Милю Касабов: Трагедията на бащата

Получих много писма от приятели след публикацията ми на 16 февруари за Милю Касабов в ДОЛАП бг. Мария Нешева  от Ню Йорк знаеше много неща за Гео Милев, но се интересува какво е направило семейството му и защо не е издирен. Интересуваше се в крайна сметка има ли нещо общо между Гео и баща му? Почти същият въпрос ми зададоха и десетки приятели във ФБ. Други директно ме питат мога ли да посоча истинския виновник за убийството на Гео? Мисля, че вече мога… Получих много въпроси за Леда Милева и как съм работил с тази „Желязна лейди“? Писал съм много по тези теми, включително в книгите си. Ще се опитам да задоволя любопитството на моите приятели и с нови допълнения и доказателства на тезите ми… Георги ЯНЕВ

ТРАГЕДИЯТА НА БАЩАТА

1.

Цяла година Милю Касабов не прави панихида на сина си, едва в началото на втората година от изчезването на Гео Милев издава некролог. В Наръчник № 52 на 22 май 1926 г. Мильо Касабов е записал:

“Броено за 70 некролога за Гео       –  100 лв.

Броено за 20 хляба и едно агне      –    500 лв.

Броено за др/уги/ разни                  –    180 лв.

Всичко:      800 лв.

С дълбока покруса в душата Милю Касабов е написал некролога за безследно изчезналия си любим син. Ето цялото му съдържание.

Скръбно известие

С дълбока душевна горест известяваме на сродници, приятели и познати кончина на непрежалимия ни син

ГЕОРГИ М. КАСАБОВ

– ГЕО МИЛЕВ –

който преди година изчезна безследно в София.

Милий, един път ти се срещна за кратко със смъртта, когато те целуна неприятелската граната край Дойран, но, останал под тежестта на грамадни страдания, ти дочака свирепия ужас на подлото невежество, което произволно отне скъпия ти живот. Прости!

Ти живя със светлина и отлетя упоен в тихия живот на вечен ден, гдето няма ни въздишки, ни зной, а само проста радост и покой.

В неделя на 23 май 1926 год. в църквата “Св. Богородица” ще се извърши опелото над незнайния гроб на милия ни покойник.

Опечалено семейство Милю Касабов

*   *   *

Последният ден, за който има свидетелства, че Гео Милев е бил все още жив, е 23 май 1925 г. Привечер поетът се усамотил в един ъгъл на килията, записвайки нещо в бележника си. По всяка вероятност е скицирал речта си за 24 май – бил обещал да произнесе слово възхвала за празника на славянската писменост пред арестантите. От тоя миг следите му завинаги се губят.

Един ден след като съдът осъжда Гео, той е поканен за кратка справка – на 15 май между 10:00 и 11:00 часа. По свидетелства на Мила Гео Милева – съпругата му, „надвечер, заедно с една от сестрите на Гео, минахме покрай дирекцията на полицията и на последния етаж, на деветия прозорец откъм реката, видяхме Гео. Направи ни някакви знаци с ръка.” Пак по свидетелства на Мила брат й научил от директора на полицията, с когото се познавали, че “Гео нe е там”, т. е. в полицията.

Сигурното е, че Гео Милев е бил жив и се е намирал в дирекцията на полицията между 15 и 23 май. Сигурно е и друго – в ареста Гео се е държал мъжки: по спомени на арестувани, пребивавали с него в една килия, Гео шумно и дръзко изразявал възмущението си от изтезанията, искал среща с ръководството на полицията, заплашвал с анкети и прочие.

За терзанията на близките, за тяхната активност за издирването му – знаем. За подхвърлените от полицията фалшиви писма – също. Ето какво разказва съпругата му Мила: ”Фашистката полиция правеше опити да ме заблуди – пристигаше при мене от време на време някой “доброжелател” и ми разправяше, че еди-къде си, с еди-кой си бил и Гео. Ту ми казваха, че е с други задържани на остров Света Анастасия, ту че е в Сливенския или Хасковския затвор…”

Такива “доброжелатели” посещават и Милю Касабов – бащата, и Борис Касабов – брата на Гео. Целта е била очевидна – играейки си с техните чувства и притеснения за Гео, да отклоняват апелите им  за издирването на поета към висшите държавни институции – цар, министър-председател, председател на Народното събрание и др. И да ги насочват към… ”неотговорните фактори”.

Играта между палачи и жертви продължава дълго. След година и половина “най-сетне (през октомври 1926 г.) съдът издава протоколи за безследно изчезване на Гео Милев…”, пише в спомените си Мила. Това научават близките на Гео Милев през 1926 г. за неговата съдба – “безследно изчезнал” от  ”неотговорни фактори”: удобна и нищо незначеща терминология.

През 1954 г. Върховният касационен съд гледа делото срещу ген. Иван Вълков – военен министър, и цяла група физически убийци в годините 1923 – 1925. Съдът установява много любопитни неща: например, че офицери от трета секция на Министерството на войната, оглавявано от ген. Вълков, заедно с полицията, през 1925 г. са извършвали масови арести. Най-напред запрените са били задържани в полицията, после били извеждани от дирекцията на полицията, натоварвали ги на камиони и ги изпращали в казармите на Софийския гарнизон. Там разпити не са водени. Там са се извършвали екзекуциите – в подземията и складовете на Първи пехотен полк, Четвърти артилерийски полк, Военното училище и Гвардейския полк. ”Сценарият” е бил един и същ – вкарвали арестувания в подземията, той заставал пред маса, зад която стоял (уж!) следовател, подканвали го да седне и при сядането двама “гавази” хвърляли примка от въже или тел на шията му и дърпали встрани, докато жертвата се свлече на пода. Така е умъртвен и Гео Милев.

Впрочем ето разказа на един от палачите И. Н.: ”Довеждаха се за екзекуция от двама души офицери… Те го довеждаха, сядаха близо към краката му от предната страна… Водеше се някакъв незначителен разговор… В това време отзад двамата подготвени екзекутори държаха краищата на подготвената примка и обикновено третият – бил той свободен или С. К., или някой друг – с изненада нахлузва я на врата и онези веднага го теглеха в противоположна посока… Труповете прибирахме. Докато са топли, ги сгъвахме на две, слагаха се и се връзваха в чували, като използвахме жицата, с която бяха обесени. Видях, че някои от началниците, уплашени, че някой може да оживее, втори път му слагаха неговия колан… На врата…”

После ги нахвърляли в камионетки и в тъмна доба ги заравяли в ями на различни места край София. По време на предварителното следствие след направените самопризнания на физическите убийци се откриват редица масови гробове. В една от ямите край Илиянци откриват череп с изкуствено око. Идентифициран е по безспорен начин – черепът на Гео Милев.

Мила Гео Милева, дирила мъжа си години наред, признава просто: ”След тридесет години видях черепа на Гео в съдебната зала.”

“Останалото е мълчание!” – така преведе Гео Милев Шекспир…

Физическите убийци не са интересни. Важни са другите – интелектуалните подбудители, а те са легион – от царя до генерал Вълков, от дописника на в. ”Утро” до литературния критик Йордан Бадев. Версията е известна: Гео Милев написал, че и публикувал поемата “Септември” и редица публицистични статии. Така е. През декември 1924 г.  е арестуван, но освободен, защото внесъл парична гаранция от 5 000 лева. На 14 май 1924 г. е делото. Обещалите да го подкрепят си намират причини да са далеч от съдебната зала. Даже адвокатът на Гео закъснява. Гео Милев се защитава сам. До него са жена му, сестра му Пенка, най-близките.

Гео Милев аргументирано защитава изкуството, не само личното си творчество. Той отхвърля пункт по пункт обвинението. Последните му думи са: ”Господа съдии, за честта на българското правосъдие не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху родното изкуство и неговото развитие. Изкуството цъфти само върху почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!”

Съдът се произнася с нескопосани мотиви от “естетически “ характер: една година затвор и 20 000 лева глоба. За първи път в историята ни български поет е осъден за художествените си произведения.

Мила, съпругата, посреща присъдата със сълзи, но Гео я успокоява: ”Нищо де, нищо, аз ще си работя на спокойствие в затвора, дори ще печеля повече – не бой се!” – казва той минути след прочитането на присъдата. Вечерта обмисля и нахвърля бележките си за пред по-висшата съдебна инстанция – решил е да обжалва присъдата. Сутринта на 15 май е спокоен. Донасят в. ”Зора” и Гео чете: ”Осъден провокатор за насаждане на класова омраза с поемата си “Септември” Т. е.  присъдата не удовлетворява някого!

2.

Има един детайл, който не е маловажен, но дълги години е подценяван. В края на април, десетина дни след атентата в църквата “Света Неделя” в София, пристигат трима депутати от Лейбърпарти  (Лейбъристката партия) на Великобритания да анкетират жестоката ситуация в страната. Очевидно те са поканени. Пристигат, но на гарата в София никой не ги посреща. С изключение на тайните агенти, разбира се. Голяма част от интелигенцията ни, основателно наплашена, отказва срещи с лейбъристите. Даже Антон Страшимиров не им дава никакви   сведения за ситуацията в страната, както свидетелства Ламар. Не е известно кой ги е свързал с Гео Милев, но Гео не само ги приема, той свидетелства пред тях с фактите, които са му били известни. Всичко това Гео признава пред Ламар. Ето част от спомена на самия Ламар:

   “Аз го слушах затаено и размишлявах. Мълчах.

 – Защо мълчиш?

 – Ти си наивник – му казах аз. Той подскочи с целия си темперамент. – Нима – казвам му – когато дойдоха тия англичани при тебе, ти не се сети, че вън на тротоара са чакали най-малко пет копои, за да ги следят къде отиват?

Аз кипях и го наругах. Аз идвах от ареста и за мене беше по-ясно какво се върши. Всяка нощ изваждаха най-добрите ни другари и ги отвличаха незнайно къде.

Гео мълчеше и добави:

– Но те ми обещаха,че нищо няма да кажат.”

Разбира се, Гео е бил – като всяка голяма личност и велик творец –  наивник!  Наивник като дете. Чист.

Нямало е защо лейбъристите да съобщават на пресконференциите си кой им е дал данните и фактите за престъпленията в България между 1923 и 1925 г. Агентите са си вършели добре работата.

В последните дни на април 1925 г., петнадесетина дни преди Гео Милев да  бъде съден, лейбъристите отпътуват от България. Първата им спирка е Белград, където дават шумна пресконференция. На другия ден в света и в Европа излизат информации за кървавата вакханалия в България, както и за погромите на превратаджиите върху конституцията на България. Тримата депутати обикалят почти всички  столици на Европа и навсякъде пресконференциите им са шумни, а фактите – потресаващи. Ето какво е записал като спомен от тези дни Ламар:      ”Чухме, че английските депутати още във Виена направили изявление в пресата, че известният български писател Гео Милев им разказал за всички жестокости на превратаджийското правителство и че българският народ бил клан, както и турците не са го клали.” Вярно, това кой клал и как българския народ е страховитото обобщение на Антон Страшимиров, но никак не е случайно, че лейбъристите се позовават основно на… Гео Милев. Все пак Страшимиров е отказал да свидетелства пред тях, за разлика от Гео Милев.

Тези световни информации предхождат процеса срещу Гео.

След пресконференциите на лейбъристите в Европа, които  продължават и след арестуването на Гео на 15 май, в света и особено в Европа настъпва решителен обрат спрямо България – най-вече към царя и правителството на Александър Цанков. Днес бихме го определили като ембарго – политическо, икономическо и пр. То особено се засилва към края на годината (1925), когато Борис ІІІ, дълго мълчал и мълчаливо съгласявайки се с превратаджиите, ще им намекне за необходимостта от промяна. И тя идва: пада правителството на Цанков (професорът сам дава оставката на кабинета), идва “со кротце, со благо и со малко кютек” правителството на Ляпчев, но в царската сделка проф. Цанков не губи позиции – остава като председател на Народното събрание, а най-верният – генерал Иван Вълков, остава военен министър в новия кабинет. Анкетата на лейбъристите  за тежненията в България приключва с падането на проф. Цанков и на неговия кабинет. Дебела работа – и в тая дебела работа е намесен някакъв си поет, па макар и модернист с европейско светоусещане…

Това не се прощава!

*   *   *

Има много натрупан фактически документален материал за телеграмите, молбите и заявленията на бащата Милю Касабов и семейството на Гео Милев до редица висши инстанции за издирването му след 15 май 1925 г., когато е отведен до Обществената безопасност за “кратка справка”. Мила информира най-напред сестрите на Гео, както и брат му Борис, който работи като секретар в областното ръководство на Стара Загора. Крият истината от бащата, за да не го тревожат, а и не са очаквали с Гео да се е случило нещо лошо. Борис веднага пристига в София, среща се с Вл. Начев, началник на Обществената безопасност, с който са офицери и другари от войната, пък и са от една партия, а и лични приятели и съмишленици при създаването на Военната лига,  който го уверява, че Георги не е при тях, но обещава съдействие за издирването му. Мила от своя страна пише жалби и молби до различни инстанции. На 19 май Борис се прибира в Стара Загора и запознава баща си с тежката ситуация. На другия ден Милю Касабов е в София. Търси възможности да се срещне с генерал Вълков, с когото се знаят от преди година, когато генералът го поздравява за силната реч на мястото на паметника на подполковник Калитин, който се строи по това време в Стара Загора, за което книжарят има определени заслуги, но министърът на войната не е в столицата. От Обществената безопасност, от Министерството на правосъдието и други инстанции го успокояват, обещават съдействие, насочват го по погрешни следи. Прибира се в Стара Загора и на 24 май изпраща частна телеграма до министъра на войната. В телеграмата бащата прави кратка характеристика на сина си като военноинвалид, родолюбец, писател и издател. Посочва и собствените си заслуги към отечеството. Телеграмата завършва с думите: “И сега, като предавам участта на сина ми Гео Милев във Вашите ръце, моля, затвърдете у мене убеждението, че в страната има бдящи отговорни фактори.”

Отговор, разбира се, не получава. Остават молбите, жалбите, декларациите. От черновите на тези молби научаваме много за душевното и психологическото състояние на Милю Касабов. В повечето случаи те са озаглавени Заявление, но после променени на Молба. Гордостта и страха за сина са били в остра схватка и бащата се е смирявал с надеждата син му да е жив или да получи помощ за издирването му.  Та кой би упрекнал Приам, че обливаше със старческите си сълзи ръцете на Ахил, да измоли трупа на сина си Хектор и да го погребат по обичая си! Та нали това е вечната старческа и човешка надежда, че детето ти е живо и здраво и си готов на всичко за ТОВА! С горните думи ме критикува Брата Владо, че съм омаловажавал протеста на Мильо Касабов пред властта. С Брата не мога да споря, даже аз…

3.

Известни са двете му жалби – молби до Борис ІІІ с дати 25 юли 1925 г. и 15 август 1925 г. Преди това бащата е изпратил телеграми и подробни молби до министър-председателя, до министъра на вътрешните работи, до министъра на правосъдието, до председателя на Народното събрание и, разбира се, най-напред до министъра на войната генерал Вълков.

В първата молба до царя Милю Касабов моли Борис ІІІ – “чувствителното сърце на когото е известно и в най-последния кът на България”, да се разпореди “да се подири  и бъде открит син ми Гео Милев жив, в което твърдо вярваме”. В молбата Милю Касабов посочва собствените си заслуги към Отечеството, както и тези на сина си – по време на Първата световна война и като литератор. Изтъква и многобройните му  „връзки с поети в чужбина”, които, ако “заговорят” за неговата участ, ”ще бъде това във вреда на България”.

Само люде, непознаващи Милю Касабов, неговия неистов патриотизъм и широко отвореното му сърце към културата на Европа, християнското му смирение, но и гордото му гражданско чувство за справедливост и законност, морала и себеотдадеността му за добруването на България, биха могли да го заподозрат в “заплахи” към царя. Когато пише първата молба до Борис ІІІ, бащата все още вярва, че Гео е жив и независимо  от душевния стрес, в който се намира от неизвестността за участта на любимия си син, е готов да пази авторитета на България, независимо от личната покруса – подобен жест знаем от отговора на Петко Каравелов, излязъл насинен от Черната джамия, отговаряйки с достойнство на въпросите на  западни кореспонденти, че  в България “не бият”: в случая с Милю Касабов преживяното е много по-жестоко и силно, защото е духовно.

Във второто писмо до царя от 25 август 1925 г. Милю Касабов, съпругата му и съпругата на Гео молят Борис ІІІ “да се разкрие най-после всичко около изчезването на Гео Милев, наш син и съпруг и заслужил син на България”.

Междувременно Милю Касабов, майката, братът Борис, съпругата на Гео обикалят институции, затвори, участъци, търсят Гео, надяват се, че е жив, и правят всичко възможно да открият следи от него. Навсякъде ги посрещат добре, загрижено, обещават съдействие… И лъжат. Подхвърлят даже фалшиви писма, че Гео е жив, че се намира в Сливенския затвор, че…

Изнурен и изтерзан, на 5 декември 1925 г. Милю Касабов пише нова молба до царя.  Не я изпраща. След седмица  – на 12 декември 1925 г., преписва молбата и редактира копието от 5 декември.

Ето цялото й съдържание:

До Негово Величество

Борис ІІІ

Царя на българите

в ст. София

М   О   Л   Б  А

от Мильо Касабов

от  Стара Загора,

баща на поета Гео Милев от София

Ваше Величество,

На двете ми молби,  отправени до Ваше Величество, нямам отговор. Такъв нямам досега и от всичките ми заявления до властите в страната за издирване на изчезналия ми син – поета Гео Милев от София.

Но аз продължавам да подавам молби и заявления, за да диря изчезналия ми син, защото мисля така ще извикам някого към съзнание и съвестност за разкриване на потайностите с изчезването на моя син и за избавлението на България от появилите се  “неотговорни фактори”.

Наистина на конституцията и законността в страната са нанесени тежки удари, но докато те формално не са изхвърлени, аз също ще се обръщам с молбите си до Ваше Величество като към върховен блюстител на конституцията и законността в България, да искам законност. И макар да се надигат и проличават образи на диктатори в страната, аз ще отправям моите заявления за право и законност, като се не опасявам от “неотговорните фактори”. Смъртта е успокоение при терзанията, които изпитвам за участта на моя син и за собствената ми участ: да живея в страна, за която съм работил в младини за съединението й като ратник и за просветата й като  учител и като 30-годишен книгоиздател: и в която за вулгарните престъпници има още съд и пред бесилото са напътствани от свещеник, а моя син  – поета, инвалид от първи ред, примерен родолюбец, със заслуги към отечеството като офицер пред Дойранския фронт в световната война, които му заслуги се знаят във Военното министерство – да бъде отведен в Обществената безопасност и оттам да бъде вземен подло и погубен от “неотговорни фактори” без съд и без закон и никой от управляващите да не се заинтересува досега за съдбата му, като че той е някой негодяй, чумав или прокажен.

Като баща, естестветно, аз жаля за сина си с тази негова участ, и като родолюбец аз жаля и за българското войнство, че в годините на неговото пълно властване в страната са допуснати подобни опетнявания на България: аз жаля и за царския институт като единствен неотговорен, че тъмни сили се кичат с епитета   ”Неотговорни”: аз жаля и за Ваше Величество лично, че сте пленник на тези тъмни сили и не можете да сторите за свое совестиочищение най-малкото – да се отървете от тези, които не виждат, че “спасяват” България от нейните заслужили граждани и достойни чада, като изскубват  с плевела и пълните житни класове.

Ваше Величество, от наболялото ми сърце за България, като гледам и слушам всички в отчаяние за нейната предстояща участ със сполетялите я и затвърдяваща се държавна  и морална поквара, които са гроб и саван за свободата й, аз говоря свободно към мирния цар на демократична България и дано не съм останал назад с понятията си в очите на Ваше Величество, защото все още верующите в звездата на България чакат и гледат към Ваше Величество като към талисман за нейното възраждане.

С тази вяра се отнасям с настоящата си трета молба към Вашето отзивчиво сърце да направите възможното за освобождението на сина ми Гео Милев, ако той е още някъде задържан, или пък да ми се съобщи официално, ако е погубен, та да го пожалим по обичая на религията ни и да го прежалим като излишна жертва за свободата на България.

Уверен, че ще се отзовете на молбата ми, оставам на Ваше Величество най-искрен и верен поданик.

Стара  Загора                                                                     М. Касабов

12 декември 1925 г.

Ако се направи сравнение между молбата от 5 декември 1925 г.  и последния й вариант от 12 декември 1925 г., набиват се няколко редактирани израза от самия Милю Касабов: ”Но аз не ще престана да подавам молби и заявления…” е редактирано на “Но аз ще продължавам…” , ”…аз ще им отправям моите заявления за право и законност, докато се свестят или ме изпратят “неотговорните фактори” при сина ми” е редактирано на “но аз ще отправям моите заявления за право и законност, като не се опасявам от “неотговорните фактори”.

Редакциите на покрусения родител са забележителни с морала  и почитта си към институцията на царя, без да прикрива схващането си за царя като гарант на законността и справедливостта.

Можем само да гадаем как се е почувствал Милю Касабов няколко дни по-късно – на 18 декември 1925 г.  от канцеларията на Негово величество царя с писмо – изх. № 670, е изпратен първият, единствен и последен официален отговор на многобройните молби на Милю Касабов. Ето целият текст:

“Канцеларията на Негово Величество царя Ви известява, че просбата Ви от 25.06. – се изпрати с изходящ номер № 590 от 24 ноември т. г.  в Министерството на вътрешните работи и народното здраве на разпореждане .”

Следва подпис на секретаря на канцеларията, листът си е с водния царски знак. Милю Касабов се жалва от виновниците за изчезването на сина си на царя, а Негово величество препраща жалбата му “на разпореждане” на… виновниците! На убийците!

Прочетете отново третото писмо на Милю Касабов до царя, прочетете и отговора на царя – едното е спазъм, болка и трагедия в личностен и общонационален план, другото е сух, канцеларски отказ да се вземе отношение по въпроса за личността и Отечеството. Едното е страдание и величие, другото е институционалност и вежлив  (вежлив ли!) отказ за съпричастие.