Писателката Неда Антонова пред dolap.bg: ”С гибелта си Левски обръща кармата на България“!

Неда Антонова е родена на 28 ноември 1940 г. в с. Николаево, Плевенска област. Завършила е Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател е на сп. „Отечество“. Член е на СБП от 1983 г. Автор е на стихосбирката „Повторими неща“; на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“; на историческите романи „Съвършената. Преподобна Стойна неканоничната светица“, „Царица Елеонора Българска“;  на трилогия за юноши: „Обичам те, вълк“, „Вълк на покрива“, „Разбивачи на касички“, както и на други романи: „Три кита в аквариума“, „Лобният път на сърцето“, „Надали“, „Полугол и полугола“, на трилогията „Вино“: „Вино и молитви“, „Вино и оръжия“, „Вино и чудеса“; на повестта „Ирма, жената на бог Марс“; на пиесите „И слезе Господ на земята“, поставена в Театъра на армията, „Гълъб за сърдечни послания“ и „Звезда от последна величина“ – в телевизионния театър, „Асен, убиецът на Иванко“ . Някои нейни романи са преведени на френски, руски, чешки, полски език. Има награди от Националния фонд „Развитие“ и Националния център на книгата.

На 5 февруари 2018 г. по покана на Библиотека „Родина“ Стара Загора и Издателство „Факел“, при домакинството на Радио Стара Загора, Неда Антонова представи в Града на поетите романа си „Първият след Бога: любовта и смъртта на Васил Левски“.  Срещата, подкрепена от Община Стара Загора беше посветена на 145-годишнината от гибелта на Апостола и 140 години от Освобождението на България от турско робство.

Госпожо Антонова, кой е поводът да посегнете към българската икона Левски и да напишете роман за него?

Това на пръв поглед е много лесен въпрос, но с много труден отговор. Много дълго време се колебах. Предполагам всеки български писател е човек, който чете повече и винаги се е стъписвал пред  думата „Народе????“ с четири въпросителни. Прочетох много тълкования на тази реплика на Левски. Не бях съгласна с нито една от тях. И знам, че отговорът „плува“ във въздуха, във всемира и ние трябва да го уловим. Започнах да търся материали, не за да пиша книга за Левски, а за да намеря отговора на този въпрос. Постепенно нещата така се завъртяха, че се оказа, че отговорих на още два-три свои въпроса, освен „Народе????“: Какъв  е бил Левски като човек? Защото той винаги ни гледа от портрета като икона, но какъв е бил в същност: и влюбван и разлюбван, и мамен и огорчаван, лъгали са го някои от  неговите съратници  меркантилно настроени. Бил е изключително издръжлив. Питала съм се откъде се взема тази нечовешка издръжливост? Оказа се, че има от къде. Има точно определен произход тази негова способност например да язди цял ден без умора. Днес да е в Карлово, утре – в Троян през зимата, през Балкана. Това е нечовешко, поне в нашите представи не се вписва. И не на последно място се сблъсках с един факт и благодарение на който, успях да докажа, че Левски не е убиец. Не че българският народ не го приема и с този факт, но той няма нужда от някакво историческо снизхождение. Още преди да започна книгата бях убедена, че Левски не би могъл да вдигне ръка на човек, камо ли да убие младежът.

Кои са откритията Ви за Левски и как стигнахте до тях?

Когато се зарових в подробностите, попаднах на писмо, цитирано от проф. Николай Генчев, не от кого да е, и като започнах, както се казва, да свързвам точки, се получи фактът, че Васил Левски не е убиец.

Първата дума от книгата ми е „Народе????“ Последните ми две думи от романа са „Народе, мили!!!!“ Това е философията на книгата. Между тези две реплики се простира цялото сюжетно действие. Исках да докажа и дано да съм успяла, че Левски е обичал българския народ. Често пъти е бил недоволен от него, от това, че хората не са се включвали в борбата, така както той е искал. Но заедно с това е намирал неговите оправдания. На един от съратниците си казва: “Представяш ли си, дойде човекът при мене, положи клетва, тръгне си окрилен, че за свободата е готов да даде имот, имане, пари, всичко което има… Отиде си вкъщи и изведнъж види жена си – милата, види дечицата си – вакли агънца, гледа къщата си и си казва, че малко ли е това, което имам? Не е много, но го имам. А онова, дето Дякона го казва – свободата, като какво ще да е ?! Ни дядо, ни прадядо, никой не ми е говорил… Значи не го е имало досега това чудо „свободата“. Та баш аз ли ще се добера до него?!“

Ето такива размисли са имали хората и той не ги е упреквал. Наистина, за да можеш да се бориш за свободата на народа, ти самият трябва да си свободен. А след 500 години турско робство няма как благото човешко Свобода, въобще да е било известно. Малцина са били тези, които са го знаели, но по-скоро интелектуално. Точно това е част от величието на Левски – той се е родил свободен! Той усеща свободата като вътрешно състояние на духа. Не му е необходимо да се сблъсква с обстоятелства, за да може да си изгради усещането за свобода. Той го носи в себе си. И затова толкова органично то се излъчва от него.

Левски е омагьосвал мъже, жени, деца и старци със слово, с визия, с песните си. Те са го слушали по думите на поета „със зяпнали уста“ и са му вярвали във всяка изречена от него дума. Отиват си вкъщи, продължават да размишляват върху думите му, но не могат да разберат като как тъй, аджеба, ще си пожертвам имота, да отида да се бия и да умра…

Ето, недостатъчното знание и съзнание на българския народ по онова време за свобода е спирало работата. И не случайно, когато започва разследването по повод обира на Арабаконашкия проход, разследващите са стъписани от това каква огромна организация е създадена – тайна държава на територията на Турската империя. Тя има мрежа от комитети с много строга организация. Има наказателна роля за спазване на Устава. Има свой бюджет. Това са парите, които всеки положил клетва внася. Определен процент в комитетската каса. Чак тогава управниците разбират какво става в България. И понеже всички заловени по обира до един издават Левски, за разлика от него, който не издава абсолютно никого, властите се стъписват.  Размножават портрета му в 2000 екземпляра и го  пращат по всички градове и по-големи села,  по всички постове по границите да се открие този човек. Вероятно това е една от причините заптието край Ловеч да е познавал Левски и да организира залавянето му.

Има ли предателство?

Предателство има. Предателствата са били користни. Първият предател в Тетевен, който е бил далечен братовчед на Левски е даскал Иван. Когато съдят обирджиите, той казва: “Всичко ще кажа! Дойдох всичко да ви кажа, само че след това ще ми дадете документ, че съм дошъл и всичко съм признал. Искам документ за доносник, да ми послужи пред властта, че съм заслужил“. Имало е хора, които са извършвали предателства от страх, други – от мъки и изтезания. Относно набедения поп Кръстьо за предател на Левски, не мога да кажа да или не. Но според мен, не бива с такава категоричност да се говори за него при положение, че има още много варианти за хора, заподозрени в предателството. Мисля, че предаването на Левски е в резултат на стечение на няколко различни житейско-битови обстоятелства, които в крайна сметка довеждат до залавянето му.

За съжаление, след Освобождението на България от турско робство, много дълго време за Левски не се е говорело нищо. За Ботев – също. И чак когато песента на Ботев „Обесването на Васил Левски“ става много популярна, тогава се заговорва за Апостола. Не случайно първо е построен паметникът на Ботев във Враца и чак след това – на Левски. Моето обяснение е нагласата на кастата около Фердинанд. Дори самият Кирил Ботев, който е бил майор в двореца, заместник-военен министър, после – военен министър, дори той е избягвал да говори за брат си, за хайдутите, за хъшовете, за Левски. Това е тенденция, наложена от Фердинанд. Не бива народът да се уповава на традицията на тези борци. Той трябва да гледа и изпълнява разпорежданията на царя.

Говори се, че руският дипломат Граф Игнатиев играе съществена роля за гибелта на Васил Левски. Имате ли информация по тази тема? 

Графът е спасил един от обирджиите на Арабаконак, но не е искал да спаси Левски. Причината е била, че и руските и турските власти са били наясно каква е ролята му в тайната революционна организация. Те са знаели, че не е безопасен. Политиците на тогавашна Русия не са можели да си представят Левски след Освобождението. Той никога не би станал техен слуга, независимо, че те биха били освободителите на България при евентуалната война с Турция. Както и Стамболов. Колкото и възражения да има срещу него, трябва да се има предвид, че той е бил хъш и българин и е останал такъв до последния си жизнен миг.

Госпожо Антонова, голяма част от романа е посветена на любовта на Васил Левски.

Имало е много жени, които са работили за делото и много сред тях са били образовани, интелигентни: една ученичка от горните класове в Класическата гимназия в Белград. Имало е актриса от театъра на Добри Войников. Имало е съпруга на много богат търговец в Букурещ. Имало е монахини, учителки – млади и стари. Той ги е пленявал, омагьосвал със силата на духа и тялото си. А колко хубаво е пеел. Как хубаво е играел на хорото. Когато е бил учител във Войнягово свещеникът разказва за него: „Той така водеше хорото сякаш,  ако не го поведе, слънцето няма да изгрее и земята ще потъне в мрак“. Този поп е бил свидетел, заедно с цялото население на карловското село, на голямата любов на Апостола с хубавицата Йова.  Двамата млади не криели чувствата си. Дори, необичайно за онова време, той и подарява публично гердан. Заедно са на всички празници. Дори един съвременник разказва: “Много беше хубава, но кой смееше да погледне към нея. Тя за нас беше заградена нива“. След направения годеж обаче, годеникът Васил изчезва. Никой не знае къде е, кога ще се върне и дали въобще ще се върне. А той отива във Втора белградска легия. Една нощ се завръща и заедно със селския свещеник отиват в дома на Йова. Той целува ръка на родителите й, моли за прошка, а на нея дава изин, т.е. разрешение да се омъжи за когото поиска. Тя се омъжва, ражда и отглежда син, който иска да стане търговец, но тя го задължава да се учи и да стане учител в селското училище, в което е бил любимият й. Когато Левски е обесен, 40 дни всички жени в селото са в дълбок траур, а камбаната бие за упокой всяка сутрин и вечер. Йова умира над 90-годишна възраст през 1937 година в деня, когато България чества 100-годишнината от рождението на Левски.

Доколко фактите и данните в романа Ви имат историческа и научна достоверност и до колко е художествената измислица?

Има два вида истинност – документална, произтичаща от самото събитие и художествена истинност, което значи човек да е верен на художеството. В този смисъл всяка книга, в която се визират някакви исторически събития, може да бъде означена в жанра „факция“, т.е. фикция и факт. И там, където се пресичат художествената измислица и документалният факт, всъщност избухва художествената идея, художественият образ. Разбира се, че има някои думи и дребни подробности,  например как е облечен Левски. Много малко хора могат да кажат истината. Но съобщават, че в Букурещ е бил облечен като франт. Като всеки автор и аз, трябваше да прегледам всички източници за модата в онези времена, как се е обличал европейският франт в Букурещ, който  се е смятал за малкия Париж, за да бъде образът му истинен. Голямо ровене и търсене падна с месеци по тази тема само. Много трудно беше да се обясни това нечовешко напрежение и натоварване у човека. Оказва се, че докато заедно са карали с поп Минчо Кънчев свещенически курсове в Стара Загора, се е запознал с разпопен поп, който дълги години е бил калугер. Тогава се е занимавал с подготовката на така наречените таксидари или таксидиоти. Това са много просветени монаси, които са обикаляли селата и където има черква са правили нещо като малко училище за ограмотяване на децата. И най-важното, обучавали са мъжете да се сражават без оръжие. Това обучение се е заключавало да се борави умело с тояга. Целта е била врагът да се омаломощи, да се строполи на земята, да се обезвреди, да не може да стреля, но не и да бъде убит. В този смисъл монахът е обучавал Левски. Освен това той е можел много бързо да се катери, да издържа на глад, на жажда и студ, да преодолява природни бедствия и препятствия. Плувал е много добре. Обучавали са го как да се предпазва от глутница вълци или кучета обикновено през зимата. Свалял е ямурлука от гърба си, върви и го влачи след себе си. Така изгражда особен, непознат за животните образ, като не знаят дали е безопасен. Лаят, вият, но не смеят да го нападнат.  Бил е съвършен като таксидар. Своите умения е предавал на децата и на мъжете във Войнягово. Организирал е битка между две села, които се бият за една гора. Той така готви войняговци, че те побеждават другото село. Бил е човек, подходящ за всяка дейност, полезна на човека. Бил е учител, духовник, певец, хороводец, много добре е стрелял. Много е обичал децата. Когато в някакъв разговор го попитали: “Дяконе, защо не се задомиш, че да имаш и деца“ той отговорил: “Трябва да имаме деца, когато сме свободни. Защо трябва да раждаме робове“? Това е една от причините той да не се ожени. Другата причина е, че когато е бил във Втората легия, заболява от някаква коремна болест. Понеже не искали да го лекуват в сръбска болница, българските хъшове намират двама хирурзи и под дулото на пищовите им, ги заставят да му направят операция. Оперират го, но не зашиват раната. Тя започва да гнои, да кърви няколко години до кончината му. И когато приятелят му Христо Големият го пита защо не си намери изгора, той показва инфектираната си рана с думите: “Брате, как мога така да се явя пред жена и да искам от нея любов“? Колко фин дух е бил, този човек от бъдещето.

Какво е усещането месеци наред да лягате и да ставате с мисълта за Васил Левски?

Беше като пребиваване в друг свят. Две години събирах материала и после за година и седем месеца написах книгата. Краят беше миналото лято. Беше много тежко, защото стигнах до някъде и сюжетът зацикли. Удря в камък, няма развитие нататък. И тогава на сън видях изписано с големи букви: “Левски не е убиец!“ Това ми стигаше.

Смятате ли, че Господ ни е дарил този велик мъж?

Да, разбира се! В книгата е казано, че Господ прави понякога  на народите си подаръци. Най-тъжното обаче е, че след като на 18 февруари увисва на бесилото, цял ден никой българин от българската църковна община не намира кураж да отиде, да го откачи от бесилото и да го погребе по християнски, макар че е имало разрешение на властите. И той бил хвърлен на позорните гробища край София, където са погребвани убийци и самоубийци, чужденци, заразно болни.

Госпожо Антонова, Вие години наред изучавате историята и историческите личности на България. Какви хора сме ние българите?

Дребнави в дребното и велики във великото. С гибелта си Левски обръща кармата на България.

Росица Ранчева