Поетесата Виолета Христова пред dolap.bg: ”Аз живея за да извайвам вътрешния си човек!“
Виолета Христова e родена в Чирпан. Филолог по образование, работила е в отдел „Култура“, Чирпан, редактор в няколко вестника, уредник в музей „Гео Милев“ Стара Загора и преподавател по литература. От 2005 г. живее в София и работи в Галерия книжарница „София Прес“. Има три дъщери и осем книги с поезия. В края на 2017 г. излезе последната й книга с умозрения и фрагменти „Господарят на гледката“. Носител на националната литературна награда „Георги Братанов“ (2006), на първа награда в конкурса „Мара Белчева“ (2008) и др. Член на СБП. Учредител и председател е на Литературен кръг „Смисъл“.
На 30 януари 2018 г. Библиотека „Родина“ и Къща музей „Гео Милев“ Стара Загора организираха премиера на „Господарят на гледката“ в арт салона на Радио Стара Загора.
Госпожо Христова, какво за Вас е родният Ви Чирпан? Какво Ви е дал и какво е отнел?
Човек никога не знае, дали това, което му е дадено, не му е отнето и обратно. Вървейки по пътя си и преодолявайки една теснота, каквато Чирпан е като една клетка, човек се учи да преодолява клетки. Това, че понякога Чирпан е тесен в отношенията си, е предизвикателство да се измъкнеш от тази теснота. В друго отношение Чирпан е достатъчно широк. Когато съм живяла там, градът ми се струваше духовно, интересно, активно и живо място. И хората му бяха такива. Където и да съм ходила чувствам, че чирпанското у мене е живо. То е в кръвта ми. Херодот беше казал, че човек, където и да отиде носи прозореца на бащината си къща. Не знаеш с какво този прозорец е по-различен, защото никога не си имал друг , защото все с едни и същи очи гледаш света. Освен това осъзнаваш, че растеш в подножието на Яворов. Това е висока мярка за поезията, с която където и да отидеш трябва да се съобразяваш. Аз не меря себе си с него, а хората които срещам по пътя си.
Какво е Яворов за Вашето духовно израстване?
Нещо, с което не може да не се съобразяваш. Яворов не е нещо обичайно. Не е сред поетите, с които си пием бирата и четем стиховете по масите. Не е ежедневието на поезията. Той е неизменно присъствие в кръвта ти, в детството ти, в живота ти. Не мога да обясня колко той е допринесъл за моето духовно израстване, както не мога да отговоря на въпроса за ролята на баща ти в твоя живот. Ти попиваш отношения, внимание, работа, жестове, думи и ставаш това което си. По същия начин и при мене присъстват неизменно Чирпан, Яворов, Димитър Данаилов, къща музей „Яворов“, майка ми, баща ми и сестра ми, училището и учителите ми… Всичко това меси едно тесто и накрая излиза нещо, което не винаги е хубаво като Чирпан.
Според мене към това „тесто“ трябва да прибавите и още две изключителни личности – Павел Матев и Димитър Данаилов.
Напоследък все по-често си мисля, че към поета Павел Матев моят край има огромен дълг. Защото няма нито някакви празници посветени на него, нито паметник…А той наистина е голям поет и един ден все повече млади хора ще осъзнаят това.
Кои са спомените Ви за Димитър Данаилов?
Отраснала съм край него. Бях 5-6 клас, когато ме срещна на улицата и попита:“Ти ли си Виолета“? Знаеше, че аз съм Виолета, но така ме покани да ходя при него. Първоначално си помислих, че няма за какво да си говоря с дядо Митко, въпреки че бях респектирана от него. Край музея минавах със страх да не би да отвори вратата и да ми се скара, защо не се отзовах на поканата му. След време се престраших. Отворих вратата и никога няма да забравя как стоим в двора на пейките край чимширите. Между калдъръма имаше разцъфнали цветенца, които той лекичко побутваше с бастуна си, сякаш ги галеше. Накара ме да прочета стихотворенията си. Той ми говореше за тях и за някакви поети, чиито имена чувах за първи път…По едно време той беше създал кръжок за пишещи деца, който посещавах. После в друг кръжок… В 10 клас той ми казваше: “Дядо ти Митко няма да си иде от този свят, докато не ти сложи крила на гърба!“
Сякаш целият ми живот в Чирпан е белязан много сериозно. Завърших Българска филология, върнах се в родния си град и работих в отдел „Култура“, после във вестника, станахме колеги… Говорехме си непрекъснато, бяхме приятели. Когато си отиде от този свят осъзнах, че от Димитър Данаилов съм получила огромно наследство, защото той по някакъв начин ми е прехвърлил поетическа информация и култура. Той ме въведе директно в кухнята на поетичните отношения и търсения, в света на поетите. Към моя поглед имам и неговия и мога да правя комбинации, които в творчеството ми ми помагат изключително много.
С новата си белетристична книга с умозрения и фрагменти „Господарят на гледката“ не изневерихте ли на поезията? Защо това красиво томче е толкова важно за Вас?
Нарекох текстовете умозрения и фрагменти, защото не съм наясно със жанровата им характеристика. Но така определени включват всякакъв вид кратки форми. Умозрения са, защото са плод на зреенето на ума ми, дали е узрял не е ясно. Фрагменти са, защото са откъснати от някаква моя вътрешна скала. Имам теория, според която всеки човек е на този свят, за да извае вътрешния си човек. В този процес падат навън отломки. Някои са стихове, други фрагменти и умозрения. Ваейки себе си той може да създаде квантова теория и пр. Но основната му задача не е да създаде стихове, а да извае вътрешния си човек. И колкото по-осъзнато е това действие, толкова по-осъзнати и плътни са и отломките. Ако приемеш, че съществуваш за да пишеш стихове, спираш да ваеш себе си. Всъщност писането е плод на тази работа.
Много хора, които прочетоха „Господарят на гледката“ считат, че това е поезия. Не ги разубеждавам. Книгата съдържа поетичния ми поглед, защото съм поетеса и когато пиша проза, поетът в мене не се скрива, а и прозата ми е поетична. Всичко, което правя, е през този поглед. Просто очите ми са такива. Това не е по-различно творчество, просто излиза от различна част от мене. Това са неща, които съм писала от 2009 до 2017 г. Оказа се, че имам още толкова текстове, но няма да правя втори том. Много хора ме подстрекаваха да издам тази книга. Първа беше Ирен Иванчева, която прочете няколко фрагмента в интернет. После Румен Леонидов ме предизвика: “Ако ти не ги събереш и издадеш, аз ще ги събера!“ Реших, че осмислянето на текстовете като книга има резон и така се появи „Господарят на гледката“.
С какво е населена Вашата гледка?
Интересна е темата за гледката. Човешкият живот е мега многоетажна сграда, в която човек непрекъснато слиза и се качва по вътрешните си етажи. И това, което вижда през прозореца, нарича истина. Когато е в мазето вижда токчетата на преминаващите хора и някоя шмугваща се котка и нарича това истината за живота. Когато се качи на първия етаж и погледне през прозореца, вижда спрени две-три коли и хората в цял ръст и нарича това истината за живота. Ако се качи на третия етаж вижда цялата улица, отсрещните си съседи и нарича това истина. Ако се качи на десетия етаж -вижда квартала, на 250-ия – града и полетата зад него. Какво има на милионния етаж на тази мега сграда ние не знаем, но факт е, че на всеки етаж виждаме гледка и никога цялата истина. В този смисъл ние през цялото време сме господари на гледката. От нас зависи на кой етаж сме и дали искаме и можем да се качим на даден етаж. Или да слезем. Т.е. ние можем да видим дали това, което виждаме е достатъчно широко, но това е демо гледката, не и истината. Т.е. изпадаш в самозаблуди.
В тази книга има етажно четене, съобразно етажа на човека, който я чете. Един ще види в нея прилични есенца, друг, който е на моя етаж, ще каже, че нещата в живота са точно такива, а друг, който е на по-долен етаж се заключи, че това са някакви глупости…Прочитът е нещо изключително интересно, вълнуващо и субективно. Има неща, които се преповтарят като теми, но са с различни нюанси защото човек се повтаря през различните етапи от пътя си. Човек е едно движещо се, развиващо се, растящо, променящо се същество. И вчерашната Виолета не е днешната.
Всъщност в „Гледката…“ става дума за Вашите битки и „победки“, както се изразявате. Какви са те? С кого и за какво са битките Ви?
Човек не може да води битки с друг, освен със себе си, със собствените си предубеждения, страхове, амбиции, ценности. Аз живея, за да извайвам вътрешния си човек. Да бъде той онова, което отговаря за вътрешното ми разбиране за човек.
По какъв модел го ваете?
Всеки човек носи някакъв модел за себе си в себе си. Това е вътрешно усещане. Движиш се по някакви интуитивни трасета. Най-устойчивото нещо в света е промяната, движението. Това е единствената категорична и сигурна величина, която няма алтернатива. Животът е река, която измива и променя всичко.
Какво не дава спокойствие и мир на ума Ви?
Имам доста трескав ум. Това е една хитра маймунка, която непрекъснато се щура по клоните на живота и се опитва да бере орехи и банани отвсякъде. Често го наблюдаваш и подозираш хитрините му. Той е суетна маймунка, който създава лъжливо усещане, че нещата покрай тебе имат много висока стойност, че много е важно да си умен… Ето сега давам интервюта, имам премиера, срещам се с много хора, които ме аплодират и умът ми казва: “Ти си голяма работа“! Но това е лъжлива маймунка, която ти създава усещане, за което не можеш да се държиш, като за нещо устойчиво, защото се движиш по всичките си етажи. И това е най-хубавото на живота: като паднеш – пак си ти; като станеш – пак си ти; като сгрешиш – пак си ти; като победиш – пак си ти. Когато хората мислят, че си низвергнат, че си обиден, че си ревнив, завистлив – пак си ти. Всеки има и светла и тъмна страна.
Госпожо Христова, вие сте основател и председател на Литературния кръг „Смисъл“, който през последните две-три години намери своята ниша в българската литературна палитра. Представете ни целта и смисъла на „Смисъл“.
Учредихме го осем човека в края на 2013 година. Тогава в литературните среди беше разделно време, не че сега е по-различно. В моето обкръжение почти всеки се бореше срещу всеки за някаква власт, за издания… Това ми беше много неприятно, защото изчезна пред погледа ми приятелската нишка. Събрахме се няколко значими творци, които като мене изпитваха същия дискомфорт. Казахме си, че трябва да си създадем пространство, в което да не се бием с лакти и нокти, да ни е приятно и уютно. Гриша Трифонов предложи името „Смисъл“ като заигравка с „Мисъл“ и така го регистрирахме. Първите една две години нямахме почти никаква дейност, освен няколко литературни четения в страната. После изпитах някакъв прилив на ентусиазъм и реших, че трябва да се заемем с издателска дейност. На практика през 2017 г. издадохме 5 книги. До края на февруари предстоят още две. До края на годината ще има още. Освен това направихме десетки представяния на тези книги. Така усетих смисъла на „Смисъл“.
Кои сте участниците в „Смисъл“?
Аксиния Михайлова, която е носител на наградата „Аполинер“, Валентина Радинска, Румен Леонидов, Гриша Трифонов, лека му пръст, Камелия Кондова, Георги Атанасов – много добър поет, Георги Николов от Харманли, Гълъб Ковачев – прекрасен поет, който отскоро е член на „Смисъл“, Йото Пацов – страхотен разказвач и белетрист, Анелия Гешева от Видин и моя милост. Според мен изданията ни са много добри. Първата издадена книга е „Благословени върхове на пръстите“ на Елена Денева – млада поетеса, на която това е петата книга; Втората книга беше на Галя Вазова, която миналата година загина при катастрофа с колелото си. Събрахме стиховете й и дневника й, който тя водеше на страниците на фейсбук. Третата книга „Морфология на въртенето“ е на Росица Ангелова от Перник. Със следващата книга спечелихме конкурс към Министерство на културата „Архипелаг“ – сборно на Гриша Трифонов. Петата книга е моята – „Господарят на гледката“, която излезе през м. декември 2017 г. За една прохождаща издателска платформа е добро начало. Идеята ни е да подкрепяме външни автори, които харесваме и да издаваме и нашите книги.
Каква е молитвата Ви?
Написала съм я като финален текст на „Господарят на гледката“ и се казва
Молитва за разчистване на следи
Защото думите причиняват
повече от ръцете, сигурно съм виновна!
Ако с думи създадох мрак, нека се разсее!
Ако с думи създадох смут, нека се разсее,
ако с думи създадох завист, нека се разсее!
Ако с думи попречих, обидих, завладях,
нека се загубят тези думи безследно,
да се стопят подобно късен сняг
и след тях да поникнат кокичета!
Прощавай за всичко, което се е търкулнало
от мене към тебе – уболо е сърцето си,
заседнало е на гърлото ти
или досадило на очите ти!
А в мене прошката отдавна изличи
всички кални следи.
Какво ще пожелаете на читателите на dolap.bg?
Щастливи вътрешни гледки!
Росица Ранчева
