Стара Загора преди 140 години – първите глътки свобода

Из спомените на Минко Минев, който се завръща в  Стара Загора на 2 февруари 1878 г. и описва своите лични премеждия на фона на събуждащия се за живот град:

Като намерихме място за нощуване (в с. Дълбоки – б.м.), аз излязох да купя хляб и ястие. В един дюкян видях рогозки и понеже нито вечерта имаше на какво да легнем, нито като си дойдем в Стара Загора имаше на какво да спим, докато се ушият дюшеците, купих 4 рогозки, постлахме ги и спахме върху тях. На другия ден намерих една волска кола от с.Дълбоки, спазарих коларя да ни занесе с колата си в Стара Загора и веднага се качихме и тръгнахме за града, гдето пристигнахме на 2 февруари 1878 г. надвечер. Още из улиците, дошли по-рано граждани ни казаха, че имало на едно място празна една турска къща, изчистена, с две стаи, но стълбата подвижна. В нея слязох с майка си, двете си сестри и момичето на средната ми сестра, а голямата ми сестра с дъщеря Ѝ заведох в къщата, която зет ми беше заел още след завръщането си от Балкана. Тази къща, в която ние слязохме, беше нейде около сегашната мъжка гимназия: съборената й стълба – обикновена стълба за мазане, турена от тия хора, които преди нас са влезли в нея, защото първата навярно е била съборена от войниците, за да си кладат огън. По тази причина беше много неудобно: винаги някой злосторник можеше да вземе стълбата и да ни застави да чакаме да мине някой човек покрай къщата, за да го молим да ни търси стълба да слизаме. Освен това за майка ми, която беше в преклонна възраст и за средната ми сестра, на която очите бяха повредени, беше много трудно да се качват и слизат. Затова, като се съмна на 3 февруари,  отидох в махалата на джамията „Яиджи Мемиш” да подиря друга стая. Там срещнах казанджията Колю Янков – гайдаря, който беше заел една турска къща на самото тогавашно Чирпанско шосе, гдето сега е тютюневата фабрика „Лъв”. Той ми каза, че до него западния двор е зает от Митю Колев Чолака, който беше отворил в същия двор и бакалски дюкян. До него в западния двор имало две стаи и в тях се помещавал Слави Иванов Чолечето с майка си, тъй че едната от тия стаи можем да вземем ние. Колю Янков беше се завърнал от Балкана веднага след като русите го превзеха и тръгнаха за Одрин, затова беше успял да събере много употребявани бакърени съдове и други покъщнини. Аз видях една част от тях и поисках да ми продаде някой друг съд. Продаде ми една тенджера, един леген с кафез и една синия – всички калайдисани и още един голям стар сандък за дрехи за една рубла, която му платих. Купените вещи оставих пак у неговата къща и заедно отидохме да видим стаята, за която той ми каза. Заварихме в двора само майката на Слави Иванов. Аз Ѝ казах, че от полицията са ме пратили да влезем в едната от стаите. Тя не възрази нищо и аз помолих Колю Янков да донесе купените ми от него вещи, за да ги оставим в празната стая за видим белег, че вече е заета. След това Колю Янков остана да я пази, а аз отидох там, където нощувахме. Заедно с най-малката си сестра и с момичето на средната си сестра взехме четирите рогозки, които бях купил в Нова Загора и някои други дреболии, които майкини ни имаха и ги занесохме в новата стая, в която остана сестра ми, за да я очисти. Аз и сестриното ми момиче се повърнахме при майка ми, пренесохме вещите, които бях купил от Одрин, а след това пренесохме и хурдата (изрезки от разни платове, с които в турско време пълнехме дюшеци за спане и възглавници), която беше в едната от стаите и след като я изпрах, послужи ни за пълнене на дюшеци и възглавници. Най-подир взех майка и средната си сестра и ги заведох в новозаетата стая. Ето каква беше обстановката: самото дворче беше малко, около 100 кв. метра, с лице и пътна врата на Чирпанското шосе, до пътната врата на западната страна имахме една постройка около 20 метра, от която южната част към шосето биваше нужник, а северната част към едната от стаите като дамче за дърва. На северната страна на дворчето по цялата му дължина – около 9 метра – бяха построени двете стаи. Източната, по-малка и с два южни прозореца със стъкла, а западната – по-голяма, но със сайванта и прозорците и със закнижени черчевета, на книгите на които имаше залепени по едно две стъкла за видело. За слънчева светлина в тази стая и дума не можеше да става. И двете стаи не бяха постлани с дъски, а само земя, таваните им бяха мазани и в двете имаше баджи. Когато отидохме с Колю Янков, по-голямата стая беше празна, затова и нея заех, макар и да виждах, че не е хигиенична, но се надявах, че по-после ще мога да намеря някоя по-удобна стая. Зад това дворче беше пък двора, в който зет ми Димитър Денев беше заел една стая, тъй че бяхме близо едни до други.

Още когато се завърнали от Балкана, някои от старите чорбаджии, които в турско време се движеха в управлението, съставили нещо като управа на града и се разпоредили да запазят някои хамбари, в които турците са туряли оставените по нивите през 1877 г. български храни, за да послужат за изхранване на завръщащото се от Балкана и от Одринско старозагорско българско население – мярка много уместна. Заварих в управлението дядо Сава, даскал Минчо, х.Иван Колев Пищова и още някои тем подобни, а за полицейски пристав заварих Стамо Иванов.

Като се настанихме в стаята трябваше да намеря брашно. Казаха ми, че на сега завърналите се граждани дават жито и царевица от полицейските храни (тъй наречените запазени в хамбарите храни) и че на нашата махала агент е Иван Либенов. Дадоха ми записка да ми даде храна за 3 човека. Намерих хамбара и ми се дадоха 4 крини жито и 1 крина мисир, която храна замених при един брашнар с брашно.

На 4 и 5 февруари ходих из целия град, за да разгледам на коя страна са останали здрави здания и видях, че неразрушени български къщи и дюкяни са останали само в краищата на града. В средата на Стара Загора и в западната част турските къщи почти всичките бяха здрави. Изгорени бяха от самите турци конаците, тъй се наричаха големите къщи на богаташите турци, всякой от които имаше по две големи къщи селямлък – къщата, в която живееше мъжът и в която приемаше гости и други лица, които отиваха по работа и харемлик – къщата, в която живееше съпругата и в която никой чужд мъж не можеше да влезе – на Емин паша, Садуллах бей и Х. Бей. Къщите на другите богаташи турци бяха здрави и в една от тях – къщата на Дормуш бей, беше се настанило временното управление на града. Беше здраво и турското класно училище, което беше почти на същото място, където е сегашното турско училище… Мъжкото класно училище в двора на черквата „Св. Никола” и девическото петокласно училище в двора на черквата „Св.Богородица” в махалата „Акарджа” бяха изгорени.

За черквата „Св. Димитър”, съградена в 1858 г., е казано по-горе кои части бяха изгорени. Черквата „Св. Николай”, съградена в 1834 г. с дървени диреци (стълбове), средните замазани и срещу всякой стълб и в двата зида (северен и южен) пак дървени диреци и тавана и дъсчен и боядисан с блажна боя, беше изгоряло всичко. Дървените диреци в зидовете, като изгорели, способствали да се разрушат и самите зидове, затова и по-голямата част от южния зид беше се съборила. Здрава беше само източната стена и извивката на олтара. Тази черква беше най-голямата в града и беше без купол, защото турците не са позволявали не само куполи да се правят, но и черкви. Затова основите Ѝ нощно време са били изкопани от казанджийския еснаф, както ми е разправял баща ми.

Черквата „Св. Богородица”, построена в 1838 г. , и в основите по нареждане на тогавашния Търновски гръцки владика, са били заровени много стари български книги, по големина втора след черквата „Св. Николай”, по средата с дървени диреци (стълбове), с таван от летви и горе замазани с вар, без купол, беше изгоряло всичко дървено, но всички зидове бяха останали здрави и затова през 1881 г. върху същите зидове се реставрира изгорялата част, като се направи купол от дървен материал.

Черквата „Св. Троица”, съградена през 1863 г., беше най-малката от четирите и беше с купол (кубе) от дървен материал, измазан с вар. И в тази черква всичко дървено и дъсчено беше изгоряло, а освен това турците са искали с топове да съборят зидовете Ѝ. Две дупки от граната на западната страна на черквата, местата на които и досега се познават, свидетелстват за намерението на турците. В тази черква и в двора и имаше много човешки кости и черепи на скрилите се там българи (мъже, жени и деца), които турците варварски са избили. В по-малък размер човешки кости и черепи имаше в черквата „Св. Николай”. Всичките тези черепи и кости още тогава се събраха и грижливо запазиха и после, след като на северозападния край на града се направи мавзолей, поставиха се там.

Трябваше вече да се захвана на работа, за да изкарвам прехраната си и тази на скорошната ми годеница, която щеше да дойде от Свищов със семейството на чичо Недю Панев, с което тя избягала от Стара Загора на 19 юли 1877 г. и живя през всичкото време на пребиваването зад Балкана. Да осигуря прехраната на майка си, на двете си сестри вдовици, съпрузите на които турците убиха при разрушението на града ни и на 11-годишното момиче на втората ми сестра. За служба не мислех, но размишлявах каква работа да захвана, която да мога успешно да извършвам и която да ме възнаграждава по-добре…

от Ваня Донева, историк