Настоящият живот е един
Тръгвам към приятели, които са в планината при наш общ познат да ги зарадвам с два малки подаръка. Настроението ми е приповдигнато. Радвам се, че ще ги видя и ще поговорим. Времето е хубаво, десети март е, мирише на пролет, слънчо грее приятно и вече започва да стопля земята. Животът е хубав въпреки всичко и всички, които говорят, че еди какво и еди какво са направили за теб и за другите, но ти явно не го виждаш и още не си го разбрал. Мисля, че повечето хора всъщност вече напълно са разбрали, че почти всичко е една демагогия, приказки, обещания, игра на думи – в името на интереси и на какво ли още не, но не и на истинска заинтересованост от това какво наистина е нужно на един обикновен човек. Обикновеният човек е оръдие в преследване на нечии интереси, гласоподавател, изпълнител, потърпевш и т.н. И това изглежда нормално, струва ми се, не само за нашите географски ширини, но и за всички други по света. Може би така сме устроени ние, сегашните жители на планетата Земя. Да не мислим за другия, за болката му, за стремежите и мечтите му. Само дето не си даваме сметка, че сме заедно с всички други, които се правим, че не забелязваме и не виждаме, в една лодка, на един кораб, на една планета, която не е повече нито моя, нито твоя, защото нея утре ще я има, но нас – не. Нея ще я има може би с други същества, по-разумни, по-добри, по-готови да пазят себе си, другия, майката планета, защото само глупакът не вижда и не е наясно, че всичко е едно. Че ти не можеш без другия, че другият не може без теб, че всички заедно не можем без кораба, на който пътуваме. Към мечтите и заблудите си. И животът е хубав въпреки всичко това. Няма кой да ти вземе слънцето, светлината, песните на птиците, аромата на пролетта, радостта от всичко това пред очите ти.
…
Петнадесетина минути след излизането ми от града приближавам моста над пътя преди разклона за с. Змейово. Влизам в десния завой под моста и пред мен от двете страни на пътя изникват изправени няколко фигури на момичета и момчета със спрени до пътя мотори. Стоят вцепенени, безмълвни и неми. Едно от момчетата държи телефон и вероятно набира някакъв номер. Не ми трябва много за да разбера, че се случило нещо… Приближавам ги бавно и вляво от пътя между мантинелата и циментовата стена, деляща двете платна, подминавам лежащо на земята, безжизнено проснато тяло на младо момче. Момчетата и момичетата не са близо до него. Навярно преди малко са били и сега са наясно, че вече никой и нищо не могат да му помогнат.
Как радостта от слънцето и от предстоящата среща с приятелите се сменя с гнева от един напразно погубен човешки живот. Не вярвам, че някой би могъл да остане равнодушен пред такава гледка. Яд те е, че едно поредно младо момче си е отишло от този свят по такъв нелеп начин. Яд те е, че тези млади момчета и момичета днес сякаш нямат идеали, задръжки, примери на които да подражават. Или може би примери има, но не се показват целенасочено и са някъде на заден план. А на преден са моторите, колите, опаковката, егото, суетата и блясъкът. И за какво са ти всички те, ако теб те няма. Опаковката и блясъкът няма да те спасят. Няма да те направят по-добър и щастлив. Да, снощи в ,,Панорама” анализатори, които заслужават уважение за честните си думи казаха, че светът е твърде динамичен и не успяваме да си го обясним със старите модели. Модели, които не могат да се променят със същата динамика. Всъщност, ако си стъпил здраво на земята едва ли има нужда от кой знае какви обяснения. И гневът от усещането за един напразно погубен живот те приземява много бързо и всичко ти се изяснява. Ако онова, което правим, носи смърт, има ли нужда от обяснения. Как ли ще се чувства сега оня, който трябва да каже на родителите какво се е случило със сина им. Не знаеш на кого да си гневен – на младежите ли, на света ли. Трагедията те приземява. И ти припомня колко крехък може да бъде животът. Този живот, който може да те носи на крилете си и жестоко да горчи. И нека не се заблуждаваме, че нищо не зависи от нас. Всъщност от нас и от нашия избор зависи всичко. Никой друг няма как да избере вместо нас.
…
П.П. Днес, на дванадесети март 2018 г. ми се наложи да пътувам отново в тази посока. От каменната колона на моста вече ме гледаше върху плоча от черен гранит образът на симпатично дългокосо момче. Няколко цветя в основата му бяха неми свидетели на тази среща. На срещата между живота и смъртта.
Христо Рашев