Светиниколското училище в Стара Загора – източник на светлина и познание през Възраждането

Променящите се икономически условия и опитите за реформи в Османската империя през 40-те години на ХIХ век карат българите да се замислят за модернизиране на училищата. Килийното  образование вече е недостатъчно за успешната реализация на предприемчивите търговци, а елинското школо, макар да дава по-обширни познания на гръцки език, става заплаха за българщината. Радетел и двигател на идеята за новобългарско образование е роденият в Стара Загора Александър Екзарх, който, макар живеещ далече от родното място, не спира да подкрепя значимите инициативи на съгражданите си. Старозагорските първенци, окрилени от примера на Габрово, организират изпитна комисия, която да провери пригодността на Атанас Иванов да бъде даскал в едно ново, по-модерно учебно заведение. То е открито на 1 март 1841 г. при църквата „Свети Никола”.

Взаимното училище, наричано по името на храма Светиниколско, почти десетилетие се помещава в постройката на бившето килийно училище. Пример за уреждането му е Габровското взаимно училище, открито през 1835 г. Даскал Атанас Иванов е изпратен там да почерпи опит, за да изучи програмата и да се снабди с необходимите книги и помагала. Той възприема и налага в Стара Загора взаимоучителната метода, която съответства на нуждите на българското общество, защото дава възможност за кратко време учениците да получат елементарна грамотност, като обучените вече могат да обучават начинаещите. Изучават се четене, писане и смятане. Резултатите от нововъведенията са положителни и Светиниколското училище се превръща в притегателен център за учениците от целия град. Обучението се извършва на български език.

В Стара Загора не жалят сили и средства за  развитието на учебното дело. Показател за загрижеността е взетото решение на общината да се изгради за нуждите на Светиниколското училище специална сграда, която е завършена през 1850 г. Строителството се осъществява със спомоществувателството на еснафските организации, християнската общност и отделни дарители.

„Голямото училищно здание, което беше съградено в същия двор, гдето беше и църквата „Св. Николай”, според поставения на фасадата надпис, беше свършено през месец октомври 1850 г. То обемаше около 25 метра дължина, около 16 метра широчина и на три етажа височина – първият етаж (партерът) с широки каменни стени, а стените на втория и третия етаж бяха паянтови, попълнени с тухли. Първият етаж, който не беше по-висок от три метра, обемаше коридор, един голям, постлан с плочи салон  и на двете страни (източната и западната) по три големи стаи. Две големи каменни стълби, източна и западна, служеха за влизане в коридора на втория етаж, висок около пет метра, подразделен на два салона, две стаи и стълбата за третия етаж. В първия салон всякой ученик оставяше обущата си, тогава учениците влизаха в училището без обуща, там бяха и стомните с вода за пиене, а след няколко години ги преместиха в коридора. Във втория салон, на широчина по-голям от първия, се събираха учениците от взаимното училище на обучение. В осем чинове с приковани на тях черни плочи за писане с каменни писалки и четири чинове за писане на тях по книги.” –разказва за ученичеството си  старозагорецът Стефан Минчев.

Развитието на образователното дело изисква усвояването на по-високи знания в нова, по-горна степен на обучение, която да надгради наученото във взаимното училище. Така се стига до разкриването на  първи  клас в Светиниколското училище през 1850 г. Заслуга за това начинание има даскал Атанас Иванов, който напуска взаимното и става учител в новосъздаденото класно училище.

През 50-70-те г. на ХIХ век Светиниколското главно мъжко училище се превръща в образователно средище за южнобългарските земи. От двукласно то постепенно прераства в петокласно. Слави се като едно от най-добре уредените и в него се обучават ученици от Чирпан, Нова Загора, Казанлък и други български селища. Напливът на младежи налага откриването на пансион в приземния етаж на сградата. Във времето се наблюдават промени в програмата и начина на преподаване. Завишават се изискванията към подготовката и квалификацията на учителите. Броят на изучаваните предмети за всеки клас е между 8 и 10.

Историята на Светиниколското училище познава трудни моменти, породени от напускането на учители, които не могат веднага да бъдат заменени с други, от липсата на учебници и пособия, от сливане на класове. Положително влияние върху училищните дела има д-р Димитър Павлович, който през 60-те г. на ХIХ век се установява като лекар в Стара Загора. Той участва активно в просветния и културен живот на града и приема поканата да бъде преподавател в Главното мъжко училище. Прави нововъведения в съдържанието и програмата на обучение и въвежда изучаването на физика, химия, риторика и логика. Тези му радикални действия  доближават Светиниколското училище до тогавашните европейски образователни стандарти.

Годишните изпити започват да се провеждат пред публика. Така резултатите от обучението стават видими, а постиженията радват учители, ученици и родители. Най-добрите в учението се поощряват с награди и „похвален лист”, който се дава само на успешно завършилите съответния клас.

Мястото на Главното мъжко училище в културния живот на Стара Загора става все по-осезаемо в средата на 60-те г. на ХIХ век. То впечатлява руския дипломат В. В. Скалон, който посещава града през 1866 г. и пише на Найден Геров: „Видях училището, завеждано от д-р Павлович и мога да кажа, че доколкото може да се съди от видяното, то е едва ли не най-доброто училище в цяла България: то ми се струва най-близко от всички подходящи от този род реални училища, от които така много се нуждаят българите…” Това е една добра оценка за постиженията в образователното дело в Стара Загора.

През 1863 г. в махалата „Акарджа” се създава и девическо класно училище, което използва опита, натрупан от Светиниколското главно мъжко училище.

Авторитетът на Стара Загора като просветен център се утвърждава благодарение на инициативността на църковната община и добрата работа на учителите. Силен тласък получава образователното дело през 70-те г. на ХIХ век, когато бившите възпитаници на Главното мъжко училище, след като се образоват в чужбина, се завръщат като преподаватели в него. Значим е приносът на Атанас Илиев, Мирчо Атанасов, Георги Бенев, Васил Атанасов и др., които учат в Чехия, и след това стават учители в родния си град. Те успяват да модернизират програмата и да внесат нови елементи в преподаването. Училището не остава чуждо на идеите за национално освобождение. Неговите възпитаници Кольо Ганчев, братята Михаил и Георги Жекови, Георги Апостолов жертват живота си в името на свободата. Учителите Петър Иванов, Георги Бенев, Христо Куртев са членове на местния таен революционен комитет.

Светиниколското училище в продължение на няколко десетилетия работи за духовното пробуждане на българите и за укрепването на националната идентичност. То изгражда няколко поколения грамотни българи, създава учителски кадри, които разнасят пламъка на просветата и родолюбието по различни краища, формира мислеща и търсеща българска интелигенция.

Ваня Донева, историк