектурата и естетиката, които ни заобикаляха, накъдето и да се обърнем. За почивка седнахме в Cafe de Flor, едно от най-старите и най-парижки кафенета, любимо място на писатели, философи и известни личности. Французите знаят как да поглезят сетивата. Следобедният чай ни беше сервиран на сребърен поднос, в сребърни кани с гореща вода, заобиколени от набор чаши, салфетки, лъжички, бучки захар и като цяло всичко, което превръща пиенето на чай от обикновена хидратация в бохемски ритуал. Така е и с любовта. Любовта си е любов, както и да ти я поднасят. И да не е в изискана чаша, пак ще я изпиеш до дъно. Но поднесат ли ти я красиво, с внимание към детайла и всевъзможни екстри – ще я пиеш дълго, бавно, на малки глътки и с опиянена наслада. Сякаш за пръв път я опитваш и си забравил вкуса на всяка друга любов, която се е докосвала до устните ти. Финалният щрих на първия ни ден в Париж беше книжарница Shakespeare and Company. Атмосферата от старите дървени рафтове, стълбите на колела и миризмата на книги беше магическа и можех да се закълна, че най-накрая съм попаднала в света на Harry Potter. Прибрахме се пеша с бутилка червено вино и заспахме от блажена умора преди да успеем да я отворим.

Вторият, третият и четвъртият ден ми се сливат в един грандомански поход по забележителности и чакане по опашки. Нагледахме се на Париж от ниско и от високо, през деня и през нощта. Вървяхме по големите булеварди като Champs-Élysées и из малките кварталчета като Le Marais и Montmartre. Всеки ден откривахме нова част от града, която имаше свой собствен характер и харизма. Понякога имахме чувството, че сме в европейска столица с присъщите й красиви сгради и лъскави витрини. Зад ъгъла обаче попадахме в паралелен свят на курортно селце с улични художници, малки кафенета с кепенци на прозорците и улички с паваж, по които колите едва се разминават. Един от дните се качихме се на базиликата Sacré-Cœur с гледка към покривите на града и пред нас се откри безкрайно море от тебеширено бяло. Не бях забелязала, че Париж е толкова бял. Интересно как съм го пропуснала, разхождайки се из него… Така е и с любовта. Често вървим заедно, заслепени от щастие и мислим, че знаем наизуст всеки детайл от усмивката на другия. Но любовта, както един голям град, има много различни квартали. Всеки квартал, колкото и интересен да ти се струва сам по себе си, е само част от пейзажа. И да ти се иска да се изгубиш тотално само в един, някой ден, някоя уличка неизбежно ще те отведе до следващия. Той може да бъде още по-живописен от предишния или изобщо да не ти хареса, но с времето ще разкриеш по малко от всеки. След дълга разходка, ще стигнеш до хълма, от който виждаш целия град и ако любовта ти е истинска, ще се влюбиш още по-силно (в Париж), въпреки мръсните улици, нахалните търговци и прекалено многото туристи. Не забравяй обаче, че пейзажите и цветовете се менят всеки  сезон и наесен би била една съвсем нова разходка.

Стигнахме разбира се и до Tour Eiffel. Чакахме три часа да се качим до върха и меджувременно се стъмни. Безбройните прожектори по масивната постройка я заляха със светлина от топъл, златен мед. Докато стояхме под осветените тоновете желязо, се замислих за лудостта. Идеята за създаването на кулата е да бъде облик на световно изложение по случай стогодишния юбилей от френската революция и по първоначалния договор да се демонтира 20 години след изложението. Осъждана от творческата интелигенция на Франция по онова време, че не отговаря на архитектурния стил на града, кулата се превръща в тотален хит и символ на Париж и до днес. Въпреки, че днес не мога да си представя образа на града без този величествен монумент, тогава най-вероятно бих била от хората, които отказват да прегърнат идеята за 10 100 тона желязо, извисяващи се на 324 метра по средата на прекрасния ми Париж. Така е и с любовта. Екстравагантна лудост, неразбрана от околните. Ражда се непреднамерено и се превъща в грандиозен проект, които поглъща и променя живота ти, такъв какъвто си го познавал досега. Промяната влиза под кожата ти и става част теб и ти вече не можеш да видиш света по друг начин, освен този на любовта.

Последната културна спирка в обиколката ни беше Musée du Louvre. На този етап трябва да си призная, че се оставих да бъда залята от туристическото. Чувствах се притисната между стените на тази всъщност огромна сграда, изгубена, въпреки множеството табели и удавена от човешкия поток, който като подводно течение ме понасяше противно на волята ми в произволна посока. Не успях да запазя спокойствие и да се насладя на изкуството и безграничната красота. Напрежението ме караше да бързам ненужно и разпиляваше мислите ми, без да мога да се съсредоточа на някоя конкретна творба. Залата, в която е изложена небеизвестната Мона Лиза, представляваше точно олицетворение на всичко, което ме караше да изляза през следващия възможен изход. Триста машинално бутащи се един в друг души, готови да прегазят човека пред тях, ако това ще ги приближи с 2 сантиметра повече до картина, която не разбират, гледайки я с празни очи през екрана на телефона си. И с любовта е така. Дори да сме заобиколени от нея, ако вътрешният ни свят не е хармоничен и балансиран, не можем да отворим очите си, за да я видим. Често биваме погълнати от мнението на хората, от несигурността си, от излишни сравнения и съмнения. Светът е толкова голям и в днешно време толкова малък. Позволяваме на хора и проблеми (които без телефони с интернeт и социални мрежи, нямаше да фигурират в живота и мислите ни) да ни обсебят и да замъглят представата ни за самите нас. В този водовъртеж единственото, което можем да направим е да останем сами и да изключим звука и картината на околния свят. Трябва време да намерим отново себе си, любовта към себе си, преди да бъдем готови да приемем чуждата.

Последният ден завърши като розова приказка. Буквално. Една детска мечта се превърна в реалност – Disneyland! За ден бяхме отново деца. Без проблеми и грижи, с усмивки, които карат лицето да те заболи. Смяхме се през сълзи, докато останем без въздух. Викахме от страх и адреналин на скоростните влакчета и атракции. Тичахме напред-назад от нетърпение да успеем да се качим на всичко. Ядохме сладолед, докато ни прилошее и ахвахме от вълнение всеки път, когато видехме любимите си герои от детството да оживяват пред очите ни. И с любовта е така. Ако до сега не сте имали такава любов, потърсете си я, защото е най-сладката от всички. Уви, най-много боли от нея, особено за порасналите деца. Докато си малък падаш от ниско, изтупваш се и тичаш към следващата катерушка. Като голям падаш тежко, малко те е срам, но най-вече те е страх да се качиш пак. Въпреки белега обаче и двамата трябва да признаем, че любовта си заслужава риска. Дори ако само за малко те накара да се чувстваш отново като дете.

 Жени Рашева