За новия български филм „Възвишение“ – искрено и лично

Настоятелите на едно от първите училища в гр.Котел поръчали на входа му да бъде изографисан надписа „Помогни ми да те возвися“.

„Възвишение“ е новият хубав български филм. За мен. Чудесно сниман, с хубави диалози, с хубав избор и силна игра на актьорите. С внушения, които са много съвременни. С внушения, които винаги във филмите много са ми харесвали – внушения, които идват от хора-мечтатели, от идеалисти, от хора с книга в ръка, хора на словесността, на просветата, на изкуството… Такъв е Гичо във филма, а негов антипод е Асенчо – бунтовник с овчарски произход. И все пак двамата са много дълго на екрана и са много интересна и по своему хармонична двойка. Учителите по литература спокойно могат да заведат своите ученици на „Възвишение“, когато преподават Сервантес и „Дон Кихот“. Могат да ги заведат на „Възвишение“, когато преподават руска класическа литература и дълбочината на човешката душа. Могат да ги заведат на „Възвишение“, когато по литература преподават още за Библията, а по история – за Възраждането, за подготовката ни за Свободата, по философия – свободата, за избора, за идеала, за обществото и т.н.

„Възвишение“ е за човека с книгата в ръка, малкият, но просветен человек, готов да прави „револуции“. За силата на малкия човек. За огромната му сила сам и в цялото. За идеализма на малките хора и хитростта на големите. За пътя към идеала (пътуването на Гичо и Асенчо да се срещнат с Левски). Критиците казват, че авторът на книгата „Възвишение“, по която е филма – Милен Русков – демитологизира Възраждането. Сякаш прави нещо ново и невиждано. Хайде сега! И „Под игото“ започва с вечеря в дома на обикновен българин. Целият живот се крепи върху обикновените и малките герои, но е направляван от големите. Защо така? Справедливо ли е? Няма отговор, точно на този въпрос. Животът така го прави.

Толкова се радвам, че тази година големите български филми (дотук) са „Слава“ и „Възвишение“. Не приемам никаква критика и никакво оплюване на българското кино. Да произведеш на година два силни филма си е направо постижение. Уговорката е, че дотук само тези съм гледала, за да оценя. А вече „Посоки“ и „Безбог“ (които все още не съм гледала) жънат много успехи по световни кино-форуми. Та това прави 4 филма на година. Чудесно е!

„Възвишение“ е реализиран по възможно най-добрия начин филм. Малко по-преди такива бяха „Урок“, „Съдилището“, „Каръци“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Стъпки в пясъка“, „Лора от сутрин до вечер“ и др. А в началото на демокрацията беше „Мила от Марс“, Например. Българското кино прави добри и качествени филми.Разбира се, че не всички. Ако поне малко се замислим и преминем с хладък разум покрай безбройните оплювания и отричания. Аз не ги чувам. Предпочитам да се фокусирам върху доброто. Особено когато съществува. Така и с „Възвишение“. Да, чувам, че героите псуват. Но не го чувам всъщност. Защото псуват и гимназистите, че и далеч по-малките, че и далеч по-люто. Чувам ги, когато излизат от училище, или се редят на опашка – тълпа да си купуват мазни банички. Чувам ги, но откроявам само това, което си искам. Едно мислещо дете тип „мислеща тръстика“, ми е по-ценно от 10 псуващи пъпчиви тинейджъра на опашката за банички.

„Възвишение“ за мен е филм за просветения човек, за идеалиста, за учения човек. Гичо чете книги, спряга глагола „любя“ (в първите и последните кадри на филма), пише възвания, печата ги на печатна машина. Вярва, че думите на възванието му са нужни на хората. Пише красиво. Пише пламенно. Размишлява. Често се обляга на прозореца, замечтава се. Гледа небето и падащите звезди. Същевременно е добър приятел и умее да намери общ език и с далеч по простичкия от него Асенчо. Да открива ценното у него и то ежедневно, защото имат обща мисия и са заедно по пътя.

„Възвишение“ е сниман като лична кауза на целия творчески колектив. И същевременно има едно много докосващо и интимно усещане.

Не бих искала тези редове да звучат като патетична възхвала на филма, никак! Не обичам и сравненията – по- и най-, както и различните превъзнасящи прилагателни.

Просто филмът лично ме развълнува. Харесвам лентите за велики личности, но историите на обикновения човек ме докосват най-силно.  Може би защото точно там намирам себе си. Може би…

Уляна Кьосева