За Варна, есента, за влака, за Криско и морето

Пътуваме за Варна с нощния бърз влак в 01:55 от Стара Загора. Не съм се качвал на влак може би повече от 30 години, от времето, в което след като слизахме от  влака няколко дни по-късно ухаехме на  толкова  специфичния  тогава  аромат на Български държавни железници. Не съм очаквал, че днес пътуването с влак може да е толкова приятно и удобно. Да, поне за мен беше такова.

На спирките се качват хора, вероятно отиващи на работа.

На гарата във Варна сме преди да съмне. Над коловозите и гарата прелитат гларуси и ти напомнят с гълчавата си къде си пристигнал. Гарата е красива, чиста, носеща особено очарование с високата си осветена  в синьовиолетово кула  с  часовника на нея. Излизаме от гарата  в  посока морската градина, а аз се обръщам няколко пъти към осветения часовник на кулата. Много е красив в сумрака на утрото. Имаме около два часа преди срещата с професор Чирков  по здравословен проблем.

Пътят от гарата към морската градина минава покрай Военноморския музей на Варна. Историята на музея  започва през 1883г., когато офицери от Дунавската флотилия в Русе започват да събират музейни експонати. До 1955 г. го наричат ,,Морски музей”, когато минава под  ведомството на Министерството на отбраната и е наречен Военноморски музей. Още е рано и музеят не работи, така, че можем да се насладим само на външната експозиция, която е достатъчно впечатляваща и през ефирната ограда – два вертолета от Вертолетната ескадрила  на  ВМС,  колекция от морски мини, корабни и брегови оръдия, торпеден катер 123 К, метални и  каменни котви от времето на аргонавтите и на троянските войни, стария Варненски морски фар. Отдясно на алеята, по която минаваме са разположени огромно брегово оръдие  и  миноносецът ,,Дръзки”, торпилирал и извадил от строя турския военен крайцер ,,Хамидие” на 12 ноември 1912 г. Сега ,,Дръзки” е кораб-музей и единственият в света запазен торпедоносец от този клас. В двора на Военноморския музей стои и ,,Кор Кароли”- яхтата на кап. Георги Георгиев, осъществила  с него първата самотна българска околосветска обиколка. Бил съм няколко пъти във Варна, но тук не съм минавал. Интересно защо.

Не съм се разхождал досега  и  в морската градина. Пак интересно защо. И всичко сега за мен е интересно и ново. Приятно съм изненадан от съвсем  не малко тичащите  по алеите и разхождащи се хора.

Есента сипе щедро своите златисти багри по листата на дърветата. Алеите са като покрити със злато.

Тръгвам напред и скоро  се озовавам  пред  паметник на  Иван Вазов. Зачитам се в  думите, изсечени върху камъка.

Няма как да не се замислиш. Кой си ти  и защо си тук? Това, което виждат очите ти е отговорът.

Остава онова, което си направил за другите, а не за себе си.

На колко наши съвременници бихме издигнали днес паметник приживе и бихме написали – ,,С признателност ”.

Вазов го е казал  толкова просто и ясно:

,,И аз на своя ред ще си замина,

трева и мен ще расне над прахът,

един ще жали, друг ще ме проклина,

но мойте песни все ще се четат.”

Алеята на морската градина е пълна с паметници. С паметници на онези българи, които са чули вика на Паисий – ,,О, неразумний юроде…?” и са оставили имената си на българи във вечността.

Прави впечатление колко млади са си заминали титани на мисълта, словото и делото като Ботев, Яворов, Гоце Делчев. И колко живи са днес.

Истината е, че  всички ние сме тук  на Земята само един миг, едно трепване, една секунда   в  необятния безкрай на Времето и на Вселената. Песните на Вазов, животът и делото на хора като Ботев,  Яворов, Гоце Делчев, отец Паисий Хилендарски, наследството, което  такива като тях са ни оставили,  ни сочат пророчески  ясно как този един миг може да бъде  превърнат  във  вечност.

Красивите сгради на Драматичния театър

на  Икономическия Университет

на Варненската катедрала

на някогашния гранд хотел ,,Мусалла” – варненската ,,Ютия”

на други стари сгради в отлично състояние

говорят за любов и за загрижени стопани.

Колко еднакви са всички младежи по света, като тези момичета и момчета от Турция, в ентусиазма си и в оптимизма  и  вярата, че мечтите трябва да се преследват.

Влизам  в една книжарница да си купя нещо, което ми трябва и се заглеждам в книгите.

Разглеждам една, две и попадам на книга – ,,Криско – пътят нагоре”. Прясна е, още пари. Зачитам се в нея и след пет минути тръгвам към касата. Оказва се, че книгата е само една.

,,Ааа, веднага я купих на племенницата си, голяма му е фенка” – обяснява ми продавачката.

Да, Криско в момента е феномен. Талант, за който в Х-Factor някой от журито преди време подхвърли – ,,Въпрос на време и на решение от него е  кога ще направи следващия хит”.

Книгата му дава отговор на много въпроси.

Книгата е като песните му – спонтанна,  искрена, провокираща, като изстрел на картечница, стреляща с различен калибър патрони.

Кристиан Талев – Криско е артист. Артист  в пълния смисъл на думата. Истинският артист може всичко. Има много добри певци, които могат само да пеят и толкоз.

Момчета като него, като певците  Павел и Венци Венц и други като тях  с популярността, която имат създават култура. Култура на подражание и на поведение. Дано го осъзнават. Защото популярността  е  и  огромна  отговорност. Мисля, че Криско го е разбрал.

,,Любовта за мен беше мащабна… Любовта беше почивка на екзотични и топли места през зимата, скъпи апартаменти, къщи, коли, лукс и блясък… Получих и феновете, и жените, и лукса, и всичко. Получих любовта, за която мечтаех. И точно, когато Кристиан от ,,Лаката“ се беше превърнал в Криско… осъзнах, че любовта… е нещо съвсем различно. И, че бях направил само първата крачка!“

Хубаво е, че е написал тази книга. Тя ще помогне много на онези, които се питат – ,,Какъв е тоя и откъде се взе?” – да разберат кое, как и защо става. Да разберат, че зад фасадата се крие труд, талант, позиция, идентичност  и  вяра в себе си, ако и цялото общество да мисли, че от тебе и от това, което си тръгнал да правиш нищо не става.

Книгата  се чете на един дъх. Прочетох я докато слезем от влака. Аз лично му благодаря, че е написал тази книга.

Не споменахме нищо за морето…

То е там  в очакване на следващото лято и на онези, които го обичат. Нашето прекрасно Черно море, което очаква от нас да бъдем по-добри, по-смирени, по-земни, повече ,,човеци” с него и със самите нас.

Христо Рашев