Модният дизайнер, сценограф, костюмограф и художник Гендони пред dolap.bg: „Стилът е над всичко“!

Гендони e артистичен псевдоним на Генадий Иванов. Роден е в Стара Загора. Завършва Художествената гимназия в Трявна със специалност интериор и „Моde Institut“ в Мюнхен със специалностите моден дизайн и костюмография. Изявява се като моден дизайнер, сценограф, костюмограф и художник. Работи по проекти на Балето ди Милано, за театрите в Триест и Любляна, за шоу-програми на германската телевизия ARD, като дизайнер на модни колекции, костюмограф на филмови продукции, автор на сценографията и костюмографията за различни оперни и балетни постановки. С негови облекла могат да се похвалят кралски особи, оперни прими, филмови и поп звезди.

Последното му творческо предизвикателство е мащабният проект за сценичен дизайн и костюми на националната премиера на мюзикъла „Сиси – душата на императрицата“, с която на 27 ноември 2017 г. ще бъде открит 48-ия Фестивал на оперното и балетното изкуство в Стара Загора.

–  Гендони, с какво „Сиси – душата на императрицата“ Ви провокира, за да й се отдадете всецяло от началото на годината до сега?

С драмата на живота й и стилистиката на епохата, в която живее. Сиси е безкрайно интересен и сложен образ. Запознах се не само с историческите факти и с нейните дневници. Тя е една от най-емблематичните фигури на 19 век, която първа дръзва да се бори със статуквото, със закостенелите порядки и испанския дворцов церемониал на Хофбург. Знаем, че хабсбурги има и на испанския трон. Плени ме силата на тази жена и несъстоялата се любов с император Франц Йозеф. Този драматизъм ме провокира. И смея да кажа, че съм работил не само с някаква техническа мисъл, а и с душа и всеотдайност. Постановъчно спектакълът е много сложен. Десетте картини ни превеждат през целия й живот. Има исторически обусловени пространства. Предизвикателство беше всичко това да бъде интерпретирано на сцената като цветове и пропорции, за да бъде максимално въздействащо, да отразява този много дълбок драматизъм. Независимо, че музиката е много мелодична, в много моменти този драматизъм избликва и чисто музикално насища допълнително с енергия спектакъла.

– Буквално ли пренасяте на сцената стилът на 19 век или го адаптирате към 21 век?

Цялата стилистика на 19 век превеждам на езика на материалите на 21 век. Смятам, че трябва да говорим вече не за сценография, а за сценичен дизайн. Защото, ако до този момент в сценичните изкуства властваше ерата на режисьорите, убеден съм, че вече сме на прага на дизайнерската ера. Съвременният зрител е разглезен с толкова много визуална информация, която струи от всякъде – интернет и разнообразни медии. Например събуждаш се сутрин, влизаш във Фешън канала и имаш нонстоп визуална информация за мода, дизайн и съвременна естетика. На съвременния зрител в никакъв случай вече не е достатъчно нито само великото пеене и музика, нито само великата режисура. Съвременният зрител иска да гледа. И това важи не само за българската публика, а и за публиката по света. Зрителят вече е уморен от чернотия по сцената, а в български условия от прословутата читалищна естетика. Нямам нищо против читалищата като институции, но имам против сценичната интерпретация, която е много тъжна. Другото нещо, което липсва в българския театър и което за щастие все още се съхранява от моите западно-европейски колеги е чувството за стил. Имам девиз, който съм си откраднал от Коко Шанел преди 30 години: “Стилът е над всичко“. Тези четири думи изчерпват моето верую.Що се отнася до костюма, сме принудени да се съобразяваме с времето, в което живеем. Ние не можем да работим с тези материали, които е имало в миналото, защото това са изключително скъпи коприни и тафти, които все по-рядко се произвеждат и които ползва само високата мода. Ние работим със заместители. Аз съм много взискателен по отношение на материала, защото искам начинът по който пада, по който поема светлината, да бъде максимално близък до естетиката и стила на костюма.

– С Вашия поглед към сценичната реализация, вероятно правите нов, непознат или малко познат прочит на така наречения декор?

Цялата архитектура на сцената е задвижена около една симетрия и много внимателно подбрани пропорции, защото това е част от внушението на сцената – монументалност и тържественост, които присъстват в повечето от сцените. Мисля си, че липсата на провокативни моменти, на асиметрия, изчисти много архитектурно постановката. Смятам, че трябва да се научим да говорим за архитектура на сцената, което е много важно и което, за съжаление, много рядко се прави в България. Специално в „Сиси“ акцент са кулисите с монументални кариатиди. Кариатиди са скулптурите, които подпират някаква носеща част на фасадата на сграда. Например кариатидите на Акропола. Кулисите на моята постановка са с атланти, които стоят много драматично на сцената и които имат много особено внушение на монументалност. Кулисите са двулицеви. В даден момент те се сменят с огледалата на Шьонбрун. Въздействието е много силно дори от самата смяна. Декорът е много мобилен. Използваме цялата механизация на сцената. Нямаме паузи в цялото първо действие. Имаме 6 сцени, които ни пренасят в доста различни пространства. В същото време те са архитектурно изчистени пространства, както и като пропорции, а да не говорим за детайла. Мебелът е много красив, античен и автентичен. Той е от средата на 19 век и е купен в България. Сценичното решение респектира с истински материали, които игнорират бутафорията, която сме свикнали да гледаме по сцената. Ненавиждам сценична бутафория.

– Вие сте сред водещите европейски модни дизайнери. Какви костюми ще ни покажете на сцената?

Времето на младата Сиси, е една от най-тежките костюмни епохи. Това е времето на Втората империя във Франция – Наполеон ІІІ и императрица Евгения, която е давала модния тон в Европа. Тогава всички короновани особи са шиели костюмите си при знаменития Уорт в Париж. Неговите ателиета са изработвали тези феноменални костюми, с изключително тежък детайл, с огромни кринолини. Те са били реплика на късното Рококо, което е изключително пищно. Тогава има завръщане към този стил, защото имперските дворове са искали да впечатляват и да респектират. Затова има риплейване на тази стилистика. После се отива към историцизъм, в който има наслагване на детайли от минали епохи. Навсякъде детайлът и бил много респектиращ.

– Кое в реализацията на Вашите проекти най-много Ви затрудни?

Най-сложното беше разработката на тези огромни кринолини, които абсолютно са в епохата, които скулптират по невероятен начин силуета: тесни стегнати корсети и много печатна визия върху костюмите… Но нека да не издавам всичко.

– От книгите, които съм чела за Сиси си спомням, че това е била дамата с най-малката талия, която запазва до последните си дни?

56 сантиметра е била талията й. Тя спазвала много тежък режим. Тя си е давала сметка, че само нейната феноменална визия и перфектна поддръжка на тялото, могат да й осигурят „вечността” в Хабсбургския двор, който още от самото начало я приема на нож. Обикновените хора на Виена я обожават, а дворът на Хабсбургите я ненавижда. Тя е прекарвала не повече от два месеца през годината във Виена. Тръгва да пътува с надеждата да намери душевен покой. Сиси си дава сметка, че ако загуби тази респектираща външност, има вероятност дори да бъде детронирана и заменена от някоя от своите „доброжелателки” във Виенския двор.

Има един интересен момент. Знаейки за тази дълбока драма и разрива между нея и придворното общество, аз решавам придворното общество като порцеланови сервизи от Зилберкамер. Това е сребърната камера на Хофбург, където се съхраняват всички императорски сервизи. Решението ми не е случайно, защото няма по-добър начин да покажеш щампата, щампираното мислене, тази уравниловка, която я е убивала, която е била в разрез с цялото нейно свободомислене и свободолюбие, високата й интелигентност, широтата й, която е била в противоречие с абсолютно всички норми, порядки и представи за короновани особи. Тя е била не само жена – символ, но и революционер във времето си.  За съжаление такава съдба постига и Рудолф – престолонаследникът, който също е бил в драматичен разрив с баща си. От друга страна е тази невероятна, несъстояла се любов, която Франц Йозеф изпитва към нея до последния си дъх.

– Каква е връзката на императрицата с унгарския граф Андраши?

В тази връзка има много фолклор. Граф Андраши е представен като неин любовник, но това не е точно така. Там е имало само романтични искри. Сиси е била изключителен съмишленик на унгарското национално освободително движение. Заради тази нейна подкрепа тя е била боготворена от унгарската аристокрация и целия унгарски народ. Научава перфектен унгарски език, защото изцяло е симпатизирала на унгарската кауза и свободата на унгарския народ. Била е влюбена в техния свободен начин на живот, в конете, в унгарската пуста, в унгарския пейзаж. Целият въздух и свобода, които Унгария са й осигурявали за разлика от консервативната Виена, която я е потискала и убивала.

Тя е търсила разтуха в ездата. Била е най-голямата амазонка в средата на 19 век. За съжаление около 50-ата си година се налага да слезе от коня поради артритни проблеми. В спорта с коне тя е била ненадмината. С Бей Мидълтън също припламват искри. Той е назначен за неин учител по езда в английския лов, който е един от най-сложните като терен и препятствия. В крайна сметка и там се ражда романтична забежка, която тя прекратява с железния си дух, осъзнавайки че няма право да прекрачи определена граница. При всички обстоятелства, нейното сърце е търсило свобода и любов в най-чистия смисъл на думата, които Виена е потискала и задушавала.

– Гендони, Вие сте влюбен в тази жена, нали?

Може би. Освен това, аз съм роден на 22 декември, а Сиси – на 24 декември. Ние сме един и същ зодиакален знак. Тя е родена навръх Коледа, което е предопределеност. Като дух, като сила, като свободолюбие, аз я припознавам абсолютно. Няма значение дали това се отнася за мъж или за жена. Става дума за дух.

– Съвременната жена е твърде еманципирана, такава каквато през 19 век е Сиси. Нейният път и съдба през годините преповтарят Коко Шанел, Мерилин Монро, принцеса Даяна и други. Какво е посланието Ви към съвременната жена? Как тя да бъде и свободна, но и да се съхрани с нежността на жена, каквато Сиси остава до последния си дъх?

Аз съм враг на криворазбраната еманципация. Уважавам равенството между половете, уважавам свободата на духа. Едни външни проявления на еманципация стоят инфантилно в 21 век. Мисля, че единственото нещо, за което можем да говорим, е свободата на духа. Или я имаш или я нямаш! Или си я извоювал или не! Това, че ще ходиш на женски партита, че ще се перчиш с някакви елитни клубове, или ще кършиш снага в чалготеки и пр. евтини забавления, не те правят еманципирана. Говорим за свободата на духа, която няма пол и възраст. Сиси я е имала. Неслучайно се превръща в една от емблематичните личности на 19 век. Неслучайно е боготворена. В мюзикъла „Сиси – душата на императрицата“ композиторът Роналд Баумгартнер решава по много интересен начин драматургично произведението. Навсякъде Сиси е следвана от нейната Душа. Това внася много силен драматизъм. Невероятно е усещането за нещо, което е на границата между два свята – реалния и духовния. Това дава допълнителен тласък.

– Как виждате бъдещето на оперното изкуство?

Сигурен съм, че в бъдеще, това, което може да даде живот на оперното изкуство, което много, много обичам, е не в капсуловането, а в написването на произведения, които макар и определяни като мюзикъли, всъщност запазват музикално-сценичната традиция, обличат я в нова музика, превеждат я на нов сценичен език. Това е нещото, което може да съхрани публиката. Защото ние нямаме право да се затваряме и концентрираме върху естетиката на моето и предходните поколения. Ние трябва да адресираме работата си към тези, които тепърва навлизат в живота и да бъдем изпреварващи във всякакъв план – безкомпромисна визия, естетика и нова слушаема музика. Днешното поколение иска да присъства на други неща. И ние нямаме право с някакво интелигентско високомерие да си мислим, че сме си самодостатъчни и да издаваме естетически присъди. „Сиси – душата на императрицата“ е в духа на тези тенденции. Затова приех предизвикателството.

Росица Ранчева