Рицарят на духа Даки Стоев чукна 80 лазарника

На 10 януари 2018 г. писателят и дългогодишен журналист Йордан Стоев – Даки навърши мъдрите 80 години. Той е роден в ямболското село Атолово, където завършва основно образование. Гимназия завършва през 1955 г. в село Стралджа.  Веднага е приет да следва Българска филология в Софийски университет. След успешното му дипломиране е разпределен за учител за една година в Момчилград. През 1961 г. пристига в Стара Загора. 38 г. практикува журналистика в окръжния вестник „Септември“, като изминава стълбицата от коректор до главен редактор. Автор е на десетки фейлетони, разкази, новели и един роман – „Цвете на земетръса“, „Пясък за папагалите“, „Трън в петата на дявола“, „Заточени в рая“, „Изкушения“ и „Дългата зима на Б.Ж.“

На 7 февруари 2018 г. (сряда) от 18:00 ч. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора ще се състои премиера на най-новия му сборник с разкази и спомени „Градината на праведните грешници“.

Господин Стоев, ден след рождената Ви дата, нашата среща-разговор се провежда в старозагорското кафене „Ралица“, което Вие от години всеки ден посещавате, неизменно с приятелите си поета Таньо Клисуров и актьора-режисьор Борис Дюлгеров. Какво мислите за приятелството?

Аристотел има една мисъл: “Няма приятели, приятелю!“ Ще разделя думите му на две: Има основание да каже, че няма приятели, защото човек живял малко повечко, съвсем откровено може да каже, че от една страна приятелството е нещо много неустойчиво и рисково. В живота си съм имал големи разочарования от приятели. От друга страна времето прави честна проверка и доказва, че има приятелство. Всъщност то е благодатната жила на живота. Моят опит доказва това. Таньо Клисуров и Борис Дюлгеров са ми не само верни приятели, но и повече от братя. На млади години съм имал романтични приятелства, останали за цял живот  с Христо Банковски, с Никола Джоков и други. Приятелството е голямо богатство. То е нещо скъпо и интимно, както любовта.

Как можете да опишете тайнството „любов“?

Колкото и банално да звучи, човек без любов дори ден не може да живее. Иначе е самотен и всичко се обезсмисля. Макар, че не всичко се прави в името на любовта и не винаги любовта е крайният продукт, както сега се казва. Но в името на любовта се раждат най- стойностните неща. На разговор с Чехов и Горки, Лев Николаевич Толстой лукаво се обръща към Горки и го пита какво мисли за любовта и за страстта, за отношенията между мъжа и жената. Горки отговаря в смисъла, в който би отговорила голяма част от младите мъже. Подсмихвайки се в брадата си, Толстой казва: “За мене истинският живот и истинското творчество започнаха, когато загубих любопитство и отношение към жената“! Не зная дали трябва да се вярва на този мъдрец. Според мене другото име на живота е любов.

От къде са родовите Ви корени?

Родното ми село е Атолово. То е открито през 1926 г. със 120 къщи – македонци и малко тракийци, събрани от кол и въже бежанци. Една част от парите дава държавата, но те не са стигнали, защото имало голяма корупция и окрали половината пари. Тогава англичанинът лорд Атол от Фондация „Спасете децата“ отпуска нужните средства, за да се доизгради селото. Междувременно той умира и идва жена му, която наблюдава „изпълнението на проекта“. Единствената претенция на госпожата е била,  селото да носи името Атол. Атолово е построено върху пресушено блато. Там зарзават и дръвче- не виреят и пилета не пеят. Яворов, който е бил телеграфист в Стралджанската гара пише до сестра си:“Дошъл съм в едно село, където всяка вечер от изток на облаци идат комари и ни изяждат“! Но скоро в едно телевизионно предаване за великотърновските царе стана дума за Ивайло – Бардоквата. И проф. Пламен Павлов обясни, че Ивайло е пристигнал във Втората българска столица от някакво странджанско блато. Скочих до тавана като узнах, че съм потомък на Ивайло. Има нещо царско в мене…

Какво мислите за Календара на времето, което безмилостното отброява годините и малко по-малко ни измества в тъча на живота? На 80 години и един ден Вие сте все така витален, усмихнат, с неизменно чувство за хумор, в прекрасно физическо и духовно здраве, изпълнен с мераци и любопитство към света, както преди 30 години, когато Ви чествахме половинвековния юбилей.

Като се замисля, че съм вече на 80 години си казвам: “Това ли е било?“ В очите на другите, вероятно това е възраст, която предполага и мъдрост и прозрения… Да си призная няма натрупвания и даже се чувствам не готов за тази възраст.  Ако наистина съм на 80 години и се предполага, че трябва да съм преживял всичко, честно констатирам, че хич не е много… Изглежда че неудовлетворението, любопитството и активното отношение към живота остават докрай. Все си мисля, че преживяното досега е измамно. И се надявам не само на още нещо, но най-важното и най-хубавото тепърва да дойде! Докато съм здрав, 80 години са младенческа възраст. Календарът на живота и календарът на звездите и Луната не са в синхрон. Вероятно всеки брои своето време . Ще разкажа част от разказ, поместен в новата ми книга. Възрастен артист, който живее сам на село, попада в нелепа ситуация. Една вечер негови колеги зевзеци го посещават и му оставят кутия пълна с пари да ги пази и изчезват. На моменти си мисли, че е номер, на моменти, като остане сам – започва да се плаши – има ли пари в кутията. Ами, ако я откраднат… В един момент той стига до „прозрението“, че всеки от нас има по една кутия зад гърба си и до края на живота си не знае какво има в нея. Ето, аз съм навъртял в живота си сума ти десетилетия и като погледнеш, това което съм мислил за стойностно, за капитал, се оказва че е илюзия. Аз самият не зная какво оставям на синовете и на внуците си – кое има смисъл, кое има цена…

Навръх рождения си ден Вие сте погледнали в кутията на живота си. Какво най-ценно видяхте в нея?

Погледнато човешки, „кутията ми“ не е съвсем празна. В нея има едно хубаво семейство, разбирателство и взаимно уважение със съпругата ми Рада, двама левенти синове – много талантливи момчета Светлин и Илко, двамата ми любими внуци Данко и Йоан, приятели, няколко книги… Това не е малко, но ми се струва, че още нещо би трябвало да има. Явно много неща са ми са изплъзнали, които бих могъл да опазя и прибавя.

Господин Стоев, колко години от живота си подарихте на журналистиката?

Журналистиката е и проклятието и щастието на живота ми. През 1961 г. започнах работа като коректор във вестник „Септември“ с идеята в най-скоро време а бре – де бре да го напусна. Уникалното при мен беше, че без да бързам преминах всички стъпала: коректор, литературен сътрудник, редактор, завеждащ отдел, отговорен секретар, заместник-главен редактор, главен редактор. И така се изтъркаляха 38 години. Всички пишат, че журналистиката много ограбва, но и много дава. Аз мога да потвърдя това, като няма да ги слагам на кантар – колко ми е дала и колко отнела. И едното го има и другото. Благодарен съм, за това което ми даде. А за това, което ми отне, грехът е мой. Сам съм си виновен за пропуснатите неща в живота. Още на млади години ме съветваха да напиша тези работи. Мислех си, че хората и събитията са ми в кърпа вързани. И ако на 25 не ги напиша, ще ги напиша на 55 по същия начин. Не е истина. Много неща останаха не написани, а много от написаното по-късно, не е същото. В онези години журналистиката беше професия, за разлика от днешното време, когато журналистиката е мръсна дума. Срам ме е да кажа, че съм бил журналист. Журналистиката загуби много от престижа си, от същностните неща, които я правеха потребна, с отговорно присъствие в живота на хората. Често се питам защо така се получи и отговорът ми е, че така поиска обществото. То се опря на много псевдо стойности, макар че говорим за нова, ужким проверена, ценностна система. В действителност се оказа, че нито това е система, нито пък е ценностна. И двете бъкат от фалш. За съжаление обществото ни реши, че облягайки се на тези имитации, на тези ментета, може да измами себе си. Днешната така наречена журналистика не е журналистика. Няма никого да учудя ако кажа, че по всичките над 120 ТV канала не мога да намеря програма, която да гледам. Няма сериозни анализатори, много често се поднасят лъжливи новини. Киното престана да бъде изкуство и се превърна в ръководство по престъпност и ментържелъци. Онова, което непрекъснато се афишира е , че еди кой си филм само за две седмици е имал пълна възвращаемост на финансирането. За филма като произведение на изкуството изобщо не става дума. Спомням си какво значеше седмица на френското, или на италианското, или на съветското, или дори на българското кино в България. Сега всички институти за култура са превърнати в търговски дружества. Каквито за съжаление са и болниците… Е, за какво физическо и духовно здраве става дума? Целият ни свят се крепи върху две думи „бизнес“ и „проекти“. Можем да кажем, че Иван Вазов е защитил проекта си „Под игото“. Или другата оборотна дума „да се случи“. За да бъда в крак с модата трябва да кажа, че проектът на новата ми книга ще се случи на 25 януари… Ами „да сбъдна мечтата си“? При сбъдването има намеса на съдбата, на енергия, която е извън твоите възможности. Ти можеш много да се трудиш за реализиране на „проекта“, но няма „да се сбъднеш“. Сбъдването е нещо, което се случва въпреки тебе… Мечтата ти може да се сбъдне, но ти не можеш да я сбъднеш. Но кой мисли върху „езика свещен на моите деди“… Вече съм човек на 80 години, но не мога да седна пред телевизора кротък и мъдър. Непрекъснато влизам в дискусия и обяснения с него. Е, той остава накрая винаги победител, до следващата вечер.

Въпреки, че основателно сте обявен за емблема на старозагорската журналистика, за Вас има и друго определение „Рицар на духа и на шегата“. Божи дар ли е, да казваш истините с усмивка, с незлоблива шега, или придобита през годините опитност?

Божа работа е. Когато пиша по-весел разказ, не се стремя да го направя хумористичен. Във вестник „Септември“ дълго време съставях или редактирах хумористичната страница и съм написал десетки фейлетони, някои от които бяха типично вестникарски- преследваха някаква идея, задача и т.н. Но има и чисто весели и остроумни писания. Що се касае за поставения въпрос, мисля че не съм достатъчно силен и подготвен с хумор да преборвам злото. Много често губя чувството за хумор. Често на опашка влизам в спор с дребните хитреци край мен. Не всякога успявам с весела забележка да отговоря. Впрягам се.  След това разбирам, че ситуацията е била много смешна. Като я разказвам и аз се смея. Това показва, че не съм от природно надарените хумористи. На времето проф. Михаил Василев на гърба на втората ми книга „Пясък за папагалите“ написа, че Даки е от изчезващия тип хора, които са лишени от злонамереността и подминава нещата с подкупваща усмивка, която е като морална присъда. Мисля че не съм злобен и злопаметен човек. Не тая обидите, не гоня керез и не отмъщавам. Склонен съм да подмина, да простя, да разбера човека, да се усмихнем, да се пошегуваме.

Защо Ви наричат Дяволе? Дори имате книга с такова дяволско заглавие – „Трън в петата на дявола“.

Като студенти всяка студентска тайфа си има паразитни думички в употреба. В нашата компания всички така се обръщахме един към друг – дяволе, дяволе… нещо като приятелю, като пловдивското майна… Много години след университета, вече като журналист в Стара Загора, срещам приятел и по инерция го поздравявам: “Здрасти, дяволе!“ Бре, като се разсърди този човек: “Толкова ли съм грозен, че ми викаш дявол?“ От тогава се стремя да не употребявам думичката. Жена ми ми натяква „Стига си викал дяволите в къщи“. Така е широко използваното и до ден днешен обръщение към мене Даки, Даки Сто. Като студент ректор на Софийски университет беше Даки Йорданов. Понеже моето име е Йордан Стоев Йорданов, Джоката от Пловдив се произнесе: “Ти си нашият ректор Даки Сто. Един като го каза – и тръгна. Като пристигнах в Стара Загора това ми име не се знаеше. Фотографът бай Иван Рашков беше командирован да вади клишетата в Пловдив. И приятели от там го питат какво прави Даки. Той се връща  и казва: “Ти си бил Даки и да си мълчиш, а?“ Така Даки тръгна в редакцията на „Септември“ и от там в цяла Стара Загора и пр.  После започнах да подписвам някои фейлетони с ДакиСто… Мислех, че като навърша 60 години, никой няма да ми вика на студентското име и ще се обръщат към мене почтително с дядо Йордане, ама не се получи, за моя радост.

Колко години отглеждате  прекрасния си мустак, който винаги е в изряден вид?

Още като студент правех опити. Ту го пусках, ту го бръснех. Когато реших да се женя – го обръснах, но като свърших тази работа – веднага пак го пуснах. От 1965 г. си го гледам и му се радвам. На много хора, като им побелеят мустаците или ги боядисват или ги бръснат. Мопасан има един разказ „Целувката“, който казва, че целувка без мустак – не е целувка. А съм чувал и друго определение: “Да те целува мъж без мустак, все едно че те целува жена с мустак“. Аз много държа на целувката.

Другата половина от живота Ви е писателското творчество. Кога прописахте, колко са издадените Ви книги, коя е най-харесваната?

За изненада на много хора творчеството ми започна като поет. Като ученик на  село пишех стихотворения. Но като ме приеха да следвам усетих се недостатъчно подготвен. Осъзнах колко велико нещо е поезията и още първи курс се отказах от мерената реч. Към втори-трети курс пред тайфата започнах да чета весели истории. В университета се издаваше стенвестник „Трън“, в който са писали Георги Ведроденски – Мортос, Александър Миланов, Владимир Башев, Петър Караангов, които бяха преди нас. Това бяха десетина големи картони, наредени един до друг в коридора пред Мензата, чиито текстове се четяха със седмици. Там започнах да пиша фейлетончета. В книгата си „Здравей, аз“ Недялко Йорданов твърди, че заради мой фейлетон, вестникът е бил спрян. После изпращах фейлетони и репортажи в „Студентска трибуна“, където работеше Александър Фол, писателят Милко Милков, главен редактор стана Кольо Рачев…Като дойдох в Стара Загора мислех, че съм се ориентирал към хумора. Не можеш да пишеш хумор и да държиш фейлетона в чекмеджето. Той иска веднага реакция и аз загубих темпо. Така започнах към 1964 г. да пиша разкази. Освен в „Септември“, ги поместваха в пловдивското списание „Тракия“. Първата книга разкази „Цвете на земетръса“ отпечата пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ през 1979 г. След промяната първите неща, които написах, бяха с много болка и горчивина. Минаха години и по-следващите книги усетих как не ми отива да подхождам със същата настървеност към проблемите, които не се решават. С много болка писах това, което стана в селата. Работех във вестник „Вик“ на Моньо Петков. И там всеки ден ходих командировка в селата точно когато се ликвидираха ТКЗС-та, когато станаха кланетата на елитния добитък във фермите, побоищата в стопанските дворове… Много материал имах и с голяма публицистична страст го вкарах в романа си „Заточени в рая“. Като мина време усетих, че тези проблеми отново ме занимават, но нямаше смисъл да се повтарям. Затова в „Дългата зима на Б.Ж.“ развих темата за драмата в селското стопанство, но с очите на една котка. На мене не ми отиваше отново да преживявам цялата ирония, пародията, безнравственост и пр. и „възложих“ това на котката. Тя да се чуди и да изпада и в ужас и в отчаяние от действителността, в която е принудена да живее. Мисля, че това беше по-поносимо. Последният ми „проект“ е „Градината на праведните грешници“, който ще „се случи“ на 25 януари 2018 г. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“. Констатирах , че в тази книга гледам на описаните събития от известна дистанция. Един от героите ми е стар артист, но не развивам темата за театъра. Много банално би било, ако той като живее на село, непрекъснато си спомня какво е било в театъра. Не описвам и апокалиптичната атмосфера на село, защото и това е изконсумирано. Написах разказ за артист на село – без театър и без село. Той си приказва с един петел и му обяснява, че човекът артист – нищо не е. Същински надареният човек става учител, адвокат,  инженер, миньор, а артистът нищо не е. Той на един път иска да бъде и учител, и адвокат и пр., а всъщност е въздух, защото навярно не е достатъчно надарен. Той казва на петела: “Ти си един артист, а аз съм петел.  Може би навремето си имал зъби, имаш нокти, но не можеш да летиш. Може би си имал опашка като крокодил – но нямаш сега нищо… Ти си един нищо и никакъв артист…“ Това е горчива самоирония… Разгърнах няколко теми за взаимоотношенията между жената и мъжа. Действията в един от разказите ми „Чичовци“се развиват в любимото ми кафене „Ралица“, но няма нищо общо с Вазовите „Чичовци“. Първо аз не съм талантлив, за да извая образи като Вазовите. Компанията ми са хора пенсионери, които пред мене не са се разкрили в цялата си колоритност, но са незлобливи старци. Какво се случва, който желае ще прочете. В книгата има и спомени. Единият е за поета Димитър Данаилов. Той беше първият жив писател, който видях в Стралджа, където учих. Беше дошъл на гости при учителката ми по химия Радка Данаилова. Тя беше голяма красавица. Като влизаше в час с черна манта и бяла якичка, беше като ученичка. „Ти си бил влюбен в нея, мръсник, сладострастник! – направи ми скандал след много години поета. За да го дразня още, му наливах масло в огъня, че съм ходил и в квартирата й: “Ходих, казвам. Тя ме канеше да нося колбите и епруветките в кабинета по химия“. Като разбрах, че оценките по химия ще влизат в дипломата за завършено средно образование, измолих я да ме изпита, за да си повиша успеха. 10 минути, преди да бие звънецът ме извика на дъската и ми даде са пиша и говоря за сапуна. Органичната химия има много сложна формула. Писах, писах, но нищо не стана… Изложих се пред другарката, но не ми намали оценката. Това след много години разказах на Митата. Към това прибавих и разни весели истории из „Верея“ и „Пегаса“. Другият ми спомен е за хубавия художник Иван Попчев. Бяхме приятели с него, а всички вече го забравиха. Най-дългият спомен е за моя скъп приятел Христо Банковски – състудент, съквартирант, с когото  бяхме една година в Момчилград по разпределение. Разказах за тази една година заедно.

Какъв е следващия Ви проект? 

Благодаря за хубавия Ви въпрос! Може би от възрастта, но често със съжаление си спомням за много неща от детството и младостта ми, за рода ми – за дядо ми и баща ми, които имат  сложна биография. Те са  бежанци от Егейска Македония. Любопитно е битието ми като малко бежанче в ямболското село Атолово. Може би в близко време ще ги запиша не с претенции за мемоарна книга, а да запиша за да не се забравя. Аз, най-малкият Данчо сега се оказа, че в рода съм най-дъртия и по-надежден хронист от мене няма. Но ако трябва да бъда максимално честен, пише ми се любовен роман. Да го прочете жена ми Рада и да хълъцне… Ще го направя!

• Росица Ранчева