Срещи със Светлината

Майка падна и си счупи ръката. Милена ми го поднесе по телефона няколко часа след случилото се, когато без мое знание за това, което е станало, бяха посетили спешен кабинет в една от реномираните болници в града.

Сега, когато нещата са съвсем малко назад във времето, си давам сметка за това, което мина през мен и за напрежението, което се е било вкопчило в цялото ми същество.

Това, което преживя майка през тези две седмици не пожелавам на никого.

– Ръката е счупена в областта на раменната става и лекарят, който я прие на спешен кабинет извика друг колега за консултация заради сложността на ситуацията – обяснява ми Милена.

Първата реакция на лекарите, които я преглеждат е за спешна операция. Така и не разбрах какво ги е спряло да я направят. Тя ли е отказала, обясненията и, че има проблеми със сърцето и други здравословни такива…

Изпращат я в къщи с мнение за нова консултация след една седмица.

Естествено търчим да получим второ и трето мнение от други лекари. По скоро го правят двете с Милена,  сестра ми. Мене просто ме държат в течение на това, което става и ми свеждат мнението на лекаря, с когото са се срещнали. Мнение, че трябва да се види ръката след 45 дни дали е зараснала, дали е започнала да зараства, дали ще зарасне и т.н. Още не знам каква точно е ситуацията и каква точно е травмата. Лекарите, които през цялото това време я преглеждат обаче няма как да не са наясно за какво става въпрос. Докато не решавам, че вместо да ходя при всеки от тях поотделно,  за да ми обясняват случая, ще занеса снимките на човек на когото вярвам.

– Няма проблеми, донеси снимките да ги видя- отговаря ми д-р  Белчо Добрев от Павел Баня.

Вземам със себе си и майка. Боли я и другата ръка, което тя приписва на факта, че сега само с нея се обслужва и я товари прекалено. Имам съмнения, че здравата ръка при падането може също да е травмирана. Един от лекарите, които я преглеждат през това време не открива там проблеми.

Д-р Добрев поставя снимките на осветеното табло и отчаяно спуща надолу ръце:

-Ако имаше и най-малък шанс тази ръка да зарастне в това положение, щях да се хвана за него.

Сега, когато и аз виждам добре снимката на таблото ми става ясно какво преживява майка вече в продължение на седмица. Костта е счупена под раменната става, като двете парчета са отделени едно от друго и са в различни равнини. Вижда се ясно също и че ставата е много навън и настрани от леглото си.

-Как да зарастне и кое да зарастне, костите не се допират една до друга. Ако остане така, тази ръка няма да се движи повече от раменната става. Ще има някакви минимални движения, но не и от раменната става, за постоянната болка, която ще е неизбежна да не говорим  – произнася присъдата си лекарят.

-Търсете някой, който ще поеме отговорност и ще направи операция. Аз не бих оставил ръката в това състояние, независимо от риска, свързан с другите здравословни проблеми.

Много ме успокоява. Дори с имената на тримата лекари, които препоръчва като специалисти, които могат да решат проблема.

Това, което вече знам със сигурност е, че тази ръка просто така няма как да зарастне. Добре го разбира и майка и сега и тя си дава сметка защо са такива болките. Другата ръка също се оказва с проблем, който д-р Добрев отстранява.

…

 И тук някъде започва движението по ръба на границата между тъмнината и светлината. С опитите да стигнеш до този или онзи лекар-светило, който няма часове за преглед  с месеци напред, който е по неоткриваем  и от таен агент, с неумолимия ход на времето, което тече,  но не в твоя полза, превръщащо всяка секунда заради болката в безкрайност. С неяснотата за това, което предстои и кога ще се случи и изобщо ще се случи ли някога. Не си давам вид на притеснен, крия го и от самия себе си при срещите си с майка, когато я виждам какво преживява и когато ми говори, как и се струва, че ще умре от болката и по-добре това да се случи, отколкото така да живее. Стиснали сме зъби и юмруци и чакаме наш познат да стигне със снимките до един от лекарите, на които д-р Добрев каза, че можем да имаме доверие. Генчо ми се вижда по-притеснен и от мен, когато ми връща снимките и ми казва, че той – лекарят-светило е отказал операция и е на мнение ръката да остане така. Знам, че нямам право да съдя никого. Просто не ми го побира умът, как можеш да оставиш някого в това състояние, когато си напълно наясно каква е ситуацията и какво го очаква, ако нещата останат така. Не мога да приема, че лична трагедия, лични проблеми или каквото и да било може да бъде оправдание да откажеш да бъдеш лекар.

Аз обаче нямам намерение да се отказвам да търся решение и да кажа на майка какво ми е казал Генчо, преди да реша кой ще е новият път по който ще продължим.

И  както слънцето изгрява  и  след  най-дълбоката тъмнина,  и  след най-мрачния ден, светлината се появява в лицето на един човек, на един лекар с главно ,,л”, на някой, който директно и на секундата казва:

– Тази ръка не бива да остава така, утре сутринта я води в отделенито да и направим изследвания. Ще я оперирам .

Сега вече мога да отида при майка и да и кажа какво ми е казал Генчо.

…

Така, че не се отказвайте. Не се отказвайте да търсите срещите си с хората, посланици на светлината. Те са тук. Просто трябва да не се отказваш да ги търсиш, за да ги откриеш. Те са тук, за да те върнат към живота с усмивката си , с отношението си, с надеждата, която ти дават, с непринудеността, с която го правят, с вниманието  и с естествената си човешка реакция на твоя човешки проблем. Те са лекари на тялото и душата. Истински лекари. Не на документи.

…

Стискам ръката на майка, която още не е излязла напълно от упойката  в стаята си. Образите на рентгенолога и на сестрата, излезли след снимката и двамата пред кабинета с широко отворени очи и задаващи въпроса -,, Как сте живяла шестнадесет дни с такава фрактура?” са още пред мен.

Сълзите избиват в очите ти. Сълзи от дълбоко държано и изненадващо крито и от теб самия напрежение.

…

Д-р, Радичев, имате безкрайното ми уважение и безграничната ми благодарност!

Бог да бди над Вас и близките Ви!

Христо Рашев