Младият виолончелист Таньо Кондарев пред dolap.bg: ”За мене беше чест първият в живота ми самостоятелен концерт да изпълня в Стара Загора“

Красив коледен подарък дари на музикална Стара Загора виолончелистът Таньо Кондарев.
На третия ден на Рождество Христово (27 декември 2017 г.), в салона на Художествената галерия, той блестящо направи първия в творческата си биография самостоятелен концерт. Пред многобройната публика младият музикант изпълни на 136-годишния си любим инструмент Й. С. Бах – Сюита за соло виолончело в Сол мажор No 1; Гаспар Касадо – Сюита за соло виолончело: Прелюд – „Фантазия“ и „Сардана“; Петър Христосков – „Ария“ и „Фантазия“; Й.С.Бах – Сюита за соло виолончело в До мажор No 3.
Таньо Кондарев е роден в град Чирпан на 8 септември 1989 г. През 2008 завършва специалност „Виолончело“ в класа на Нели Хазан на НУМСИ „Христина Морфова“ Стара Загора. В Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в класа по виолончело на проф. Анатоли Кръстев завършва бакалавърска и магистърска степен . Сега продължава образованието си като докторант. Участва в майсторските класове на проф. Анатоли Кръстев и Венцеслав Николов (България), Робърт Коен (Англия), Георг Баич и Щефан Кропвич (Австрия), Матиас Лийдстрьом (Норвегия), Алваро Хуертас (Испания), Диего Ернандес Суарес (Испания) и други. През 2012 печели конкурса за българска музика „Светослав Обретенов“ – Провадия. Година по-късно му е присъдена трета награда за солист на конкурса „Музиката и Земята“ – София. Концертира в Стара Загора, Пловдив, София, Бургас, Несебър и други. Бил е солист на щатния оркестър на НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Сега е концертмайстор на камерен оркестър „Орфей“. През 2012 г. е един от петимата избрани от НМА „Проф. Панчо Владигеров“ за специализация в Ла Скала, Милано.
Син е на известния художник Владимир Кондарев, директор на Художествената галерия в Чирпан.
Господин Кондарев, кога и как се влюбихте във виолончелото, което стана Ваша съдба?
На 3 години започнах да свиря на пиано. Към петата си година родителите ми и аз разбрахме, че пианото не е призванието ми. Обожавам пиано, но не искам да свиря на него. Бях в трети клас, когато майка ме заведе на концерт на ученичка от Музикалното училище, която изпълни на виолончело особена пиеса „Маймунки“, която и до ден днешен помня. Тогава обявих, че това е моят инструмент. В пети клас вече бях ученик на Нели Хазан в Музикалното училище. След това се запознах с проф. Анатоли Кръстев. От 7 клас започнах редовно да ходя при него в София на уроци. Вече завърших бакалавърска и магистърска степен при него и сега готвя докторантура.
С какво Ви плени виолончелото?
То докосва душата ми. Всички други инструменти, които съм пробвал са прекрасни, но виолончелото успява да ме накара да полагам труда, който се изисква и успявам да му даря любовта, която заслужава. Защото, за да подготвиш една програма за концерт, означава безброй часове, които публиката не вижда. Вижда крайния резултати. Това е инструментът, който ме накара да го заобичам и да стане моя съдба. Навсякъде е с мене. По летищата вече ме знаят, че пътувам с него – пристигам и заминавам с него.
Това виолончело вероятно не е първият Ви музикален инструмент?
Да, преди него имах друг. Този е „Ромео Антониати“ на италиански майстор от 1881 г. Вече е на 136 години. Намерих го по някаква случайност. Една жена ме заговори в автобуса и каза, че го продава. Имах познат лютиер. Като го заведох каза: “Купи го! Това е нещо невероятно“. Купих го и до ден днешен продължавам да свиря с него. На вид е дамски инструмент, защото е по-мъничък. Ако до него сложите друго виолончело веднага се вижда, че е много по-малък, но е с много красив звук. Двамата с него сме се сраснали и се обичаме взаимно.
Какви са предпочитанията Ви към композиторите?
Обичам всичко! За следващия концерт, може би, ще подготвя друга българска съвременна творба. Жалко, че Петър Христосков е написал само една творба за соло виолончело – „Ария“ и „Фантазия“, а е толкова хубава. Тези шопски мотиви, които са и в първата и във втората част, и на триоли… Във „Фантазия“ си представям моменти на проблясъци от нашето съвремие и историята ни, и за робството става въпрос, и се връщаш в даден момент в забързания живот в големия град… Забързаните тонове символизират според мене, че вървиш в големия град с наведена глава и бързаш за работа… После лиричните моменти те връщат към българския дух, българската природа… Още от ученик го свиря, но за първи път свиря двете части заедно, които са цикъл. Първата пиеса е като пролог – казва всичко, което ще се случи… Следват мотив по мотив… Прекрасно е усещането…
Къде концертирате?
Засега в България, тъй като съм обвързан и с работа и няма как да пътувам задълго.
Какво е Стара Загора за Вас?
Дом, семейство, всичко, макар че родният ми град е Чирпан. И двата града са ми много на сърцето.
Доколко Вашето артистично семейство Ви е подкрепа и провокация.
Безкрайно съм благодарен на моето семейство, че и до ден днешен продължава да ми помага във всичко, от което имам нужда. За жалост, тази професия ти отнема свободното време и нямам време да им обърна нужното внимание. Това, че ми го прощават, е най-важното, защото имам нужда да се заключа и да остана само с виолончелото.
Всеки ден ли свирите?
Ако се готвя за концерт или конкурс три месеца в годината свиря в несвяст. След това почивам, ходя само на работа в камерен оркестър „Орфей“, където съм концерт майстор.
Коледният концерт, който подарихте на музикална Стара Загора, какъв беше за Вас?
Много голямо изживяване. За първи път в живота ми се случва да свиря изцяло сам – самостоятелна програма. Това като че ли е най-страшно. Като седна с оркестър да свиря, примерно концерт за виолончело и да се случи нещо, оркестърът продължава. Публиката ще разбере, но музиката няма да спре. А когато си сам – е много страшно, но и много приятно.
Какво е празничното Ви пожелание за Стара Загора?
Пожелавам все така устремно да се развива изкуството в моя град. Аз го помня отпреди 20 години, и отпреди 10, и отпреди 5. И с ремонта на операта, и с многобройните фестивали във всички жанрове. Градът ни отива много напред и става все по-примамлив, за да се върна в него. За жалост все още София е единствената котва, на която още мога да се закрепя и да свиря. Най-големите имена, за жалост, идват в столицата. Но Стара Загора е по петите й.
Росица Ранчева