Интересни изложби украсиха фоайетата на Старозагорската опера

От началото на месец март 2018 г. във фоайето на Старозагорската опера са подредени три художествени изложби, които заслужават вниманието на ценителите на изкуството: Едната е богат снимков материал от историята на Софийската филхармония и зала „България“. Втората е от живописни платна от фонда на филхармонията и от гостуващи творби на филхармонията. Отделно е самостоятелната изложба на художника-авангардист Иван Яхнаджиев.

Куратор на експозицията е Цена Бояджиева, която от 15 години работи като галерист в Софийска филхармония.

„Идеята са създаване на галерия в Софийска филхармония е на бившия директор Явор Димитров, уточни за dolap.bg г-жа Бояджиева. – Целта беше пространствата във фоайетата „да се опитомят“. Никога не бях вършила тази работа, но разбирането на ръководството и любовта ми към изкуството, защото пораснах с изкуство, нещата станаха. Трябва малко повече упоритост, търпение и толерантност. Когато някой нещо не усеща и не разбира, не трябва да го обвиняваме, а е нужно време и начин да стигнем до него“.

Така – бавно и полека, фоайетата на филхармонията са превърнати в изложбени пространства. Освен художествени  изложби и  представяне на музикални книги, правени са многократно изложби на велики композитори, певци, инструменталисти – например 50 години творческа дейност на Райна Кабаиванска, за Панчо Владигеров, юбилейни изложби на Софийска филхармония, 80 години зала „България“, Капелата „Светослав Обретенов“ и пр. Фондът е формиран от дарени творби на редица автори, за които е било удоволствие и чест да гостуват в този институт.

„В началото художниците бяха притеснени, защото музикантите са  малко ревниви, сподели Цена Бояджиева. – Усетих го на гърба си. С времето, с това което направих и с толерантността на ръководството на филхармонията, хората осъзнаха, че когато се обединява изкуството, то става по-силно и по-истинско. Когато човек влезе в красивите големи пространства, каквито са и фоайетата на Старозагорската опера и те са запълнени с друг вид изкуство, това е част от живота на друг творец, който се е показал на платното и в пластиките. Така човек се донахранва интелектуално и духовно“.

Гостуването на Галерията на Старозагорската опера е по покана на директора на трупата Огнян Драганов. Освен естетическа, целта е да се срещнат два големи класни  института.

До края на месец март 2018 г. посетителите на представленията и концертите в операта ще се запознаят с историята на филхармонията и на галерията към нея , както и с историята на култовата зала „България“.  Те ще имат удоволствието да  се възхитят на творчеството на маестро Яхнаджиев и на автори, които са знакови имена в българското изобразително изкуство: Джем Ибрахимов, Дончо Дончев, Здравко Мавродиев, пловдивският художник Георги Бояджиев – Боиджано, Ивайло Пашкулски, Паолина Стоева и др.

Пловдивчанката Цена Бояджиева е внучка на големия български художник Златю Бояджиев. Тя с удоволствие отговори на въпроси на dolap.bg.

Госпожо Бояджиева, какво е самочувствието и усещането да сте част от фамилията на Златю Бояджиев?

Това е невероятна отговорност и кръстът е много тежък. Щастлива съм, че пораснах с човек като дядо ми. Видях много неща и много неща научих. Той ме научи да ходя изправена и да съм стъпила здраво на земята във всеки момент, независимо какво се случва, колко съм толерирана или какви успехи имам. Човек отдели ли се от земята, губи равновесие, губи вкус към живота, става нереален, губи и себе си.  И се опитвам да спазвам тези негови препоръки. Зная дядо си след прекарания от него тежък инсулт, когато не можеше да говори и да рисува с дясната си ръка. Но по начина, по който живееше, беше пример, който остави не само на нас, а и на поколения напред.

Какви са спомените Ви за дядо Ви?

Той беше работохолик. Беше колос, титан на издръжливостта. Притежаваше космическа енергия. Всъщност той беше болният човек в къщи, но де факто той беше най-здравият, а всички около него стояхме като болни. С бастуна като се размаха, заповядваше – ставай – работа! Кръстена съм на баба си Цена. След инсулта й  казваше: „Цена, ади работа“! В пет часа сутрин будеше цялата къща  и излизаше. С тролея отиваше до ателието, където прекарваше целия ден. Обядваше във Вегетарианския ресторант. Вечер като по часовник в осем без пет беше в къщи. Невероятен режим и дисциплина. Това, което имаше като ангажимент към семейството, общуваше чрез картините. Грижата към нас беше по следния начин: Пазаруваше от Халите. Купува продукти от щанда за риба, за месо, за зеленчуци и продавачите ни се обаждаха по телефона: “Другарко Бояджиева, казваха на баба ми Цена, бай Злати е пазарил на пет щанда, елате да си приберете продуктите“! И аз с моята леля, отивахме да пренесем торбите с ядене в къщи. Единствено, което го интересуваше, беше рисуването. Всеизвестно е, че художникът колкото по е артист – по е егоист. Който е близко до него го знае… Ако съпругата не е до него, не го разбира, не му даде свободата, защото артистите са свободолюбиви хора, ако го ограничи, не може да остане с нея. Ако не беше баба ми Цена, Златю нямаше да го има! Толкова грижи, такава всеотдайност и такова разбиране прояви тя през цялото им съвместно съществуване. Когато на 48 години дядо ми получава инсулт, тя е стояла до него неотклонно. Бях свидетел на всички проявени грижи и преданост. Благодарение на баба и на моята майка, която е първата съпруга на баща ми, Златю Бояджиев можа да се възстанови до толкова, че да продължи да рисува, макар и с лява ръка. Тези две жени изнесоха на плещите си цялата беднотия, напрежението в семейството и т.н. Смятаха ни за богати, защото имахме в къщи балатум и радио. Когато Златю получава инсулта, в семейството никой не работи. Като се поокопитва, първата рисунка на дядо ми е оградата на комшията, а след това рисува майка си. След това започва да рисува портрети на богати арменци от Пловдив. Било е на принципа на бартер- тенекия сирене за портрет, щайга плодове – за рокля на баба ми…Бях свидетел на тези бедни години. За картината му „Кочо Честименски“ му позирахме майка ми и аз. За „Баташкото клане“ е позирала майка ми. Когато му позирах, той ми даваше стотинки и цялата махала ме обичаше, защото купувах на всичките деца сладолед от количката, която минаваше по улицата. Бяха бедни години, но имаше красиво  детство. Бяхме свободни, не се страхувахме на светлината на счупената лампа на пътя да играем на „народна топка“. Цялата бедна картина имаше своя чар. Сега ми липсва за моята внучка филията хляб с истинското масло и поръсена с чубрица, да стоим до късно на улицата да си говорим за какво ли не…

Но всяко време си носи своите хубави  и лоши страни, така че нека да останем само с доброто, а на лошото – да дадем друг път.

Росица Ранчева