Моята незабравима коледа от Гинка Михайлова
В моя край по Коледа падаше голям сняг… Аз винаги съм била от по-нисичките и затова като вървях по пъртината ме виждаха благодарение на шапчицата на главата ми. Сутринта преди Бъдни вечер възрастните ставаха рано и една невидима ръка първо запалваше старото опушено кандило. Дядо насичаше дърва на двора и ги внасяше заснежени, за да разпали заспалия от вечерта огън. Скоро стаята се изпълняше с аромата на малко дим, на дърво и на липов чай от вечно топлото зелено чайниче с накиснат липов цвят. Наставаше суматоха – закусвахме набързо и баба разточваше корите и навиваше тиквеника, който се печеше във фурничката. И още недовършили шетнята на двора с много шум се втурваха малките коледарчета: “Коледааа! Коледааа! Колееедааа!“ Малките момчета се виждаше, че са обикаляли от ранни зори – със зачервени от студа бузи, със заснежени крака и премръзнали ръчички тропаха с крачета и удряха тояжките си в земята и пак подвикваха:“Кооледаааа!“
Всички излизахме вън да ги посрещнем – баба им пускаше в торбичките ошав, орехчета и някое бонбонче – лукче и им даваше по 10 – 20 стотинки (това навремето беше голяямо богатсто за едно дете!). Те благодаряха и отново започваха да подвикват „Коледааа!“ и още по шумно се спускаха по каменните стъпала към долния двор, за да продължат така през целия ден. И побелялата красота на зимата се огласяше от всички краища с детски глъч и едно неспирно “Коледаа! Коледаа! Коледаа!“. Тук там пролайва куче или чакал, а често се чуваше и един приглушен далечен вълчи вой от дълбините на усоето.
Зимният ден бързо преваляше и идваше нощта. Малко преди да се стъмни дядо обличаше кожуха, вземаше големия кован ключ и отиваше да бие камбаната. Този ден я биеше някак по-отчетливо и звукът й огласяше цялото заснежено поле и сякаш придаваше неповтоорима тържественост на тая нощ, приканвайки всички на празника.
На малката масичка слагаха прясно опечената питка, на която запалваха свещичка, изваждаха от качето кисело зеле, което нарязваха. Наливаха каничка с вино, а в купа със зелев сок нарязваха праз с натрошени сухи люти чушки, в отделен съд слагаха и ошав и след това в кадилничката баба слагаше от огъня въгленчета и с тамян прикадяваха – първо дядо, после баба, мама, тате и накрая… ние, най-малките правехме по някоя обиколка с дъхавия тамян над яденето. Прекръстваха се “Ела Боже, да вечеряме!“и баба разчупваше питката… за Бога, за Божията Майка, за починалите, за животните и… за всеки от нас по коматче вкусна питка. Тази вечер беше някак магично и различно… тъмната зимна нощ изведнъж биваше огласена от силните гласове на кудата. Изсипваха се изведнъж група от 10-ина голееми мъже с калпаци, украсени с чимшир и пуканки, с ямурлуци и големи геги, първият носеше красива бъклица и пееха та се пукаха: “Стани нине, Господине, отвори ни чемшир порти…“ Водачът заставаше начело и почваше молитвата… с благословия и наричане. И накрая винаги завършваше… „Кажете дружина – да бъде“ и всички изведнъж гръмогласно казваха “Амин!“ И точно като че бяха свършили някой каза – ами тука има момичка да изпеем и за нея…момичката бях аз. И запяваха благослова и за мен и пак казаха “Амин!“ Не, няма такава радост и вълнение… А след това Дядо изнасяше каничката с вино и тя обикаляше от коледар на коледар и всеки похвалваше домакина за хубавото памидово вино, а баба пускаше в торбата им питка, от орехите и парче сланина. А една друга кана се наливаше в дамаджанката, която последният носеше в ръка и дружината благодареше и поемаше в снежната нощ и още по-гръмко запяваше „Ой коладе, коладо ле…“
Ние сядахме около бумтящата печка, светлинките на огъня игриво се отразяваха по стените, вятърът свиреше в комина, а дядо разказваше най-интересните приказки за Божията майка, за раждането на Божия син и за преклонението на влъхвите и за жестокостта на Ирод… Баба пък казваше “Ами затова е Коледа и децата ходят и викат “Колееда“, защото като ги подгонил Ирод и избивал младенците, те бягали и викали „Колят ни, колят ни… и от там е Коледа“. И оттогава в мен все така живо изплува картината на бягащите деца… Топло и уютно ме приласкават спомените от тези дни.
Гинка Михайлова