Великолепният маестро Владимир Джамбазов пред dolap.bg: ”Няма по-голяма магия за душата на човек от музиката“

Владимир Джамбазов е роден на 28.10.1954 г. в Севлиево. Следва валдхорна при проф. Карел Стари в НМА “Проф. П. Владигеров”. Kато стипендиант на DAAD следва електронна композиция при проф. Дирк Райт (ICEM) и валдхорна при проф. Херман Бауман във Висшата академия на изкуствата Folkwang в Есен, Германия, където специализира компютърна музика и електронни медии. Името му се свързва с полагането на основите на българската електроктроакустична музика. Автор е на много електронни творби, на солова, камерна и симфонична музика, музика за над 80 куклени и драматични постановки, както и за анимационно, документално и игрално кино.
Произведенията му са изпълнявани на най-големите световни музикални форуми в Европа, Северна и Южна Америка и Далечния Изток. Концертирал е в над 40 страни по света. Носител е на много престижни международни и национални музикални награди, сред които:
Втора награда на конкурса на IHS в Грийнуил, САЩ; Наградата на фондация „Д. Вълчев“ за най-добра театрална музика; Два пъти е носител на Голямата награда на Международния конкурс за симфонична композиция: “Джаз в 7/8” (2012 г.) и „Рапсодия в 7/8“ (2013 г.);
Специалната награда на конкурса “Музиката и земята” и още редица първи международни отличия за театрална музика. През 2005 г. е резидентен композитор на Берлинската артистична програма на DAAD; през 2009 г. – единствен гост от Източна Европа на Първия световен фестивал NYCEMF в Ню Йорк. Негови творби са записани и издадени в България, Германия, САЩ, Япония, Австрия и Хонг Конг и излъчвани от БНР, WDR, Deutschland Radio, ORF, RFI, Московското и Загребското радио, Корейското радио, Радио Хонг Конг и Канадското уеб радио. Дискографията му включва България, Германия (Cybele, Monopol Records и Еrdenklang) и Leonardo Music Journal (MIT Press) в САЩ.

Владимир Джамбазов работи като валдхорнист в Софийска филхармония. Съосновател е на „Класик FM радио“, а от 2008 г. е съводещ на предаването „Вива ла Музика“ по програма „Хоризонт“ на БНР. Преподава аудио дизайн и MIDI в НБУ, а от 2000 г. – в СУ “Св. Кл. Охридски”. Член е на СБЖ от 2012 г. От 1981 г. е член на СБК, а от ноември 2014 г. – Главен секретар и член на Управителния съвет на СБК. Владее немски, английски, френски, руски и др. езици. Семеен е с четири дъщери и шест внуци (засега).

На 10 март 2018 г. маестро Джамбазов дирижира в Стара Загора концерта на Рут Колева.

Уважаеми маестро Джамбазов, какво според Вас е нужно, за да се признае на един музикант, че е много добър?

Ще започна с нещо странно, с което съм се сблъскал през последните години: Питам един музикант: “Обичаш ли музиката? Той отвръща: Много! А обичаш ли си работата? Не, отвръща музикантът“! Според мен, за да си добър музикант трябва по вълшебен начин Господ да те е целунал по главата и работата ти, да ти е едновременно и хобито. Сама по себе си музиката трудно можеш да наречеш работа, защото е неуловима. За да си добър музикант трябва да гледаш на това като на Божия благословия. Да си щастлив, че точно ти си неговия избраник и да ти минава през душичката и през сърчицето. Ако ти живееш с музиката, която правиш, ще доставяш радост на хората и на себе си.

Като говорим за музикант, има една тънка нишка между композиторите, които създават музиката от музикантите, които след това я изпълняват. Но това е все пак единство. Защото, ако композиторът е създал хубава музика и музикантът, който я изпълнява даде максимума от себе си, е голяма радост за хората. Защото няма по-голяма магия за душата на човека от музиката.

Вие кога разбрахте, че Господ Ви е целунал по челото?

Майка ми, светла й памет, ми е разказвала, че учителката ми в детската градина в Стара Загора й е споделила, че по време на разходка в парка съм се отделял от групичката и с една пръчка съм чукал нещо по шумата. Другарката ме помолила да отида при другите деца, но аз категорично съм заявил: “Не мога, другарко, защото една мелодия ми звучи в главата и искам да не я изтърва“. Т.е. от съвсем малък нещо е щъкало в главицата ми.

Това значи ли, че музиката е заложена генетично у човек?

В повечето случаи е генетично. При мен със сигурност е така, защото и майка ми и баща ми бяха музикални. Майка  дълги години пееше в народния хор на Ансамбъл „Загоре“. Баща ми Николай Джамбазов  беше професионален музикант – тромпетист. Той е от първите поколения на легендарната Севлиевска музика. Беше военен музикант, когато сме се преместили да живеем в Стара Загора. Когато се пенсионира твърде млад, имаше собствен оркестър, който свиреше в ресторант „България“. Беше винаги на гребена на вълната. Имаше магнетофон и слушаше музика от забранени станции. Като излезеше някой нов шлагер, сега се казва „хит“, вечерта правеше аранжимент, написваше нотички, на другия ден го репетираха и вечерта го представяха. В Стара Загора беше по-известен като „Фото Джамбазов“. На 45 годишна възраст, след като изчете куп книги, в София се яви на изпити и си взе диплома за фотограф-художник. Отвори фото ателие и много хора от неговото поколение знаеха, че по-добър фотограф от него в града нямаше. Беше трън в очите на държавното фото, защото всички предпочитаха да се снимат при него. Т.е. при мен генетична е дарбата, но на света има много музиканти, които нямат в рода си „крушка-опашка“, но още с раждането си, някои неща са заложени в организма им.

Преди малко казахте, че в един кюп са и композитори и изпълнители. Вие сте и композитор, и изпълнител, и аранжьор и диригент, пишете всякаква музика. Кое е водещото и какви са предпочитанията Ви?

За мен най-стойностното нещо в живота ми е музиката, която създавам. Като професионален музикант в класически оркестър – в националния оркестър на България – Софийска филхармония, имам зад гърба си 37 години. Класическата сцена е мястото, където години наред черпя вдъхновение. Защото бидейки едно малко болтче в този огромен музикален вълшебен инструмент,  несравним с нищо друго, наречен симфоничен оркестър,  ти се докосваш наживо до това, което столетия преди теб най-великите умове на човечеството са създавали. И това е една сериозна школа. В нея можеш на практика да учиш и да  надграждаш у себе си всичко, което по някакъв начин не си могъл да достигнеш в областта на композирането, музикалната форма, оркестрацията, дирижирането. Напоследък моите проекти предпочитам сам да си дирижирам.

Свирейки музиката на тези велики хора, просто я попиваш в себе си. И в даден момент, когато имаш да решаваш някакъв музикантски проблем от този аспект, в главата си имаш база данни, които за да имаш иначе или цял живот нон стоп трябва да ходиш на концерти или в къщи да имаш фонотека от хиляди плочи и записи от света. А на мене всичко това Господ  ми го даде в оркестъра. Там имам стотици, а може би хиляди заглавия, които съм свирил. Сред тях са неща, които страхотно са ме впечатлили и са оставили в мене трайни следи в съзнанието ми. Те са си там и като „посегна“ ги ползвам: един велик Моцарт, който каквото е написал в партитурите, няма нито един тон поправен, минеш през Бетовен, чиито произведения са като някакъв гранит. Няма произведение, от което нещо можеш да поправиш или да махнеш, или Брамс, където и най-мъничкия тон в цялото му творчество е  брилянтно премислен… Невероятно просто. Или се върнеш по-назад във времето при Бах, чиито произведения все едно че да продиктувани от Космоса и където всичко е подчинено, с минимални отклонения, на една велика математическа формула за златната среда…Няма как, когато живееш с такава музика, тя да не ти подреди мозъка и душата   по оптимален начин.

Какво е усещането да композираш, да създаваш?

За мен това е най-голямата благословия. Първо е върховна свобода, условно казано, защото в наше време технологиите обезсмислят някои термини и заставаш пред празен нотен лист…Някой път пиша нотички на лист, друг път -директно свиря на компютъра,  след това ги обработвам и стават партитури. Т.е. започваш от нищо и си господар на  всичко. Създаваш нещо, което го няма до този момент. Даваш му живот и ако имаш късмет, това нещо остава след тебе. Остава следа. Ти си абсолютно свободен.  Ти си като един художник. Само че при него всичко е конкретно. В музиката е много по-абстрактно, защото, когато пишеш върху нотен лист, всъщност се обръщаш назад  към цялата звукова библиотека, която имаш в главата си. Написвайки един акорд, като зрял композитор, трябва наистина в главата си да си го представиш  как звучи. Сега технологиите помагат много и дават възможност да експериментираш.

Като напиша някакво произведение, в същото време се подготвям и за запис, защото пиша много музика за театър. Сегашната ни българска култура все още е закъсала финансово и всеки, който иска да работи с тебе – било режисьора, автора или директора на театъра, иска да има най-прекрасната музика, но ако е възможно да му излезе по-евтинко. Т.е. аз не мога да наема симфоничен оркестър от 70-80 души за запис и затова работя с тези много скъпи „библиотеки“, които докарват нещата почти до истинския вид.

Но когато става дума за сериозни и отговорни проекти, аз така го правя, че да може да ми звучи и като го докарам до известно ниво, оставям го настрани. След 4-5 дни го чувам с уши на човек, който слуша чуждо произведение, все едно някой друг го е написал. Понеже съм зодия „скорпион“ почвам да променям, да го дялкам, да махам разни неща. Най-лошата атестация за един композитор е музикантите да се произнесат“този писал, писал  и нищо не махнал“.

Какво представлява личното Ви творчество?

Театралната музика със сигурност е над 100. Над 80 са анимационните филми. Два игрални филма имам и третия съм захванал. От години съм „втасал“ за филмова музика, но всеки режисьор си върви с композитора. Но слава Богу, животът ме свърза с интересни хора и през последните години направих два хубави проекта.

През 1997 година в Стара Загора Вие показахте за първи път  красотата на електронната музика . Концертът- спектакъл стана на Античния форум „Августа Траяна“. Тогава за първи път след 1800 години, форумът се превърна отново в сцена. Всъщност, в България Вие сте кралят на електронната музика?

Когато моите родители са се преместили да живеем  в Стара Загора съм бил на една годинка. Първото място, където живеехме, беше големият блок непосредствено зад сградата на операта, а пред него се намира археологията с мозайките. Тогава форумът не съществуваше. Беше затрупан с пръст, камъни, дървета. След години отново се върнах в този град. Тогава форумът от всички страни беше заграден с огради, тараби и никой не можеше да стъпи там. Моят бивш съученик Красимир Калчев, лека му пръст, беше археолог към Историческия музей и отговаряше за  проучванията на форума. Предложих му да направим там моето ново произведение „Сътворението на света“. Категорично отказа, за да не се повредят някои от камъните. Обясних му, че близо две хилядолетия са издържали и няма да им стане нищо, ако ги ползваме два часа. Кандиса като му обещах, че половината от приходите ще отидат за музея, за да продължат проучванията. По целия терен бяха разпръснати всевъзможни артефакти. Всичко беше тревясало и баталясало. Имаше някакви изгорели фургони. Беше някакъв ужас. Но с помощта на армията беше изчистено идеално. Военните дадоха някакви парашути, с които покрихме конструкцията, която частна строителна фирма направи. От София докарахме осветление и заедно с прожекторите на операта постигнахме 50000 вата светлина. Звук докарахме също от столицата. Полицията ни даде локи-токита, с които  можехме да си говорим. Имах една закачена слушалка, за да може от сцената да командвам светлинната партитура…Беше изключително преживяване. Публиката беше в екстаз. За Античния форум беше преломен момент, а за мене много хубав спомен.

Когато седмица преди датата на концерта дойдох в Стара Загора за организационни уточнения, в един централен магазин намерих пиратски диск  със„Сътворението на света“. В ЗЗУ беше отпечатано официалното издание, но са изкарали и стотици пиратки, така че бая народ знае моята композиция.

„Сътворението на света“ за електронни инструменти и цигулка написах през 1995 г. Това произведение има много добра съдба. То беше изсвирено в 6-7 европейски страни. През 2000 г. излезе на компакт-диск в Германия, а после направиха и DVD по него.

Аз съм завършил в град Есен, Германия електронна композиция . Това е много рядка специалност за Европа, а в България още я няма. Този вид електронна музика съществува само на запис, както не можеш да поставиш „Междузвездни войни“ в драматичен театър. Това са неща, които се правят във времето бавно, изграждат се и съществуват като аудио, което може да бъде многоканално. Това е жанр сам за себе си и не може да се предлага на живо. Не можеш да сложиш музиканти на сцената. Имам доста такива неща, които за съжаление са много по-популярни в света, отколкото в България. Наистина тази музика е много авангардна. Последната ми изява беше през 2009 г. на фестивал в Ню Йорк, където бях специално поканен. Там имаше 130 композитори от цял свят, от които 13 души от Европа и един от тях от Източна Европа бях аз. От всичките изсвирени 7 неща, концертът беше кръстен на моето произведение „Тайният живот“. Имам електронни композиции, с включени акустични инструменти, рок-джаз произведения с ярка електроника в тях…През последните 10 години повече се насочих към симфоничната музика. В две последователни години написах две много щури  симфонични произведения, които спечелиха Гранд при на Международния конкурс „7/8“. Той се финансира  щедро от българин, собственик на американска фондация. Парите, които всяка година той отделя, покриват много добри награди за авторите и оркестрите, които изпълняват произведенията. През 2015 г. написах още едно симпатично произведение по поръчка от Германия, което се казва „Пътешествие в Италия“. То беше изпълнено миналата година на фестивала там.

Предстои да се върна отново към електронната музика, защото съм замислил произведение, основният звуков материал на което ще бъде пеене на бистришките баби. Едни прекрасни жени, които сега пеят заедно с внучетата си. И които аз поканих на големия маратон, който Софийска филхармония проведе на 3 март 2018 г. в зала „България“- в голямата и в камерната зали от 10:00 до 22:00 ч. Няколко стотин души и десетки състави минаха – солисти, хорове, оркестри, Хоровата капела и Софийска филхармония, Биг- бенда на Националното радио и бистришките баби…

Преди по-малко от месец Вие поместихте в мрежата една вълнуваща ода за корната – Вашият любим инструмент. Тя ли е музата Ви?

 Заедно с ученическите и студентските години, двете години в Старозагорската опера и 37 в Софийска филхармония 49 години свиря на вардхорна. Хорн, корун, рог е една от 6-те най-стари думи в историята на човешката цивилизация.  Рогът всъщност е корната и съществува от хилядолетия. Рогът е комуникация, символ на живота. Като чуеш един такъв инструмент са изсвири, някъде от глъбините на подсъзнанието ти излизат едни неща, които ти казват, че това е зов за лов. Ловът значи храна, храната е живот. Рогът е предупреждение да опасност. Когато не е имало интернет, телефони и пр. и пощата се е разнасяла с коне и каручки, пощаджията, който стои отпред на капрата, винаги има малък рог. И като наближи селището го надува, за да предизвести, че носи новини. Рогът и в днешно време е комуникация. Затова той стои на много емблеми на пощите. Рогът е вечна медия. Независимо накъде вървят технологиите, той стои най-отпред като емблема. Звукът на рога по особен начин , е запечатан в нашето DNK  и няма изтриване.

Стара Загора не е родният Ви град , но цялото Ви детство и юношество са свързани с него. Какво е за Вас този безкрайно романтичен град на изкуствата?

Наистина свързвам първите си 20 години със Стара Загора. Най-сладките ми спомени са от  прекрасното ми детство, с горещите лета и топлите зими. Имам чудни спомени, когато живеехме в къща с двор срещу днешното читалище „Св.Климент Охридски“. Няколко съседски момчета учихме в училище „Димитър Благоев“. Имах безкрайно щастливи лета, наситени от най-кротки занимания, например да събираме майски бръмбари от Аязмото и да ги слагаме в кибритени кутийки, до ожесточените махленски войни, когато се стреляхме с фунийки. Имам много хубави спомени от двете години, които свирих в Операта. Това бяха двете години между Пловдивското музикално училище и консерваторията. По това време отбивах военната си служба в Строителни войски с командир генерал Делчев – изключително благороден мъж и добър човек, лека му пръст. Като дойдеше проверка в поделението и ние се строим, се здрависваше с всеки от нас. В Строителни войски той прибираше музиканти,  лекари и спортисти не за друго, а защото през тези две години, които иначе са ти абсолютно изгубени, той даваше възможност на тези хора професионално да растат. За някои професии е изключително важно да продължат формата си. Беше запален спортист и най-големият бероец. Цялото поделение тайно, половин час преди началото на мача на „Берое“, се изнизвахме и се настанявахме на стадиона да викаме за отбора.

В операта имах щастието да работя с Димитър Димитров, лека му пръст- изключителен , много ерудиран диригент, с много силен характер. Беше изградил перфектен оркестър с много висока  професионална дисциплина. Имаше много коректно отношение към нас, които бяхме със „жълти човки“ около устата. Като застанеше на пулта беше като старозагорски Караян  с всички строгости. За мене той беше и си остава един от най-добрите интерпретатори на Пучини. Благодарение на Маестрото, за тези две години натрупах много богат опит като оркестрант и се докоснах до операта в най-добрите й форми. Това също по особен начин ми е оказало влияние върху моята композиторска дейност.

Имате ли идея да напишете рок опера?

Преди няколко години написах такъв мюзикъл. Не е проблем да напиша музиката, трябва ми хубаво либрето. Имам идея и отправям предизвикателство към пишещите хора: Искам да направя съвременен прочит на „Ромео и Жулиета“. Българските герои ще се казват Радо и Юлия. Имам потребност да напиша такава рок-опера през наша си призма. Между другото, българската призма започва все повече да се приближава до европейската. Искам да се занимавам не с нашенски проблеми, а с вечните послания на класическата Шекспирова пиеса – разликата в прослойката, семейната вражда и т.н. Мисля, че сега му е времето.

С Вашата богата творческа биография, вероятно сте имали много покани да останете в чужбина. Защо предпочетохте родината?

През 1989 г. на два пъти твърдо вземах решения да си дигна шапката и да замина някъде другаде. И докато се готвих за това, дойде демокрацията, каквото и да значи това. Имах няколко години, през които хранех надежди за промяна. След това изпадах в депресия, от която излязох  като си забраних да се притеснявам за цялата нация. Реших да си подредя собствената градинка, да се погрижа за себе си и за близките си хора и ако всеки го направи – нещата ще се оправят. Между временно влязохме в Европейския съюз, което наистина за всеки българин означава, че по всяко време може да замине където поиска и няма неприятното чувство, че е невъзвращенец. Т.е. всеки може да си опита късмета и ако иска, да се върне отново в страната си. В момента не виждам причина да бъда някъде другаде, защото това което почувствах през студентските си години в Германия е, че за да бъдеш уважаван в чужбина, трябва да си запазиш своята национална идентичност . Видях много българи, които в очите на германците бяха отрепки.  Всеки по света като те срещне, вижда у тебе човек, който се е отказал от родината си. И започва да те гледа като втора ръка, независимо от качествата които носиш и от портфейла ти.

Т.е. ако искаш да се реализираш, имаш изключително много пътища. Защо трябва да напускаш България. Отиди, опитай някъде, виж, научи се и се върни пак у дома. Не си режи корените, не си прекъсвай връзките. Защото тук е истината.

България е страната на мед и масло. България е целуната от Господ. Това е разкошно място за живеене. Просто трябва да си изправим главичките, да добием полагащото ни се самочувствие и самоуважение.

Росица Ранчева