Актьорът-постановчик Ивалин Димитров пред dolap.bg: “Човекът получава това, което заслужава!“

Актьорът Ивалин Димитров е на 65 години, 38 от които е отдал на Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора. През 1974 г. завършва „актьорско майсторство“ в класа на проф. Надежда Сейкова“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 16 август 1980 г. е в трупата на Старозагорския театър. В творческата му биография има десетки запомнящи се образи сред които на Големанов, Златил в „Боряна“, Оргон в „Тартюф“, Брат Лоренцо в „Ромео и Жулиета“, Бай Ганьо, Топузов в „Човекоядката“, Йордан Герака в „Гераците“ и др.

Другото му амплоа са театралните постановки. Сред тях са „Хазарт“ от Акош Кертес, “Таралеж” на Иван Радоев, “Който открадне крак” от Дарио Фо, “Скакалци” от Ст. Л. Костов, “Опечалена фамилия” от Бранислав Нушич, “Лебедова песен” от Чехов, Свекърва“ от Антон Страшимиров, „Опак свят“ от Ст.Л.Костов. „Наситено червено“ от Луиджи Лунари, „Тартюф“ от Молиер, „Без докачение, моля…“ по Чудомир, „Албена“ от Йордан Йовков, „Кълбовидна мълния“ от Иван Радоев“ и „Заарска завера 1873“ от Елена Димитрова.

На 16 февруари 2018 г. Драматичен театър „Гео Милев“ ще представи премиера на „Трагедия от грешки“ по „Крал Лир“ на Уилям Шекспир. Постановката е дело на Ивалин Димитров. Той ще изпълни и ролята на краля.

Господин Димитров, каква беше провокацията да се заемете с тази огромна творческа задача – постановка на най- голямата и философска трагедия на Уилям Шекспир „Крал Лир“?

При мене провокацията е съвсем нормална. Първо е Шекспир. Освен това ролята, която мога да изпълня е в тази възрастова граница. Това действително е тежка драма -трагедия, но е и жизненият ми път. Идва едно време, в което човек си прави равносметка най-вече какво е загубил в този живот – здраве, близки, мечти, амбициите,  борба с егото. Амбициите са на приливи и отливи. Амбицията е характер и е пожизнена. Няма преборване с нея.

Защо „Крал Лир“?

Две са причините. По някакъв начин и личната ми съдба е такава от една страна. От друга са грешките, възмездието, наказанието като философски категории. И осъзнаването на голямата мисъл, че човек получава каквото заслужава. Това не е примирение, а смирение пред по-висши сили и пред живота. Не можеш да си по-велик не само от хляба, но и от самия живот и всевишния. Идеята за „Крал Лир“ ме обсеби преди доста време.  После боледувах дълго и не можах да го направя тогава.

По моите разбирания „Крал Лир“ не е пиеса за едно изветряло старче, а за величието и падението на човека. Тези роли се играят в малко по-ранна възраст, когато човек притежава и физическа сила, но и мъдрост и натрупан опит. По преценка на изследователите и критиците  тази пиеса е най-дълбока от Шекспировите трагедии. Тя не е най-популярната и в театъра постановките са сравнително редки. Донякъде двете неща са свързани. Защото публиката непременно не винаги бяга от дълбокото, но дълбочината и драматизмът понякога непременно се изключват. В тази пиеса на пръв поглед нещата са по-общи, по-философски. Драматичният конфликт като че ли е по-неопределен, но наистина дълбочината е необятна.

Написана преди 400 години с какво „Крал Лир“ кореспондира с ХХІ век, в който живеем?

Кой както иска може да възприема „Крал Лир“. Темата  всъщност е древна легенда, приказка за един крал и неговите  три дъщери.

„Крал Лир“ е най-покъртителната от всички шекспирови трагедии, не само защото е най-жестоката, но защото представлява трагедията на човека изобщо. Тук злото не е съсредоточено само в един образ, а се шири навред. Това е свят, в който, по думите на автора „човечеството е почнало да се самоизяжда подобно на морските чудовища“. В него има нещо кошмарно и реално. Не става въпрос само за това, че един баща изведнъж се обръща срещу любимата си дъщеря и я изгонва от дома си, само защото тя не искала да заяви публично, че го обича над всичко в света. Или затова, че тя обичайки го наистина,  не се опитва дори да намери тактичен изход за излизане от положението, а като че ли се стреми да разяри баща си.

Каква по-съвременна ситуация от днешния ни живот  и объркания и криворазбран сблъсък между поколенията?

Това е свят с проблеми, но не за това, че доскорошният крал на страната  е като че ли напълно зависим от милостините на дъщерите си, затова че те проявяват не само нехайство, но и една с нищо немотивирана садистична жестокост спрямо него. Какво по-съвременно от нашия живот, който става все по-студен и който е все по-немилосърден. Нима това не е наше ежедневие?

Въпросът не е само за това, че бившият крал не желае да се лиши от кралската си свита и отприщва  емоционален порой,  не зачитайки гордостта и честта на човека. Нима сега почитаме някого, след като доброволно или не, сдаде властта си? Какво правим с паметниците, които сме издигнали от живи хора? Какво по-съвременно от това?!

Такива неща могат да ни смущават само, ако си затваряме очите за кошмарната атмосфера на трагедията като цяло. Този свят, едновременно пра древен и съвременен е изобщо свят на лудите, пример на хаоса, който ще настъпи, когато моралните задръжки загубят своята сила.  На лудите, защото само те виждат ясно и говорят открито.

Какво може да се каже за характера на Лир?

Той не е само гневлив и властен старец. Титаничните проклятия, които произнася при най-малкия  повод, му придават монументална величественост. Лир е обхванат от нещо, което се разраства така, че застрашава самите устои на неговата личност и го докарва не само до прага на лудостта, но и отвъд него. У Лир гневливостта е съществувала в душата му открай време. Докато е бил всевластен крал и всички са треперили от него и са бързали безпрекословно да изпълнят всяка негова прищявка, тази гневливост се е държала в граници и не е имала възможност да се проявява много силно. Но тя се е подхранвала все пак от раболепието на околните и чрез нея той винаги е налагал волята си. Както казват дъщерите му, той слабо се е познавал. Виждал е в покорството на околните потвърждение на собственото си величие. Но веднъж отказал се от властта, той трябва да открие, че могъществото му е било само в кралските атрибути. Че сама по себе си волята му е немощна. На това откритие той реагира по обикновения си начин – с гняв. Гневът му става толкова страшен, че съперничи дори с природните стихии и надвиква гръмотевиците. Но при тази буря, отражение на бурята в душата му, настъпва една промяна в него. Той прозира, че и други зъзнат и страдат покрай него: най-напред Шута – измръзнал и изплашен, после и хилядите хора без подслон, за които такива неволи не са изключение, а част от битието. И се упреква, че като крал твърде малко е мислил за тях. А излишествата  на богатите биха стигнали за нуждите на бедните. Под напора на своите нещастия, на физическото изтощение и на новите мисли, които почват да го озаряват, той полудява. Но луд, Лир разбира нещата по-добре, от колкото когато е бил с ума си. Той почва да се пита кой е той изобщо. Какво е човекът? Свали от него изкуствените му прибавки и какво остава? Едно нещастно, голо, четалесто животно. И той, който по-рано е искал да утвърди достойнството си със стотина рицари, сега иска да съблече дрехите от тялото си, за да стане не крал, а човек. Сега разбира, че дрехите и санът, които те означават са това, което създава различията между хората.

И какъв друг край може да има за него, след като е преминал през чистилището? Един щастлив завършек само би намалил значението на неговото прозрение, което става по-ценно с това, че трябва да заплати със своя живот и със живота на любимата си дъщеря.

И все пак „Трагедия от грешки“ по „Крал Лир“ на Шекспир не е песимистична. Ако Лир и дъщеря му Корделия загиват, изтребени са и всички представители на злото. Шекспир наистина е оптимист. Той вярва винаги, че доброто е по-силно от злото и ще победи. Той вярва в това, че устройството на света е такова, че за всяко престъпление или грешка, животът заплаща с възмездите.

„Трагедия от грешки“  по „Крал Лир“ е всъщност интерпретация по шекспировата трагедия, нали?

Аз съм написал спектакъла. Шекспир не е ревнив, но е много страшен, когато прекалиш в интимниченето  с него, забравяйки кой е той и кой си ти. Взел съм 1/3 от текста, само това, което е Крал Лир. Другото съм спестил. Сценарият е мой без да прибавя и една буква от себе си.  Аз съм се съсредоточил върху грешките на Лир в трагедията. В оригинала има паралелен сюжет, за да се подсилят всички страшни прозрения,  събития, престъпления. Това означава огромна работа и мащаб, който надвишава 3-4 часово представление, което не можем да си позволим.

„Трагедия от грешки“ е заигравка с едно друго негово заглавие  „Комедия от грешки“, където всичко е щастливо и завършва щастливо. Но тук трагедията от грешки на един човек, който едва ли не се отъждествява с Бог и познати от историята – да разделиш една държава на части, за да направиш божествени подаръци на наследниците си, без да питаш как ще страдат хората, да се замислиш какво следва от твоите грандиозни решения…Нима е пак нещо непознато?  Или да ги накараш да живеят не в този, а в онзи строй. Да преразпределиш благата им, да кажеш как точно трябва да бъде всичко по някакъв написан сценарий от някой си…Мисля, че всичко което правим е съвременно. Надяваме се, че постановката ни не само навява за някакви далечни паралели, а е олицетворение на днешния ни живот. Може би и законите, по които ще се развива утре. Животът и грешките няма да спрат. И това не е песимизъм. Но и възмездието няма да отмине никой. За съжаление, както е в „Крал Лир“, възмездието сполетява не само виновните, а и невинните покрай тях. Загиват не само той и дъщеря му. Загиват всички и цялата държава.

Вие едва ли не рисувате апокалиптични картини?

Ако публиката се уплаши, че представлението е дълбоко и трагично, би трябвало да осмисли, че за доста народи и част от човечеството, кошмарът е още по-страшен. Ние живеем в сравнително тихо и топло местенце, а други в този момент преживяват още по-страшни кошмари.  В това е истината, че колелото на историята и на живота прави своя кръг. Кръгът не се затваря, може би е безкрайна спирала.

Прозрение като това е болестта на времето ни: Луди водят слепи; Каквото сме мухите за децата, това сме хората за боговете- убиват ни, когато им е скучно; Ти му даваш хляб, пък то ти хапе пръстите; Не давай на човек нищо друго, освен необходимото в живота и той ще заживее като скота.  Какво по-съвременно от минималната заплата, която не стига средната и всички живеем уеднаквено средно на минимално?! „ Богатството е цяр за теб! Изпитай това, което клетниците чувстват, за да откъснеш след това за тях  излишъка си  и направиш с това небето не до там справедливо“… Говорим за милосърдие, благотворителност и много, много, много теми – признателност, неблагодарност, чест, достойнство, дълг… чистилище, покаяние, прозрение… Човекът получава това, което заслужава в крайна сметка.

Кои са още в постановъчния екип и кои са изпълнителите в постановката?

Сценографията е на Златан Дрянов, костюмите са дело на Теодора Лазарова. Ролята на краля изпълнявам аз.  Шутът е Иван Калошев; Граф Кент – Ивелин Керанов; Гонерила – Миленка Сотирова; Регана – Мария Пенчева. Имам две Корделии – Светла Тодорова и Илина Илиева. Всички са графове, няма без титли участници. Стефан Борисов е княз Корнуол, Цветомир Черкезов – княз Олбъни, Илчо Димитров – френският крал, Жоро Райчев – Бургундският княз, Тошко Тодоров – Освалд. Някои от графовете и князете изпълняват и други роли.

Решили сме постановката с танци, с музика според вкуса и разбиранията си. Мисля, че се получава действен спектакъл, на високи обороти. Времетраенето е 90 минути. Използвал съм превода на Валери Петров.

Освен вярната ни театрална публика, очаквам с нетърпение младите хора да посетят тази постановка. Ще бъда щастлив, ако „Крал Лир“ влезе в душите им.

Росица Ранчева

Афишът за постановката е със снимка на Рад Димитров