Как не станах активен борец срещу комунизма

Вече няколко дни публикуваме интересни материали от Георги Янев – изследовател, литературен критик и историк, журналист, дългогодишен директор на Къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора. Част от текстовете са свързани с историята на в. „Септември“, издаван в града ни повече от 45 години и един от неговите главни редактори Йордан Стоев (Даки), който наскоро празнува 80-годишнина. Продължаваме традицията…

Даки Стоев, главният редактор на в. „Септември“, ми скръцна със зъби: „Дяволе, рече, ако ме подведеш, ще си имаш работа с мене!“  И разписа разследващия ми материал… Излезе… и настана грандиозен скандал – Електротехникумът като един скочи срещу моята публикация. Скочи и Комитета на партията в Стара Загора, пък и от Хасково – вече бяхме хасковски вилает…

Случката беше следната: Малчо Цветков, учител-методист от техникума беше изобретил електрожен, а училището тогава си ги и произвеждаше, който харчеше десет пъти по-малко ток от дотогава съществуващите. Всичките там инстанции бяха направили изследвания и потвърждаваха това… Той, Малчо, не искаше славата да е негова, признаваше, че идеята е от негов по-възрастен колега, но… Пък учениците му произвеждаха тези електрожени и ги подаряваха из Старозагорско…  Защо го мразеха Малчо колегите му, препятстваха и прочие, така и не разбрах, разбрах само, че целият колектив на техникума го презираше  – бях на тяхно събрание, където до един гласуваха, че Малчо Цветков разваля техния прекрасен социалистически колектив и климат…

Няколко месеца рових, накрая написах материала си и поканих Малчо да го прочете, да не съм сбъркал нещо… Той дойде, прочете материала и развълнуван си отиде…

На другата сутрин, още спях, се позвъни. Беше Малчо и съпругата му, бяха на годините на родителите ми. Поднесоха ми щайгичка прекрасни ягоди, били тяхно производство, първа реколта била и я носеха на мене… Сънен още, приех ягодите и те си тръгнаха… Пак заспах…

Обадих се на Малчо. Дойде! Попитах го крие ли нещо от мене, а той – не! Мога ли да отида в родното ти село във великотърновско и да разпитам за тебе, рекох! Малчо се вдърви, рече: Знаех, че няма да публикувате истината… Аз съм народен враг… И се разплака… Сетне ми разказа, че на 16 години е бил арестуван, бил член на младежката организация на николапетковистите и в училище раздавал позиви на съучениците си… Сетне хукнал да бяга през границата, арестували го и ето ти – Белене…

Сетне, учил, в един момент станал и учител-методист, но пак се почнало…

Благодарих му и предложих материала на главния редактор – Йордан Стоев…

След седмица Даки дойде и лично ме покани в кабинета си: „Дяволе, ако си ме подвел, ще ти разкажа литературната критика!… Сигурен ли си!“, пита и ме гледа изотдолу и подозрително… „Сигурен съм бе, Шефе!“, викам и Даки ме изглежда още по-подозрително. В кабинета му – шест човека от Електротехникума, двама от Комитета на Партията от Стара Загора и двама от Областния комитет на партията от Хасково – едната беше нашата колежка Емилия Ангелова, днес сестра Гликерия в някакъв манастир в македонско там… Нападките бяха основно от училището – какъв гадняр бил Малчо, ни се водил, ни се карал, и прочие… Аз мълчах, щото това беше слаба ракия… Помня, най ме нападаше една Мария Бончева, след демокрацията, която ни връхлетя,  беше най-силната поддръжка на Малчо – даже стана и тя методистка, а Малчо оглавяваше вече „Подкрепа“ сред учителите на града… Гледах я с интерес и бях изумен – вярно, вече дърта мома, но пък такава прилика с Молиер бива ли, говоря за външния й вид….

Стресна ме един въпрос: „Другарю Янев, вие знаехте ли, че Малчо Цветков е народен враг, когато писахте материала си в негова защита!”

Страшен щеше да е въпроса към мен, ако наистина не знаех. Отговорих на другарката Емилия Ангелова, днес сестра  Гликерия, която многократно съм уважавал, както и много от присъстващите на позорището, че наистина зная кой е Малчо Цветков и попитах другарката: Кого съдим днес? Народният враг Малчо Цветков или ония, които не искат националната ни икономика да печели десетократно от спестяване на електроенергия… Ми, дайте да накажем народния враг, за да са спокойни другарите…

Никой, говоря като инстанция, не ни санкционира, размина ни се, но времето беше вече пред нас…

В началото на 90-те години пак ме потърси Малчо, но вече не с ягоди, росни…  Пита ме ще му стана ли гарант за Активен борец срещу БКП. Стана ми любопитно и обещах…

В Общината, те вече се бяха настанили там в една стая – дълга, но и малко тясна,  си чаках реда. Влязох. А, тоя шефа им, ситен и широк, по-малък от мене, кога и защо са го репресирали, но това са подробности… Пита ме той разни неща, зная ли, че Малчо е бил репресиран от комунистите? Потвърждавам, разбира се… така беше… Тогава този, дребният скочи и разцелува Малчо с думите „Малчо, добре дошъл при нас!“

Аз стоях прав, а той ми рече: “Вие, господине, сте свободен!“ „Защо!“, запънах се, че аз имах много повече неприятности от Малчо сетне…  И рекох: Защо не приемете и мене във вашите редици!“, а тоя, гологлавият,  ми рече: „Вие нямате подадена молба!“

Да се таковам в таковата, както би рекъл Митко Динев, хумористът на нашето време…  Един път да ми се отвори парашута, пък аз един глупак – днес можех да съм до Спас Гърневски, а не в Гората…

Георги Янев