Днес се навършват 123 години от рождението на безсмъртния Гео Милев

На 15 януари по стар стил (28 януари нов стил) 1895 година в Радне махле в семейството на учителите Милю и Анастасия Касабови се ражда отроче от мъжки пол, когото кръщават Георги. Днес се навършват 123 години от рождението на Гео Милев

МЛАДЕЖЪТ ГЕОРГИ МИЛЕВ
Естетически гражданин на Света – така 19-годишният Георги Милев Касабов определя себе си и е напълно уверен в съждението си. Ще изживее краткия си живот без съмнение в увереността на естетическите си щения.
Едно от последните си писма от фронта, преди да бъде ранен, Гео Милев пише на близкия си приятел Николай Лилиев. Цитира му стихове на любими поети, споделя творчески намерения, но е някак успокоен, нещо нехарактерно за неговия темперамент. Пише почти примирено: „И стоя пред свирепата реалност.“
А едно от първите писма, когато идва на себе си след тежкото раняване, е отново до Лилиев. С жестока самоирония разкрива душевното си състояние: реалността „ме мачка безмилостно!“ Приканва „онези големи иреалисти, които бягат от реалността и искат да държат душата си постоянно пияна“, да отидат сред свирепата реалност, където няма „изкуствени раеве“, а преобладават „естествените адове“.
На близкия си приятел, с когото са споделяли сродни естетически и философски идеи, Гео Милев се изповядва като пред себе си: „Реалността излезе много по-мощна, отколкото можеше да се вярва: тя е превърнала МЕНЕ на реалност, аз съм ореализиран или просто – орезилен!… Реалността фрази не търпи и на най-големите фразьори най-зле отмъщава: избалаква им очите… Нерадостно!“
Идеализмът търпи катастрофален крах в сблъсъка със свирепата действителност. След тези жестоки прозрения крачката до експресионизма е само една…
* * *
Единствен Георги от шестте деца взема името на баща си, всички останали се именуват и подписват Касабови. Георги от малък държи на Милев, на името на бащата. По-късно и при писателския си псевдоним ще видоизмени своето име, но това на баща си – не. То – Милев – си остава запазена марка за Георги до края на живота му. Връзката между баща и син е особена, тя иска специално вглеждане, разбиране и анализиране. Бащата – прегърнал идеите на Възраждането, отдал се изцяло на тях и след Освобождението, участвал с пушка в ръка при Съединението на България, народен учител, будител, вестникар, издател, книжовник е възпитавал децата си в духа на идеалите на Възраждането. Синът, наследил най-доброто от баща си – наследява идеите на своя биологичен и духовен настойник, но и ги надскача няколкократно – е вперил взор в Европа, в нейните културни постижения и „ламти“ да подпомогне родното изкуство да се изравни, че и да изпревари даже европейското… 17-18-годишен той е вече напълно сигурен в мисията си, която многократно споделя с баща си в разменените им писма!
Единият – бащата – е реалист и реалистичен мечтател, другият – синът – е иреалист, но, странно – оптимист в помислите си /нали затова са го обичали толкова много и Димчо Дебелянов, и Лилиев, и Ясенов, и Л. Стоянов – все „велики иреалисти“ в онези години./
* * *
Всичките приятели на Гео Милев от началото на миналия век да по възрастни от него: Димитър Подвързачов с четиринадесет години, Николай Лилиев с десет, Димчо Дебелянов с осем, Людмил Стоянов със седем, Христо Ясенов и Николай Райнов с шест. При това всички са вече утвърдени млади поети около 1911-1912 години, когато Георги Милев студентства в Софийския университет.
Писмата, които си разменят, са важни не само за биографията на младия Георги Милев, те са важни и за епохата – характеризират както индивидуалните черти на отделните творци, така и общото между тях, морала на времето, чертаят психологическите характеристики на индивидите.
Интересни са обръщенията в писмата между приятелите: Димчо Дебелянов обикновено се обръща към Георги с „Милий Милев“, Лилиев с неизменното „Скъпи мой Гео“ при това на френски, а Л. Стоянов и Ясенов – с „Драги мой“. С какво толкова ги е впечатлил този младеж, хлапак все още в техните очи, „студент“, както шеговито ще се обръща към него Димчо, заради което Георги остро е реагирал, или „до Гео Милев, поет-символист“, както ще надписва пликовете си Николай Михайлов, за което Георги Милев малко-много се е докачал.
Истината за тяхното така „бащинско“, но и приятелско отношение навярно е във факта, че те просто са го обичали. Заради всичките му качества, заради самия Георги Милев, който вече почнал да се подписва Гео Милев.
Много показателно в това отношение е едно недоразумение в писмата между Л. Стоянов и Гео Милев. В писмо от Берлин, където се лекува, до Л. Стоянов, , който все още е на фронта, Гео пише на приятеля си, че е с „моята Мила К.“, с която сключва брак в България по-късно. Л. Стоянов му пише от фронта много сърдечно и благодарствено писмо и завършва така: „А що да мисля за това „с моята Мила К.? Ей Богу, прощавай, но ти си луд!“ Следва: „Твой сърдечен Людмил.“ Очевидно Гео Милев е изтълкувал въпроса като упрек и като истински влюбен човек е реагирал светкавично, при това остро и нападателно, в негов си стил. За съжаление това му писмо до Л. Стоянов не ни е известно, но разполагаме с отговора на Стоянов, което е превъзходен документ на времето за отношенията между приятели-писатели: „Драги Гео, твоята очарователна сръдня ме трогва. Не, моето момче, не съм искал да те обидя. Виждам, че си влюбен до уши. Не помня точно фразата, която те е засегнала, но, вярвай, работата не е тъй ужасна. Никога не съм мислил да те пращам в „лудница“, прости ме, Боже! Вярно е, че останах изненадан от твоето съобщение: „Тук съм с моята Мила К.“ Нямам ли право да се учудя? Признай, че и друг на мое място не би останал равнодушен. Най-после това е тъй неочаквано, тъй романтично, че, да наречеш един романтик „луд“, е, ако не извинително, във всеки случай обяснимо. Нали помниш Хорация /ако не се лъжа/: “Този там е или поет, или луд.“ Една фраза, която употребяваме тъй често, когато сме двама, написана, прави фурор, и е способна да ни скара – не е ли странно това? И тъй – ти разбираш, че не те обвинявам в болестта на Хамлета, макар че за твоя чест голяма трезвост не ти е присъща. Драги, драги Гео, колко си пленителен!“ Писмото отново е подписано „Твой сърдечен Людмил Стоянов“, а преди това е и последното изречение: „Предай на Мила моите поздрави и извинения.“
Подобни са отношенията между Гео Милев и Иван Радославов, факлоносеца на символизма. Преди да почне да издава „Везни“, Гео под модерна поезия разбира все още символизма и затова държи на бъдещето сътрудничество на Радославов, същевременно Радославов влиза и в плановете му на преводач в издателската дейност на „Везни“. По това време двамата освен чисто роднински връзки /водят две сестри/, имат и много общи естетически интереси. По-късно стават естетически „противници“, ще си разменят и доста остри реплики в печата, но в чисто битов план си остават близки и сърдечни приятели. Тези факти освен характеристика на самия Гео Милев са характеристика и на времето, на взаимоотношенията – естетически и етически.
* * *
Към тая бохемстваща в началото на миналия век приятелска група, около която гравитират и други писатели и поети – Константин Константинов, Георги Райчев, Йордан Йовков, Коста Кнауер и др., се присъединява и Георги Милев. Помогнало му е познанството на баща му Милю Касабов с Димитър Подвързачов. В края на деветнадесетия век и в началото на двадесетия в старозагорската книжарница на Милю Касабов често гостувал един млад и рошав младеж, който пропагандирал социалистическите идеи. Милю Касабов, който недолюбвал политиката, но все пак имал известни пристрастия към социалдемокрацията, харесвал острия, ироничен и много язвителен език на рошавия младеж, който се казвал Димитър Подвързачов. Самият Георги Милев е виждал Подвързачов в книжарницата на баща си. „Връзката“, разбира се, е много сериозна, но все пак за приятелство между Подвързачов и Георги може да се говори до голяма степен условно. Става дума по-скоро за уважение и известен респект, който е изпитвал младият Георги Милев към своя почитан в литературните среди съгражданин. Причината по всяка вероятност е в разликата в годините /не случайно Подвързачов е Бащата за приятелите от бохемата/, но и в различната нагласа на двамата по общественото устройство: Подвързачов – сатирик и песимист, младият Георги Милев – радикал и оптимист.
Още нещо спомага на Георги Милев да се влее в тази среда – деликатният и сърдечен Николай Лилиев, също старозагорец, също уважаван поет и близък на Милю Касабов. Николай Михайлов, както се е подписвал по онова време Лилиев, посреща младия си старозагорски познат добронамерено, защото е впечатлен /той, ерудираният!/ от невероятните познание на младежа, впечатлен е от изключителните идеи и щения на съгражданина си да „превзема света“ и духовното в него.
Дядо Милю препоръчва сина си и на Георги Райчев, с когото се знае от години. Пише писмо до безспорния класик вече Кирил Христов и моли Георги да посети класика и да му предаде писмото. Георги със сестра си Евгения посещава Кирил Христов, който посреща младия си съгражданин сърдечно, задържа го близо два часа, остава възхитен от невероятните познания на 16-годишния студент /Георги тръгва на училище на пет години и половина/, кани го пак да го посети и да му занесе стихове, преводи или критически работи… Ето какво е записала Евгения в спомените си: „Гео не се зарадва на неговите думи и ми каза: „Не мога да го обиква; не му харесвам поезията.“ Защото Кирил Христов бил… реалист! А Георги е за модерната иреалистична поезия, той друга не признава, някакви си там Вазов, Кирил Христов!…
* * *
В София младият иреалист изживява два важни момента в младия си живот.
Ето записа от разказа на Евгения: „Вестта за смъртта на Пенчо Славейков дълбоко опечали Георги. Беше хубав слънчев ден, аз и баба седяхме на двора. По едно време гледаме – Гео си идва, но по-рано от обикновено. Той мина покрай нас, без да ни погледне и се затвори в стаята. Изтичахме бързо след него да видим какво му е. Заварихме го легнал на леглото и с лице към стената. Баба приседна край него и започна да го разпитва:
– Какво ти е бре, Георге?
Георги не отговаря.
– Болен ли си, че се върна ни в туй, ни в онуй време?
Георги пак не отговаря.
– Писмо ли получи от Стара Загора? Болен ли е някой там?
Никакъв отговор.
– На изпит ли те скъсаха? С някого ли се скара?
Пак никакъв отговор.
– А бре ти онемя ли? Гемиите ли ти потънаха?
Най-после Георги извика:
– Бягай се оттук, бабо!
– Няма да се бягам, доде не ми кажеш какво има! То, че има нещо, има, ами кажи го по-скоро!
– Махай се бе, бабо!
– Няма да се махам, ами кажи какво има!
Тогава Георги с тих и прочувстван глас каза: “Пенчо Славейков умрял!“
Баба въздъхна облекчена, че нищо лошо не се е случило нито с Георги, ни с някого в Стара Загора. Опита се да го разтуши, та каза шеговито:
– Е, голяма работа! Умрял един крив Пенчо!…
Георги скочи от леглото като ужилен, хвана баба за раменете и извика: „Сто баби като тебе да се умрели, само Пенчо да е жив!“
Баба се престори, че е много обидена, и троснато се обърна към мене:
– Евгено, веднага да седнеш да напишеш на майка си и баща си, че се връщам, чу ли? Аз заради туй магаре да си оставя хубавата Заара, роднините, комшийките, а той таквиз приказки да ми хортува…
… Няколко дни след смъртта на П. Славейков Георги четеше само Пенчови стихове, но не пламенно, както по-рано, а тихо, бавно. Беше уморен от скръб“
Тази баба Гена е любимата баба на Георги. Весела, жизнена, пъргава, но не много работлива, любимка на всички в махалата и града, тя обикновено излизала на разходка в петък и се прибирала в … понеделник. Имала много сестри и братя и, додето ги обиколи?… Дядо Милю в неделя пращал Георги да я подири и върне у дома. Но той се прибирал с любимата си баба в понеделник. Бабата уйдисвала на Георги – ходела из града с фустан изрисуван с модернистични рисунки на внук си и разказвала на възхитените заралии за неизчерпаемите таланти на Георги Милев, нейният внук! Била е нещо като първия му Пиар…
Второто огромно преживяване за Георги е, че срещал по улиците Яворов и го „съпровождал“ до Театъра или от Театъра до квартирата му. Сетне вдъхновено разказвал за преживяванията си на бабата и сестричката си, те са описали тези му вдъхновени признания… Сред спомените се прокрадва и това, че Георги се е представил на Яворов и Яворов му бил поискал преводи за „Мисъл“… Няма следа обаче за това твърдение, макар да е реалистично Георги да е набрал смелост и да се е представил на свой си кумир… За жалост това е само в сферите на предположенията…
* * *
Далеч преди Гео Милев да бъде „орезилен“ по собствената му безпощадна самоирония Николай Лилиев в писмата си се обръща към младия си приятел с топла шега, наричайки го „Велик иреалисто“. Самият Гео пише в ранните си статии против реализма в литературата, а на приятелите си в писмата – срещу реализма в социалния и обществения живот, бленувайки „иреалността“. Младежът до такава степен е погълнат от иреалността на идеите си, че предлага на Димчо Дебелянов „да устроим на столичани невиждано досега зрелище – да се избесим всички по електрическите стълбове на бул. „Цар Освободител“. Да се избесят като протест срещу живота, сиреч реалността, който /която/ пречи на младите поети да се реализират в… литературата. Тази своя идея Георги споделя и с Николай Лилиев, който фино и деликатно иронизира както младия си събрат, така и своите си „иреалности“. Същата идея Георги упорито лансира и сред останалите си приятели – Ясенов, Л. Стоянов, Н. Райнов и други. По всяка вероятност оригиналният му „проект“ не е приет с възторг, затова той търси „помощ“ и от Димчо Дебелянов, който сред приятелите си се води също за „велик иреалист“ както в литературата, така и в живота. Двадесет и осем годишният тогава Димчо отговаря с известно закъснение на Георги. Закъснението е по причина, че Дебелянов прегръща идеята на по-младия си събрат, на когото очевидно вярва, и явно обича, и започва да убеждава своите /общите им/ приятели да се избесят в името на каузата, която им предлага Георги Милев и която те „иреално“ споделят. Много сериозно Дебелянов признава, че се „мъчех да убедя себе си и другите, че е време да познаем своето нищожество“, като последват съвета на младия Георги да се избесят по електрическите стълбове. „Но – със саморазголващо се чувство за хумор продължава Дебелянов – какво да правиш, о камък удариха уверенията ми: ни мене, ни на другите не им се иска да погиват още млади и зелени, и то по литературни причини…“
Реалността вече е работила против иреалността, но за това комай не се е догаждал само оптимистичният приятел на изявените млади поети… Сигурно пък те затова са го обичали. Заради неговата невинност в наивността на крайните му помисли. По някакъв начин той им е вдъхвал кураж с неистовостта на авангардните си идеи, с които те вече вътрешно в себе си са били почнали да се сбогуват. А не са виждали други пътища за творчеството си. Затова сигурно в същото писмо Димчо го пита как е, как живее и го моли по-често да се обажда, защото „ние тука караме по стария път…“ Още тогава Дебелянов е забелязал, че младият Георги Милев носи разрушението на старото /старите пътища в литературата и изкуствата/, но носи и надеждата за новото, даже и когато проектите му са авангардно неприемливи…
Най-любопитното в скандалния проект на Георги Милев е обаче в обстоятелството, че тази „тема“, породена от сплина на българските пред- и следсимволисти, не е изследвана и даже въобще не се засяга в литературната история. Идеята на младия Георги Милев надхвърля рамките на крайните европейски и световни авангардисти в по-късните десетилетия на миналия век с необичайните им „инсталации“ и прочие…
Друг е въпросът, че в неговата идея живеят желанието и убеждението за жертвоготовност в името на литературата и изкуството…
Георги ЯНЕВ,
Дъбрава – Гората, 28.01.2018