Авторът на „18% сиво“ и „Хавра“ Захари Карабашлиев пред dolap.bg: ”Сигурен съм! Повечето емигранти ще се завърнат в България“!

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург. Завършил е българска филология. През 1997 г. заминава за САЩ заедно със съпругата си Силвия и дъщеря си Сара. Учи „Художествена фотография“ в университета на Охайо. Започва да се занимава с фотография професионално, участва в изложби. Завършва филмови продуцентски класове в Лос Анжелис, участва в кино- и театрални постановки. Пише драматургия на български и английски език.

Първият роман на Захари Карабашлиев „18% сиво“ е много добре приет от публиката, печели наградата „Цветето на Хеликон“ за 2008 г. за най-продаван роман. Преведен е на над 20 езика. По него в момента се снима художествен филм. Втората му книга – сборник с разкази „Кратка история на самолета“, печели наградата „Хеликон“ за 2009 г.  Пиесите му „Аутопсия“ (2004), „Неделя вечер“ (2006) и „Откат“ (2008) са отличавани на фестивали и конкурси. „Неделя вечер“ печели наградата Аскеер и е номинирана за Икар. След завръщането си в България преди 3 години става изпълнителен директор на издателство „Сиела“.

На 21 декември 2017 г. Библиотека „Родина“ – Стара Загора, в изложбена зала „Байер“, организира последната за годината „Среща с автограф“ с именития писател и представяне на новия му роман „Хавра“ ( Издателство „Сиела“), който  се превърна в най-очакваната и четена книга през втората половина на 2017 г. 

След години в Америка и поредица от провали Никола се прибира в родния си град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият престой обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития. Той се изправя пред ултимативни решения, които не би искал да взема.

Повече от век по-рано младата руска аристократка Вера Елегина копнее за независимост – от своята тиранична сестра, от закостенелите порядки и от монотонността на средата си, докато светът навън кипи от промени. Случаят я запознава с харизматичен американски военен журналист и двамата поемат по опасен път, който ще ги свърже завинаги със съдбата на българския народ.

По какъв начин Никола и Вера ще се срещнат във времето и пространството? Как се развива една необикновена любов? Истината до свобода ли води или до смърт?

В „Хавра“ история и настояще се преплитат, факт и фантазия се смесват, напрегнато действие се редува с лиричност – със смели щрихи и в интимна близост, с внимание към незабележимото и усет към красотата. (от сайта на изд. „Сиела“)

Господин Карабашлиев, „Хавра“ е роман в романа, нали? Кой е първичният от тях – историята на емигранта Никола или на американския журналист Макгахан?

Две са наистина историите в „Хавра“. Едната започва в Русия преди 140 години, а другата почти в наше време. Хронологично като роман първо започна съвременната история, докато другата – за  Макгахан винаги е живяла в мен по някакъв начин. Имал съм винаги стремеж да науча и да разкажа повече за него. Този стремеж естествено се влияе от съвременността. Не можах двете истории да разделя и да направя от тях два романа, каквито съвети получавах непрекъснато. Просто нямаше смисъл.

До колко историческата личност Макгахан се препокрива с литературния герой? Защо той жертва живота си за България?

Събитията са изключително близки до източниците, които съм ползвал за неговия живот. Защо отдава живота си за България сигурно е мистерия и ще остане мистерия. Макгахан е човек, воден от кауза. Неговата кауза е стремежът му да разкаже истината на всяка цена. Каузата му го отвежда в Средна Азия сред туркменските племена и диви пустини, отвежда го при Френската комуна, войната в Испания и на още много драматични точки в Европа през 1870-1876 г., когато пристига в България.  Ходи до Арктика, но там няма какво да се случва, освен ледове и студ.

Това, което кармично го свързва с България е отразяването на Априлското въстание и Руско-турската война 1877-1878 г.  „Предизвикателството“ България е потушаването на Априлското въстание. Освен ужасите и зверствата на башибозука – черкези, турци и всякаква сбирщина от невежи същества, които описва, той насочва пламъка си към образована и интелигентна, свободна и демократична Европа. Той атакува право сърцето на Европа. Насочва целия си гняв и сарказъм към министър-председателя на Англия Дизраели.  Макгахан  заявява на света, че това, което става в България не трябва да остане така. Неговите думи и действия са свързани с много драматични исторически събития. Те го довеждат тук, и това му коства живота. На 9 юни 1878 г., 3 дни преди да навърши 34 години, той умира от тиф в квартал Пера в Цариград.  Четири години след това колеги журналисти и политици успяват да съберат средства и да го върнат обратно в родния му град. Във военния кораб „Паутхатън“, с който са пренасяли тленните му останки, са пътували и животни от някакъв цирк. Както винаги, животът ни поднася едновременно и трагичното и възвишеното и комичното. На пристанището на Ню Йорк го посрещат с тържествена церемония – почести и духова музика, каквито се отдават само на военни, какъвто той не е.

С този Ваш вълнуващ исторически документален разказ, отново го връщате към живот. Какво още би могло да се направи за възвеличаване на живота и делото му?

Да се говори за този  изключителен човек. Той е американец от ирландски произход. В неговото родно градче Ню Легсингтън  има много красив паметник, издигнат от скулптора Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. През 1978 г. България подарява на родния град на Макгахан паметна плоча, на която пише: “Макгахан – освободител на България“! По това време и руснаците и американците са го наричали точно така. Но не се знае в  Америка за него. Впечатлението за него е, че е по-скоро авантюрист. Но всъщност с писаното си слово, той довежда света до невероятни събития.

В България за него има паметник в град Елена, паметна плоча в Панагюрище и Батак, улица в София, Пловдив, Варна, Пещера и др. За мен паметниците са много хубаво нещо, добре е да ги има, но по-важно е неръкотворният паметник, който човек сам си издига. Макгахан може да бъде поука за всички ни: безстрашието му като човек, който докладва истината и се бори за нея. Това е голямата поука и истинският паметник.

Действителна ли е любовта му с руската дворянка Варвара Елагина, която  в романа Ви наричате Вера?

Да така е! Тя също е реална историческа личност. След смъртта на Макгахан, с когото де факто нямат сключен брак, заминава за Америка и семейството му там я приема с готовност – и нея и синът им Пол. Тя заживява в САЩ. Има много успешна кариера като журналист и писател, човек който е свързан с високите етажи на властта. Прави интервю с граф Толстой. В Русия излизат нейни материали от Америка, в Америка – от Русия. Тя се издържа и е издържала сина си Пол с журналистика. Той завършва инженерство в  Колумбийския университет. Варвара умира от рак в Ню Йорк. Погребана е в гробището в Бруклин. В една руска църква витражът е посветен на нея.

Действително ли съществуват писмата между нея и Макгахан, чрез които Вие в голяма степен разкривате живота на тези две личности?

Има мемоар на Варвара, в който има и много писма на Макгахан. Писмата съм „пренаписал“ като съм се стремил да предам точно тона и говора й, фактите да бъдат максимално коректни. Ползвал съм също мемоарите на много руски източници от това време, да видя как са се писали преди 100 години мемоарите, какво е художественото преосмисляне на реалните събития. Много ми помогнаха мемоарите на дъщерята на Лев Николаевич Толстой, нейният светоглед, времето, в което са живели. Много интересна ми беше тази разкрепостена руска дворянка Варвара. Тя напуска Русия и заживява в Европа с въпросния американски кореспондент. Те имат син Пол, който става инженер. По Време на Втората световна война при него отиват  представители от американския департамент с молба, като син на Макгахан, да направи обръщение към българския народ  България на чия страна да застане.  И той го прави.

Една от главните героини в „Хавра“ д-р Вера Стоименова, която според мене е живият мост между миналото и настоящето, действителна личност ли е или художествена измислица?

Когато пишем, имаме тази свобода да съчетаваме действителни и виртуални събития. Вера Стоименова също е базирана върху реална личност. Тя е жива и здрава  93 годишна варненка с бистър ум  и невероятно сърце. Тя е в основата на този образ.

Как намерихте малко познатата дума „хавра“, която става и заглавие на романа Ви? Хавра метафора ли е на състоянието на държавата ни днес?

Късно открих тази дума в нотариалните актове за наследствени земеделски земи на нашето семейство. Оказа се, че има много значения, всяко от които ми беше интересно.  Да, „хавра“ е и метафора на живота в България.

След 17 години в Америка, като изоставена, безстопанствена земя ли видяхте България?

Не е изоставена. Много е по-напред от това, което беше през 1996 г. Иска ни се по-бързо да се случват нещата. Има много хавра, която може да се оплеви, да се поддържа земята ни. Моят роман „Хавра“ е метафора на нещо, което е неподдържано, но има много потенциал в него.

Действително ли надникнахте в много държавни институции и навсякъде се сблъскахте с корупция?

Да, това което четете в книгата, са почти документални случаи, за които нямам право да назовавам източниците си, но 1:1 е истина.

Защо се върнахте в България?

Защото вярвам, че тук ми е мястото и защото в Америка ми липсва българският език. Ние българите сме много повече от това, което мислим че сме. Вярвам, че има нещо много по-голямо от нас самите. Тук ми е мястото!

Освен българският език, какво друго Ви липсваше в Щатите?

Идването ми тук не е свързано с липса, която трябва да компенсирам, а по-скоро с усещането ми, че животът ми продължава от мястото, откъдето е започнал. Това е много универсален копнеж, който няма смисъл да бъде обясняван. Правили са го хиляди преди мене.

Преживели ли сте носталгията? Какво е това понятие?

Значението на латински е болест по дома. В годините, в които сега живеем има прекалено много и всякакви комуникации – безплатни телефони, фейсбук, скайп… Носталгията, според мен, е процес който е поотминал. Носталгия съм изпитвал в България преди да замина в Америка. Аз имах непреодолима носталгия по родината на сърцето си, която не намирах тогава в България. Това беше много по-ужасяващо преживяване от колкото това, което изпитвах в Америка.

Америка ли беше хапчето на успокоението?

Тя ми даде друга перспектива. Далечината ти дава друга гледна точка. Незначителните неща отпадат, остава по-голямото, по-смисленото, истината. За мен това пребиваване в Америка беше нужно.

Смятате ли, че е възможно да се завърнат повечето българи, които сега са по света?

Да, твърдо! Ако тук си оправим хаврата, хората ще се завърнат! За да си оправим държавата най-напред трябва да си оправим съзнанието. Как може да стане това? С всекидневни опити. Ако имах тази рецепта, повярвайте, щях да се кандидатирам за кмет на Стара Загора.

Какво бихте казали на българите, които живеят в чужбина?

Да поддържат връзка с България, това е достатъчно. Огромна част от тях след време ще се върнат. Голяма част от тези, които аз познавам, ще се върнат. Голяма част се върнаха, но просто не говорим за тях. Медиите все още „предават“ от терминал 1. Българите все още заминавали. Да, заминават децата, защото са 18-годишни и отиват да учат. Едно време заминаваха да берат портокали, сега заминават да учат. Това е много хубаво!

Сега сте на много висока позиция в най-голямото българско издание „Сиела“. Това удовлетворява ли Ви?

Напълно! Това е работа, която върша с удоволствие! Хората, с които работя са екип, който подбрах аз,  които искат и се радват да работят тази работа.

Имате ли усещането, че има възраждане на интереса към четенето?

То не е усещане, а е факт. Има много повече хора, за които четенето е потребност. Чрез социалните медии те започнаха да влизат във връзка  и да общуват. Благодарение и на медия като dolap.bg.

Пред Коледа стават чудеса. Ако зависи от Вас, какво чудо ще направите?

Всеки да се усмихне! С усмивката идва и различното усещане към света. Физическият акт на усмивката по данни на невробиолозите довежда до по-различно възприемане на една и съща действителност. Ако гледаш едно и също нещо с усмивка и с начумерена гримаса, в единия случай е по-лесно, в другия – по-трудно. Това не съм си измислил аз, или американските бизнесмени. Това са научни данни. Т.е. самият акт на усмивка ти облекчава живота в проценти. Забелязвам все повече хора в административни учреждения, магазини и пр., че са все по-усмихнати. Така по-леко минава денят. Да кажеш една добра дума, да попиташ как е, само да се усмихнеш е достатъчно. С магическа пръчка, ако мога да направя нещо, ще заповядам повече усмивки! Светът се променя по този начин. И това започва само от теб и никой за това не може да ти попречи!

Росица Ранчева

П.П. На 2 юни 2017 г. 14 праправнуци на знаменития американски журналист Джанюариъс Алойшиъс Макгахан за първи път пристигнаха в България. Те останаха в страната 10 дни и посетиха места – София, Ловеч, Велико Търново, връх Шипка, Елена, Трявна, Несебър, Созопол, Батак, където е бил някога техния велик дядо. Посещението по инициатива на българската общност в Чикаго и във връзка със 139-годишнината от неговата смърт. На 12 юни 2017 г. Президентът Румен Радев откри паметник на журналиста в София, на улицата, която сега носи неговото име.