Писмата на един свещеник от Руско-турската освободителна война
През 2008 г. Регионална библиотека „Захарий Княжески” – Стара Загора добави във фонда си заглавието „Письма священника с похода 1877 – 1878 гг.”, автор Вакх Гурьев. Книгата е издание на Държавната публична историческа библиотека на Русия през 2007 г. и е специален подарък на старозагорци. Авторът на писмата Вакх Васильевич Гурьев (1830 – 1890) е православен свещеник, протойерей, писател, изминал пътя на войната от началото докрай. Първото писмо е с дата 25 септември 1877 г. Унгени (сега граничен град в Молдова), а последното – 27 септември 1878 г., Тамбов. Като между това свещеникът е бил в Одрин, Чорлу, Родосто, а също и в Тръстеник, Ловеч, Габрово, Казанлък и Стара Загора. За всички места, в които пребивава разказва подробно, емоционално, с отношение и загриженост. Обръща внимание на състоянието на войниците, на снабдяването, на условията във военно време, като не спестява критики към началството и командването. Заедно с това отбелязва живота на местното население, описва градовете и селата, срещите си с хората, трагичната им участ.
Вакх Васильевич Гурьев е роден на 6 октомври 1830 г. в селцето Нова Меловатка, Богучарски уезд, Воронежка губерния в семейството на свещеник. Учи във Воронежкото духовно училище, а през 1851 г. завършва Воронежката духовна семинария. Става преподавател в тези училища. През 1853 г. е ръкоположен за свещеник към Благовещенския храм в родното си село. През 1871 г. назначен като полкови свещеник в 10-и Гренадирски Малорусийски полк във Варшавски военен окръг. По-късно – преместен в 9-и Гренадирски Сибирски полк. В тази си длъжност участва в Руско-турската война 1877-78 г. в състава на подвижен дивизионен лазарет. След войната е изпратен в Тамбов. В последните години от живота си е настоятел на храма в град Калиш и учител в местната мъжка гимназия. Носител на орден „Св. Владимир“ – трета степен. Умира 60-годишен от разрив на сърцето на 24 юли 1890 г. Приживе печата свои статии в редица списания: Невольные раскольники (1881); Исповедный штраф в Сибири в течение XVIII в. (1881); Историк Миллер в Томске (1881); Письма священника с похода 1877 – 1878 г.г. (1883). В последната си книга събира отпечатаните през 1880 г. в списанието „Русский вестник” дописки. Книгата е жив разказ на очевидец! Ценен източник и за руската и за българската военна история.
Представяме превод на началната страница, която до голяма степен ни подготвя за това, което ще четем по-нататък: Глава I. От границата до Дунав. Унгени, 25 септември 1877 година. Колко много мисли предизвиква границата на родната земя, когато я преминаваш не за лечение и пиене на минерални води, а със съвсем друга цел… Ще се върнем ли? Това е единственият въпрос, който като пирон е забит в главата и навява неволна тъга и някакво угнетяващо чувство. Не един и двама, съвсем неотдавна, също като нас, преминаха тази граница и никога не се върнаха обратно… Самото селце Унгени е запуснато и само благодарение на войната стана известно едва ли не в цяла Европа. Покрайнините на Унгени са затрупани с планини от сено, сухари, брашно, и всичко това стои непокрито… В подножието на невисоките хълмове, обкръжаващи селото са разпънати болнични палатки – това са полеви, военновременни болници, с натъпкани в тях болни и ранени. През целия ден, откакто сме тук, по жп линията минаха няколко санитарни влака, които и по външен вид и по вътрешно обзавеждане се различаваха чувствително: едните – великолепни, суетни, с всевъзможни глезотии; другите – обикновени, товарни. Първите са предназначени за императорската фамилия и различните частни лица и общества; вторите – събрани от кол и въже и приспособени за превоз на болни и ранени… А какви точно бяха тези подобрения аз така и не разбрах… Надникнах в десет-двадесет вагона и никакви подобрения не забелязах – обикновени товарни вагони, в които, и то не навсякъде, е настлана тънък слой слама. И върху нея един до друг лежат нещастните страдащи… И това е всичко… В първия вид влакове има и медицински сестри, и лекари, и свещеници. Във вторите нищо такова не се вижда… Значи и тук късметът и глупавата съдба играят своята игра: в какъв влак ще попаднеш…
В глава ХII „Заключение“ на книгата авторът Вакх Гурьев прави безмилостен анализ на санитарните дейности и тила по време на войната, като подчертава, че няма право да премълчава за всичко, което се е случило пред очите му.
Цялата книга може да бъде намерена в читалнята на Регионалната библиотека или дигитализирана на http://statehistory.ru/books/Vakkh-Gurev_Pisma-svyashchennika-s-pokhoda-1877-1878-gg/
Снежана Маринова
