Режисьорът и сценаристът Радослав Спасов пред dolap.bg: „Лентата „Пеещите обувки“ е химн на любовта“

Радослав Спасов е роден е на 14 юни 1943 г. в село Остров, Врачанско.  Завършва операторско майсторство във ВГИК, Москва. Заснема над 20 игрални филма, сред които „Изпит“, „И дойде денят“, „Авантаж“, „Мера според мера“ (режисьор Георги Дюлгеров),”Мъжки времена“ (режисьор Едуард Захариев), “Лачените обувки на незнайния войн”, “Последни желания“, „А сега накъде“, „За къде пътувате“ (режисьор Рангел Вълчанов), “Време разделно“(режисьор Людмил Стайков) и др.

Дебютира като режисьор през  1993 г. с филма „Сирна неделя“. Режисьор е и на филма „Откраднати очи“, за който получава наградата на публиката в официалната конкурсна програма „Толерантност“ на Международния кинофестивал „Палич“, Сърбия и Черна гора (2005).

През 2016 г. излиза българският игрален филм „Пеещите обувки“, на който е режисьор и заедно с Георги Данаилов  е и сценарист. Филмът получи специалната награда на журито „Сребърен Георгий“ на кинофестивала в Москва през  2016 г. Готов е и филмът  „Живи комини” – за хората, останали да живеят в село Ковачевица.

На 20 януари 2018 г. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора беше показан филмът „Пеещите обувки“. След прожекцията се състоя среща-разговор с Радослав Спасов и актьора Борислав Чучков, който изпълнява ролята на възрастния музикант Еди Казасян.

Сюжетът на „Пеещите обувки“ е базиран върху живота и творчеството на певицата Леа Иванова и композитора Еди Казасян.

Лилиана Иванова е родена в Дупница през 1923 г. След атентата в църквата „Света Неделя” родителите й се местят в Цариград. Когато се връща в България, иска да учи рисуване, но желанието й да пее е по-силно. Взима уроци при младия евреин Леон Алфаса и се влюбва в него. Заради гоненията от нацистите, той заминава за Америка. Показани  са мотиви от съдбата на певицата, която я отвежда от трудово-възпитателния лагер в Ножарово защото пее джаз, през канцелариите на ДС, където я принуждават да стане агент, до световните музикални сцени. Централно място в сюжета има силната любов между Леа Иванова и музиканта  Еди Казасян, които остават заедно въпреки всички перипетии. Заедно с оркестър „Българите“ заминават в чужбина и концертират успешно 20 години. Обикалят Румъния, Югославия, Швеция, Германия. Връщат се в България. Леа получава инсулт, но продължава да пее и остава на сцената до края на живота си.

Ролите в прекрасния филм изпълняват Донна Бангьозова, Рая Пеева, Ернестина Шинова, Александър Алексиев, Юлиян Петров, Борислав Чучков, Стефан Щерев, Стефан Вълдобрев, Стоян Алексиев, Кръстьо Лафазанов. Оператор е Веселин Христов. Музиката е на Виктор Чучков.

Господин Спасов, Вие кога се влюбихте в Леа Иванова? Не отричайте! Създали сте филм, в който всяка сцена е наситена с любов към тази магнетична жена.

През 1971-1972 г. бях асистент оператор. Имах едно малко кученце, което бях намерил по време на снимки и си го прибрах. Беше много интелигентно животинче, което даже можеше да пуши цигара. В Унгарския ресторант, днешния „Хепи“ срещу НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ си стоя с кученцето на кафе. Леа беше със своето кученце, което боготвореше. Тогава стана приказката. За мене тя беше величие. Звезда, за която чувахме, но дори в мечтите си не допускахме, че можем да я видим, камо ли да разговаряме и да пием кафе. Тогава усетих този магнетизъм. Разговаряхме много дълго за кучетата си и за още много други човешки неща. Това ми е контакта с нея, но за човек като мен, който току що влиза в киното, остава незабравим.

След години, навлизайки в нещата които прочетох за нея, които Еди Казасян разказваше, когато гледахме 11-те  филма, направени от него с любителската камера, с всичко това потъвах повече и повече в нея. Усетих я от всички страни. Усетих една много богата и интелигентна жена, изключителна красавица и с  харизма. И колкото навлизах в нейния живот, през всичко, което е преживяла, това чувство се натрупваше. Когато ме питаха за досието й в Държавна сигурност отвърнах, че не мога да говоря срещу нея, защото аз обичам тази жена…!

Какъв е поводът да започнете работа върху „Пеещите обувки“?

Най-напред през 2000 г. направихме документален филм, посветен на живота и творчеството на Леа. Покрай него влязох доста навътре в живота й. Но един ден срещнах Еди Казасян  силно разстроен. Седнахме в градинката на църквата „Свети седмочисленици“ и той се разплака. Сподели ми, че излиза от архива на Държавна сигурност, където е прочел, че са принудили Леа да се ожени за него. Видя ми се много страшно, в края на живота си човек да разбере, че животът му не се е състоял, че той е бил в него като някаква пешка… Но всъщност нещата не са такива. Той прочита своето досие, както и нейното, където са й поставени задачите за „музиканта“, какъвто всъщност е той. Може и нарочно така да са написали другарите. Но той не е прочел докрай досието на Леа, за да разбере, че всъщност, когато го е видяла и се е влюбила в него, много преди да се оженят, тя престава да сътрудничи. Т.е. любовта побеждава всякаква мерзост.

Колко правдиво сте показали пребиваването на Леа Иванова  в Трудово-възпитателния лагер в Ножарово, както и принудата й от Държавна сигурност – или да започне да следи хората, с които работи или да я вкарат в затвора?

Не зная защо, много от директорите на лагерите бяха изпратени на работа в Киноцентъра. Дори имаше един надзирател, който също работеше в Центъра като техническо лице. Той беше разказал много неща на Евгений Михайлов, които използвах във филма. Има и голяма доза художествена измислица. В лагера тя е отговаряла за културно-масовата работа. От време на време са я викали в София, където са я принудили да сътрудничи. Но абсолютно съм убеден, че такъв честен и благороден човек като Леа, на никого не е направила лошо. Точно обратно, тя се е раздавала буквално на всеки, който е имал нужда от помощ, от съдействие, от подадена ръка.

Предопределена ли е съдбата на тази изключителна личност? Не споделя ли тя кармата и на други известни артисти?

Често са я сравнявали с големи певици каквато е Едит Пиаф. Когато Леа е пяла във Фридрих щат палас в Берлин, където са били една година, имали са 9-10 програми. По 3000-4000 човека са се събирали в тази зала да я гледат и да я слушат. Но много малко има документални записи, които не можех да използвам. Иначе щях да ги поставя в лентата. Това, което е интересно е, че германската телевизия „Дефа“ прави филм за нея. 27 страни го купуват през онези години, но не и Българската национална телевизия. Когато правих проучванията имам част от този филм и го подарих на телевизията да го вкара в своята филмотека.

Защо е това индиферентно отношение на нас българите към големите ни личности, които прославят България? Според мен Леа Иванова никога не се е срамувала от това, че е българка. Във филма на няколко места показвате как и тя и Еди пеят в захлас български народни песни пред  германци, шведи и пр.

За съжаление това е нашият балкански манталитет. Чувството ни като нация е разпиляно. Живеем на проветриво място и който чужденец мине през земите ни, веднага се обръщаме към него. Освен това, ако по-посредственият не смъкне по всякакъв начин таланта, няма да може да се изяви. В нашите среди, особено сега, на талази на талази се котират клюките и интригите, които безпощадно унищожават духовността. Моралът ни е на много ниско ниво.

Метафора за какво е заглавието „Пеещите обувки“?

Да, това е метафора на енергията, която човек има от дете. Енергията е чистота, която те крепи и ти дава сили за следващите години. Това е талантът, който спасява хората, които се занимават с изкуство и ги движи напред. Пеещите обувки са и знаме, и модел на поведение, на борбеност. Исках да бъда почтен към тази история. Да разгърна живота на едни хора, които в много трудни години са устоявали правото си да се изразяват и да се обичат. Това всъщност е присъщо на талантливите хора.

Удовлетворен ли сте от актьорското присъствие във филма?

Удовлетворен съм, че изпълних мечтата си – да разкажа от край до край един живот. Това, което имах в главата си, когато работех сценария, напълно се реализира в лентата. С актьорите се държах напълно нормално. Успях да събудя енергията у тях. Когато разговарях с тях, разказвах им мои истории, както например за платоническата любов. Разказвах им такива неща, за да могат да се отпуснат. Да не тръгват към създаването на образа на звезда, от актрисите, които извайват образа на Леа през годините й, а да вървят към чисто човешката страна. Да тръгнат от долу, от емоциите… Четири актриси играят различните етапи от живота на Леа Иванова. Разчитах не толкова на външната прилика, а на вътрешната. Мисля, че успяхме. Благодаря на всички за всеотдайността и за истината.

Росица Ранчева