Писмо до писателя Йордан Стоев
Даки, Шефе, съжалявам, че не успях да дойда на премиерата на последната ти, засега, книга – разни болежки и визити в болниците ме препятстваха. Но поръчах да ми купят книгата ти. Благодаря за сърдечния ти автограф… Прочетох я на два дъха – за ден и половина…
Сетих се за втората ти книга „Пясък за папагалите“. Току що беше излязла, много ми хареса, харесвах и първата ти книга „Цвете на земетръса“, забелязвах нещо общо – ти изследваше художествено темата „мъжът и жената интимно“, а и модерната тогава тема драмата на Човека и Земята покрай насилствената им раздяла (впрочем, Даки, не мислиш ли, че днес би било редно тази тема да е много по-актуална?) Но възникна сериозен морален проблем пред мен – ти ми беше Шеф и не вървеше да пиша утвърждаващи редове: щеше да прозвучи като плонж пред шефа, а, ако те критикувах за нещо, щяха да кажат, че съм ти връщал за нещо… Защо са били тези мои тогавашни комплекси, не зная… Поръчах рецензия на Драган Ничев, той работеше в сп. „Пламък“, казанлъчанин, добър критик и човек, обичаше Стара Загора, тебе, а и мене… Бог да го прости… Драган, акуратен и оперативен, прати скоро рецензията си. Включих я в литературната притурка „Съвремие“… Ти ме извика, беше притеснен, крачеше из кабинета си. Спря се и ме попита какво значи онова Драганово изречение, че, ако беше направил още една крачка, щял да оцени книгата с отличен… Както и да е, рецензията излезе, сетне Драган говори на премиерата ти в Клуба на дейците на културата – оня клуб, срещу Операта, Иван Груев май беше шеф там тогава… Драган наблегна на новелата за земята и надмина себе си, бях го предупредил да се изясни… Беше премиера за пример!
Шефе, „Градината на праведни грешници“ четох отзад напред, така се случи. Четях и препрочитах, но, когато стигнах до „Краят на една приказка“, трудно продължих към… началото на книгата. Три пъти четох този кратък разказ, в който няма нищо особено, а не ме пускаше да продължа четенето. Няма и кой знае какъв сюжет – младо семейство се нанася в нов апартамент, на втория етаж. Мъжът засажда лозница в чест на придобивката… Посрещат гости, щастливи са… Сетне внезапно мъжът получава удар и се кротва неподвижен и ням. Вперил очи в прозореца, защото вън е животът, той вижда едно нежно връхче, зелено и сякаш търсещо го да му вдъхне надежда, че не е забравен – неговата лозничка… Мъжът е щастлив, непрекъснато общува със своята лозничка, даже жена му и съседът от третия етаж един ден ще поотместят дивана, на който лежи, за да може по-лесно да контактува с лозничката… В същото време чува смеха на жена си да се смесва със смеха на съседа от третия етаж… А един ден ще забележи изумен, че лозничката протяга мустачета и тръгва нагоре… И осъзнава, че няма сила, която да спре лозничката, пък и жена му, в промъкването към третия етаж…
Преразказах сюжета като примерен ученик. Нищо особено, нали? Но от този сюжет би могло да се направи сценарий за дългометражен филм или за класическа драма. Тържеството на Живота над Умиращото и Смъртта е поднесено спокойно, разсъдъчно, без завист или омраза… Невероятен жесток реализъм, сякаш произлязъл из под шинела на Илия Волев, Караславов или Емилиян Станев, но в днешно време… Същевременно в разказа няма единство на място и време, „случката“ е универсална. Простотата е най-важното качество на този разказ. Лично аз бих го включил във всяка национална и европейска антология на късия разказ…
Да, и в тази си книга, Даки, ти си верен да изследваш любимата си тема „мъжът и жената интимно“ и пак стигаш до… кривата круша… Тъй като си наясно, че е абсурдно да се обхване необхватното, търсиш подкрепа от хумора, който притежават, естествено, и героите ти… Така е в „Голямата химия“, „ Вече нищо не искам“, „Череша край пътя“, все разкази с отворен финал…
Шефе, правилно си отделил разказите от Втория раздел, защото те, личи си, са направо спомени и мемоари… Нещо като документални разкази. Най-характерни са „Убийца“, „Ъндърграунд“, особено „Ретро“, а „Най-важното изкуство“ са прекрасно разказани случки с комедиен оттенък, което е твоя запазена марка.
Зачетох книгата отзад напред, Даки, защото исках да прочета прекрасния ти спомен за Христо Банковски – Банчо, един поет, когото днес мнозина не знаят, не помнят и не четат. А той беше един от първите бунтари и модернисти. Беше социален бунтар, но и естетически… Знаеш високото ми мнение за този ти спомен!
Удоволствие беше да прочета спомена ти за Моряка, който, зная, те обичаше. Не знаех, че втората съпруга на Димитър Данаилов ти е била учителка. Тя е била химичка, красавица, Митьо разправяше, че от трите си съпруги най-много обичал нея… Иначе, пак разправяше, до края си, как млади момичета не можели да му се наситят и прочие негови митове, които ни веселяха. Даки, има снимка как изнасяме Данаилов от музея на Яворов – аз и ти сме начело, но го изнасяме от експозицията с краката напред, както е редно, а зад нас са Неделчо Ганев и Таньо Кликуров, те го подкрепят откъм главата…
„Чичовци“ е чудесен ироничен спомен за най-близките ти приятели. Характеризирал си ги прекрасно, но споменът ти ме подразни… Толкова интересни разговори представяш, навярно от тези срещи и разговори са тръгвали и творчески импулси, това е неизбежно… А ти: Поетът, Доцентът, Журналистът и пр. Да, аз зная кои са ТЕ, но читателят не е длъжен да знае, той иска да научи… На всичкото отгоре на корицата сте се „гримирали“ тримата, благодарение на Доцент Злати Златев с една бяла банадарка – Ти, Таньо и Злати. Споменът щеше да спечели без псевдонимите, а с истинските имена… Помисли!
Прочетох нещо ужасно, наистина не го знаех: Пишеш: „В първите дни на промяната дойде в редакцията именитият Демократ Николай Колев – Босия с още някакъв юнак – делегирания за ликвидатор на вестника Георги Георгиев – Скелета. С поръчение веднага, още същия ден, да ме прогонят. Босия даже ми препоръча приятелски усмихнат – понеже ме имало и мене в едни списъци, най-добре било да последвам примера на наскоро самоубилия се поет Веселин Андреев…“
Даки, тези ти признания ме ужасиха наистина. Но няма да коментирам, а ще допълня само с факти. По същото време ме посети и мене босият поет. Бях писал вече в едно пловдивско списание, че тоя е бос поет, та Колев ме даде под съд, но пловдивчани му отказаха разправията. Та ми препоръча, ако имам земя на село, са се връщам там, защото там ми било мястото, да работя, работя, работя земята, защото съм щял да му плащам с години… След ден ме посети Лена Драголова – нея БКП я дундурка години наред, но при Промяната стана представител на Сорос… Говорихме в градината при езерото в центъра на града – страхуваше се, че разговорът ни ще се подслушва в редакцията… Предложи ми невероятен сценарий: Те, демократите вече, искали да наложат Скелета като директор, а тя ми предлагаше поста ти, Шефе, на главен редактор, с условие да разкарам всички комунисти… Скелета бил гениален математик, пък, изчетка ме, че и аз съм голям журналист, та, нали разбираш, като се омешим със Скелета… Отговорих й: „Скъпа Лена, през втората половина на 30-те години някаква американска плеймейтка предложила на Айнщайн да се вземат, защото евентуално тяхно дете би било красиво като нея и умно като баща си“. Евентуалният баща, Айнщайн, отговорил: „Ами ако е умно като Вас, поспожице, и красиво като мен!“ Разделихме се с Лена и това е положението…
Та, накрая, Даки, има какво да кажеш за годините си като журналист, защото няма сред нас колега, който да не се е учил от тебе, особено на език и стил, включително и аз… Ще ми се това да е следващата ти книга, да разкажеш и за приятелите ти писатели, даже и за нелицеприятни работи… Толкова неща знаеш и помниш. Остави ги за поколенията, те ще са ти благодарни, уверявам те…
Поздравявам те, Шефе, за тази ти книга!
Георги Янев
