„Пътят към свободата“ – експозе на проф. Пламен Митев

„Пътят към свободата“ – експозе на проф. Пламен Митев, направено на 21 февруари 2018 г.  в Стара Загора на кръгла маса, по случай 140-годишнината от Руско-турската война (1977-1878 ). Публикацията е без редакторска намеса.

Преди 140 години, около 17:00 ч., на паметния за всички българи 3 март 1878 г. в отстоящото само на 12 км от султанската столица градче Сан Стефано, генерал Николай Игнатиев и външният министър на Османската империя Сафет паша, поставят подписите си под предварителния мирен договор, с който  беше сложен край на поредната Руско-турска война. След 313 дни на върхови усилия и драматични изпитания, на изнурителни походи и кървави сражения, на разрушения и сълзи, на радост и на много надежди, дълго мечтаната свобода на българския народ стана най-после реалност. И въпреки, че Сан Стефанският договор имаше пренаменален характер и само след няколко месеца, той щеше да бъде прекроен по волята на големите европейски държави, едва ли някой би се осмелил да оспори, че тъкмо извоюваният с толкова много жертви договор, позволи на българите да възродят своята държавност и да поемат в собствените си ръце съдбините на Отечеството. В този смисъл няма нищо по-естествено от това, всяка годишнина от Руско-турската освободителна война, да ни дава  повод да възкресяваме в паметта си спомена за героичните събития от 1877-1878 г. и да отдаваме заслужен поклон на хилядите именни  и безименни герои, отдали живота си за свободата на България.

Подобни оценки вероятно звучат за мнозина твърде общо, някак натруфено, изпразнени от съдържание и за да осмислим значението им е нужно да се върнем назад във времето, да се опитаме да разберем надеждите на тогавашните българи, техните болки и страдания, мечтите и вярата им. Натикани в калъпа на едно деспотично, чуждо по дух и иноверско по култура общество, нашите деди и праотци бяха насилствено отклонени от своя естествен път на развитие. Със силата на оръжието, те бяха принудени да заживея като безправна рая в една ориенталска държава, неспособна да се интегрира в модерния европейски свят  и единствената възможност да променят съдбата си беше революцията. Но опитите на българите сами да разчупят оковите си през септември 1875 г. в Стара  Загора и през пролетта на 1876 г. в Средногорието и Родопската област се оказаха неуспешни. Националната революция беше потушена с огън и кръв, а верните на султан Абдул Азис чиновници се опитаха веднъж завинаги да изкоренят освободителните стремежи на българите. И това намери израз в един варварски поход на башибозука , раздухван от моли и ходжи  и подстрекаван от правителството. Провалиха се и усилията на европейските дипломати да намерят мирен изход за задълбочаващата се източна криза. В тази изключително сложна ситуация, в която сянката на падишаха  се разпростря над подвластното християнско население, като че ли за нови десетилетия напред  и когато над Сърбия и Черна гора надвисна заплаха за повторно завладяване, Русия реши открито да се намеси в балканските дела и да промени така упорито пазеното статукво в европейския югоизток.

Войната срещу Османската империя не беше неочаквана, но решението за нея беше взето трудно и след дълги колебания. Още през 1875 – 1876 г. , когато в Херцеговина, Босна и Българско избухнаха въстания, в Русия се разгърна добре организирана кампания в полза на южните славяни. Кампанията се оглавяваше от славянофилската партия, която беше привърженичка на активните и настъпателни действия. Славянофилите имаха влиятелни симпатизанти и  съмишленици и в двореца, и в правителството, като особено усърдие в тази посока проявяваха царицата Мария Александрова, братът на императора Великият княз Николай Николаевич и престолонаследникът Александър Александрович.  В същото време мнозина руски политици не желаеха нов конфликт с Турция, още повече, че отвъд Ламанша, английските консерватори насаждаха страх, че евентуалната руска намеса в източния въпрос цели не друго, а овладяването на Константинопол. Кралицата писа дори до Парламента в подчертано театрален тон, че ще остави короната си, ако Русия навлезе в Цариград. Така, изправен пред дилемата да обяви ли война или не, император Александър ІІ заложи първоначално на преговорите. Провалът на Цариградската конференция и демонстративният отказ на Високата порта да приеме Лондонският протокол от март 1877 г., го подтикнаха обаче в крайна сметка да тръгне по пътя на военната алтернатива. Години по-късно някои наблюдатели и изследователи, ще потърсят в действията на Александър ІІ опит за реванш за преживяната в годините на Кримската война  катастрофа. Други пък се опитаха да обяснят поведението на Русия с нейните амбиции да затвърди ролята си на хегемон в района на проливите. Трети се усъмниха, че активността на Петербург се дължала на стратегическите планове за създаване на голяма Задунайска губерния. Каквито и обвинения да се отправят към истинските цели на руската дипломация, обективният прочит на случилото се през 1877-1878 г. показа, че Руско-турската война оказа решаваща роля за освобождението на България и за постигането на независимостта на Сърбия, Румъния и Черна гора. Отчитайки опита на предходните войни срещу Османската империя  и съобразявайки се с политическите и военните реалности, руското командване замисли кампанията на Балканите като  едно устремно настъпление на юг, което в рамките на 3-4 месеца трябваше да принуди Високата порта да приеме изработените от Цариградската конференция проекти за решаване на източната криза. Бляскавият план на ген. Обручев за съжаление не успя да се осъществи и след първите успешни действия на юг от река Дунав, Руската армия беше изправена пред сериозни изпитания. Стара и Нова Загора, Шипка и Плевен, Горни и Долни Дъбник, Стериш и Гривица са само част от имената, превърнали се в символи на драматизма, на мъжеството и страданието на руските и украинските, на литовските и  латвийските, на финските и румънските войни. Тези имена показват, че пътят към Одрин и Цариград не беше само поредица от славни победи и триумфално настъпление. По този път бяха допускани и грешки, налагаха се и отстъпления, правеха се и ненужни компромиси. Достатъчно е да се отбележи например, че некадърността на командващия Западния отряд  генерал Криденер доведе  до безсмислените три атаки на Плевен. Грешката на генерал Радецки, който се подведе, че елитният 40 000 отряд на Сюлейман паша ще настъпи пред прохода Твърдица – Елена, предизвика драматичните боеве на Шипка. Все в същата посока могат да се споменат изчезналите безследно по пътя към България вагони с топли дрехи и храни за действащата руска армия, които едри спекуланти и мошеници разпродадоха още във Влашко, за да натрупат по-големи печалби. Да не говорим за измръзнатите и извадени от строя руски гвардейци, изпратени към вече заснежените позиции на Шипка по летни униформи, заради безхаберието на армейските интенданти. Разбира се, споменатите грешки на руското командване, не омаловажават по никакъв начин постигнатото от Дунавската армия. Тези грешки имаха своето значение  и само забавиха замисленото бързо настъпление към столицата на Османската империя или пък породиха неочаквани усложнения по пътя към крайната победа. По-важно е да се отбележи, че въпреки допуснатите пропуски със силата на руското оръжие и с храбростта на руските войни , върху политическата карта на стара Европа, отново се възроди Българската държава. И независимо, че дипломацията на великите сили се постара да осакати максимално чрез Берлинския договор постигнатото на бойното поле, превръщайки Балканите в барутницата на Европа, победата на Русия даде на българския народ дълго мечтаната свобода. Позволи му веднъж завинаги да се отърси от чуждото агарянско иго и да поеме съдбините си в собствените си ръце.

Много са лицата на героизма и саможертвата на войниците и офицерите, които изписаха със златни букви историята на Освободителната война. Времето за жалост бързо изтрива спомена за човешката съдба  на десетките хиляди мъже, биещи се по бойните полета на Добруджа, Мизия и Тракия. Обикновено за историята остават имената на героите и на пълководците. Затова и в нашата памет най-важните, най-съдбовните събития по време на войната свързваме с обаятелните личности на генералите Столетов, Гурко, Скобелев, Тотлебен, Светопол Мирски, на подполковник Павел Калитин, майор Кареев, на Юлия Вревская. Да не забравяме обаче, че въпреки че Освободителната война беше сред най-краткотрайните руско-турски конфликти – само десет месеца, жертвите на Русия бяха изключително високи. На двата фронта – Кавказкият и Дунавският Руската армия даде близо 202 000 убити и починали от раните и болестите си. Над 35 000 мъже се завърнаха от бойните полета като инвалиди. Изразходваните за бойните операции от бюджета на Русия надхвърлиха над 1 милиард златни рубли.  Последните изследвания показват, че за десетте месеца на войната, раждаемостта в Русия спада с 10% , смъртността се покачва с 15%, а естественият прираст на населението намалява почти с 50%.

Често ни се вменява, че сме получили свободата си даром. Че ако не беше решимостта на Русия, чуждото господство можеше да продължи още дълго. Действително, ако руската дипломация не беше се намесила през есента на 1876 г. и ако руското правителство не пое отговорността да започне военната кампания на Балканите, радикалното решаване на източния  въпрос, щеше за пореден път да се отложи във времето. Но признаването на това обстоятелство по никакъв начин не означава, че ние българите сме стояли със скръстени ръце и само сме чакали да се появи от някъде нашият спасител. Прочие, всички балкански народи, и гърци, и сърби, достигнаха до своето освобождение също с помощта на Русия. Но по-важно в случая е да се отбележи, че ние българите платихме част от цената на своето освобождение. При това цена, изразена с цифри и конкретни факти. Тази цена съвсем не е за подценяване. Пряко участие във войната вземат над 12000 опълченци и повече от 25 000 въоръжени доброволци, организирани в самостоятелни чети, действащи в тила на турската армия. Стотици българи бяха използвани от руското командване за разузнавачи, съгледвачи, водачи и преводачи. Подвигът на тези позабравени герои, съвсем не е по-маловажен от саможертвата на войниците и офицерите по бойните полета. Сраженията при Стара Загора показаха на какво са способни неопитните уж български опълченци. В горещите августовски дни на 1877 г. отново българите спасиха позициите на Шипка. Четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, на  Илю и Петко войвода нанасяха удари в тила на турската армия, осигуряваха ценни сведения за руското командване. Да си припомним смелостта на онзи възрожденски даскал от Казанлък, който с риск за живота си, подхвърли на турците фалшив план за форсиране на река Дунав, което позволи на генерал Драгомиров да извърши на 15 юни десанта при Свищов с минимални загуби. Или неизвестният български разузнавач, който два месеца през юни и юли подаваше на щаба на Дунавската армия подробни сведения за разположението на турските части в района на прословутия четириъгълник – Силистра, Русе, Варна и Шумен. Благодарение на него, отрядът на престолонаследника Александър Александрович предприе  спешно настъпление в района на Бяла. По същия начин изпълняват поставените им задачи по разкриване действията на главнокомандващия турската армия Мехмед Али паша в Разград и околността Тома Карджиев и Иван Илиев. С помощта на такива именно български храбреци, замислената за 9 и 10 септември 1877 г. контра офанзива на турците от Разград към Търново е осуетена, а с това се провали и опита на турското командване за подпомагане на Осман паша  при Плевен. Припомняйки си всички тези цифри и факти, не можем да не отбележим и страданията, през които премина мирното християнско население по българските земи по време на войната. В хода на бойните действия стотици селища от двете страни на Балкана бяха опожарени и разграбени. Значителна част от модерната инфраструктура, съградена през 60-те години на 19 в. с огромни човешки усилия и обезпечена финансово на практика с драстично увеличавани на преките и косвени данъци, събирани от българите, беше на практика унищожена. Бойните действия в района на предбалкана и подбалканските полета – в плевенско и ловешко, в софийско, старозагорско и сливенско, оставиха своя осезаем отпечатък в стопанския облик на всички онези сфери, върху които се градеше просперитетът  на възрожденското ни общество. Жертвите сред българското население многократно надвишиха загиналите не само по време на Априлското въстание, но и на всички бунтове и завери през 19 в. взети заедно. В следствие на поголовните кланета в старозагорско, новозагорско, карловско, Казанлък, Ловеч, Каварна, както и в резултат на неконтролируемите  безчинства на редовната турска армия и системното физическо унищожаване на българския елит в отделни селища и региони загинаха местните първенци – учители, свещеници, богати и влиятелни търговци, занаятчии и предприемачи. Без съд и присъда бяха избити над 50000 души. По данни на официалната статистика, правена непосредствено след подписване на Берлинския договор се вижда, че само в района на пловдивско, сливенско и старозагорско по време на войната са разграбени и опожарени или напълно разрушени 50% от жилищния фонд на българите и близо 80% от училищните сгради и българските църкви. Замисляли ли сме се например на какви издевателства и насилия беше подложено българското население от страна на турската армия. В зоните на сражение, под формата на извънредна повинност, българите бяха заставяни да участват в изграждането на укрепени лагери и защитни диги. Ежедневно за нуждите на турската армия трябваше да се осигуряват огромни количества каруци и товарни животни, зърно, фураж, хранителни продукти, които десетократно надхвърлиха целогодишните задължения на подвластното християнско население от преди началото на войната. За да се позакърпи пък държавният бюджет Високата порта измисли организирането на задължителна лотария сред българите под формата на лотарийни билети. Така за няколко месеца, само за нуждите на турските гарнизони в Русе, Шумен, Варна и Силистра бяха събрани над 9 милиона гроша. Положението на християните се усложняваше и от обстоятелството, че с руското настъпление към Стара планина в по-големите градове и селища на юг от Балкана, прииждаха компактни групи от мюсюлмански бежанци, за които местните власти спешно трябваше да намерят жилище и храна. Част от тези бежанци изливаха с невероятна жестокост гнева си за пораженията на турската армия, като особено изобретателни в издевателствата и грабежите над мирното население бяха черкезите и башибозука.

Черната хроника на войната може да бъде продължена с още и още примери. Но всички те категорично опровергават твърденията на някои модерни уж автори, че българите живеели добре под сянката на падишаха. И че войната от 1877-1878 г. била натрапена на подвластното християнско население от азиатския департамент и неговите дипломати, които се стремели само и единствено да  защитят руските стратегически интереси на Балканите.

За съжаление много са непрочетените все още страници от историята на нашето освобождение и проучването на тези непознати лица на войната тепърва предстои. По-важното в случая е да се подчертае, че не получихме свободата си на тепсия, че и ние платихме своята цена, за да разкъсаме оковите на пет вековното чуждо иго. В този именно смисъл възкресението на българската държава, станало възможно в резултат на Руско-турската освободителна война , е най-крупното постижение в новата българска история. Благодарение на тази война, в която българи, руси, украинци, литовци, финландци, румънци се биха и загиваха редом един до друг, българската национална кауза най-после съумя да се измъкне от бездънното тресавище на заплетения източен въпрос и постигна своята заветна цел: възстановяване на изгубената някога държавност и шанс да се приобщим към модерния европейски свят.

Подготви: Росица Ранчева