Австралия и Нова Зеландия – дългото пътуване до една различна идея за обществото
Атанас Михнев е познат на читателите на dolap.bg от пътеписа си за Индия. Той е от Стара Загора. На 26 години е и работи в сферата на технологиите. Има опит и в младежкия сектор. Бил е младежки делегат на България в ООН, председател на Студентския съвет на Американския университет в България и т.н. Магистър е по „Държавност, духовност и лидерство“ от УниБИТ.
Бях на 5 години, когато разбрах, че Вашингтон – столицата на САЩ – далеч не е най-големият град в страната. Изненадан, обявих че това трябва да е незаконно. Столицата, казах, трябва да се премести там, където има най-много жители. За европейците е невъзможно да си представят Франция без Париж, Великобритания без Лондон, България без София. За нас столицата е центърът и най-важният град. Тази малка на пръв поглед разлика е част от едно различно виждане за обществото, което битува между „Стария свят“ и „Новия Свят.“
В последните 8 месеца имах възможността да посетя САЩ, Австралия и Нова Зеландия. Бързам да споделя с читателите на dolap.bg впечатленията си от току-що приключилата ми среща с Мелбърн (Австралия) и Крайстчърч (Нова Зеландия).
До далечните дестинации ме отведе участието в международна конференция. Още с пристигането, 4-милионният Мелбърн предлага множество туристически атракции – голямо виенско колело, посещения на небостъргачи, финала на австралийското открито първенство по тенис. Всички тези преживявания безспорно спират за кратко дъха на посетителите. Имахме привилегията да пътуваме от точка А до точка Б или с отлично организиран обществен транспорт или по широки и удобни пътища. С това Мелбърн е различен от 4-милионните градове в Европа, няма спор. Имахме щастието да видим супер луната над река Яра, между високите небостъргачи от двете страни на крайбрежния парк. И тъй като в южното полукълбо е лято, пред нас се занареждаха прекрасни и световно-известни плажове. Всички участници в конференцията имаме снимки от известните къщички на плажа Брайтън. Някои се разходихме из крайбрежните и тихи квартали с къщи.
За Европейците, свикнали със сбитите и оживени градове и малки жилища, преживяването беше странно. И разбира се, толкова е обичайно за нас градът да се разраства в концентрични кръгове около своя център, около площада с общината и читалището или, ако е в столица, около царския дворец. И колкото по-близо до двореца, толкова по-скъпо и ценно е жилището. Така в пръстените и кварталите, особено в бившите соц-страни, може да се види социалното и класово неравенство, иронично възникнало в безкласовото общество.
Пристигналите в Австралия в 18-19 век колонии (предимно от бивши английски затворници) били посрещнати от безкрайна крайбрежна пустош и възможност всеки да получи толкова земя, колкото му е необходима. Нямали си крал и сигурно не били фенове на английския такъв, построили си обширни имоти и не се карали за ресурси, та така сред бившите престъпници иронично възникнало равенството и градовете без ясно формиран център. От историческа гледна точка e редно да споменем, че те тази земя е взета от местните аборигени, затова и до ден днешен всяко събитие започва с признание за това, че австралийците и новозеландците живеят на чужда земя.
И ако Мелбърн се е разраснал и днес има своите небостъргачи, то Новозеландският град Крайстчърч (в превод църквата на Исус), по-малък от Пловдив, е една уникална едноетажна гледка. През 2011 година Крайстчърч е почти сринат до основи от силно земетресение. Построената в английски стил катедрала стои полуразрушена и е сред най-високите сгради в града. Вместо да се отчаят, местните жители престрояват целия град с едноетажни и двуетажни постройки, сред които 11-етажната библиотека на университета е същински гигант. Колко странно изглежда 200-годишен град, където всички сгради са 6-годишни и където няма глави улици, защото всички улици са еднакво широки и винаги има място да се строи. Тук земетресенията са част от ежедневието на хората, като задължително се прави дневен инструктаж за сигурност и евакуация при повишена сеизмична активност.
Крайстчърч е подножието на вулканичния полуостров Банкс – една от най-източните точки на света. Там, сред завои и реки, е запазен идентичният живот на заселниците в Нова Зеландия. Пожелавам на читателите на Долап да посетят това място – едно от най-далечните от България места на планетата.
Обърнете внимание на импулса на жителите на Крайстчърч да изградят наново града си след земетресение – да разчистят останките и да построят нови, едноетажни сгради. Защо да го правят? По думите на местните, всеки е изградил собствения си дом и е помогнал на съседите си. Имах удоволствието да поиграя голф в града. Видях едно спокойствие и оптимизъм, които понякога в България идват с лятото, в Стара Загора – с разцъфването на кестените. В жителите на града с име, преводимо като Христова Църква, този оптимизъм е постоянен. Има достатъчно място за всички, достатъчно ресурси, стига всеки един да работи здраво. На пръв поглед капитализмът е най-индивидуалистичната форма на социална уредба, но какво става, когато всеки работи, за да помогне на себе си. Градове се построяват наново за 2-3 години.
Това е същият импулс, който е накарал колония бивши затворници да заживеят мирно и да изградят Австралия, с 3 от 10-те най-добри градове за живеене в света, и не – не според Дарик радио. Този импулс лъхаше от американската култура през 90-те, след Студената война и преди 11 септември. В САЩ той изчезна с битката с Арабския свят, със другия. В Европа се изпари с финансовата и после с бежанската криза. Погледнете европейските страни. Повечето от тях се чудят на леви или на десни екстремисти да гласуват доверие. Европа няма единна стратегия за предизвикателствата си – за сигурността, за това какво да правим с бежанците, за каквото и да е. В Австралия и Нова Зеландия импулсът не е спирал. И там има малцинства, и там има бедни и богати, но има и обществено единомислие.
Австралийският комик Уил Андерсън правилно отбелязва, че единствената причина хората да са на върха на еко системата е, че комуникираме и работим заедно. Индивидуално нито сме по-бързи, нито сме по-силни, нито имаме отрова, за да се преборим с другите животински видове. И желанието да работим заедно, да гледаме в една посока и да формираме единна, обща енергия и синергия (където цялото е повече от сбора на частите си), далеч не зависи от социалното устройство или политиците.
Заселниците на Австралия по силата на всяка логика са престъпници, рецидивисти… Те създават нова държава, в която всеки да има своето. И в тази част на Новия свят има престъпност, етноси и бездомници (Европа се грижи много по-добре за бедните си), но няма разделение. Обществото е подписало своя обществен контракт и не го изменя. В Крайстчърч майката природа принуждава местното население да напише нов социален контракт, че ще изгради града си наново след земетресението. Това е, което обединява хората. Това съглашение, като повечето най-добри съглашения, е не написано, не пробутано отгоре. То не е социалистическо – никой дори не е задължен да помага на съседа си, всеки помага на себе си. Това съглашение е духовно.
Връщайки се в България, тази идея следва да резонира с нас. От началото на своята история ние сме общностен народ. За разлика от индивидуалните колонизатори на Новия свят, прабългарите се движат на племена, живеят в градове, центрирани около обществените си институции, а не изградени от множество частни имоти. Българите се покръстват заедно, вдигат въстания заедно, нямат загуба на бойното поле и прочие. Не е случайно, че освободена и съединена България в началото на ХХ век, за 30-ина години, пак се превръща във водеща европейска сила. Това се случва въпреки Берлинския договор, и не заради внесените монарси. Това се случва по силата на общото, неписано разбирателство да се изгради модерна държава.
Днес, пишейки за нещата в слънчева Океания, се връщам на различното усещане за общество там и тук. Тук, където сме си били заедно и после всички сме били равни, днес няма обществен договор. Общественото съглашение се изпълни с общата цел да влезем в ЕС. И после…? В последните 11 години чувствали ли сме се обединени? Защо тогава се чудим, че България не се движи напред? Какво е напред, къде е? На запад ли е, на изток ли е, нагоре ли е, надолу към въглищата на Марица Изток ли е?
Тази яснота я има там, и я няма тук. Може би след 1000 години това ще се промени. В 1018 година Багдад и Коня са били центровете на световното развитие, благоденствие и научна мисъл, а в Осло и Копенхаген са били свирепи викинги, и никой не е и мислил, че това ще сe обърне с главата надолу. Ние обаче живеем днес и докато в страните ни не се настани обща енергия и заедност, независимо от обществения строй, можем да се наслаждаваме на сравнителния си комфорт и индивидуално и спокойно да се считаме за пътници.
Атанас Михнев
