„Брошката“ или още веднъж за таланта и за доброто между хората

Снощи  в салона на Кукления театър – Стара Загора се състоя едно скромно …чудо! Залата беше преотстъпена само за тази вечер на хората от Съюза на слепите, за да предоставят вълнуващо преживяване на своите почитатели.

Театърът е възникнал като уличен спектакъл, представяйки интересни сюжети на любопитната тълпа по стъгди и мегдани…и най-изявените и талантливи разказвачи са заставали пред тази публика и са я повеждали до захлас из лабиринтите на невероятното. Професионализмът на тези хора не се е оспорвал, а се е приравнявал единствено до таланта им! Ето такива едни първични, неподправени и интересни бяха снощи актьорите на творческа формация „ВИЖ“ от Съюза на слепите – Стара Загора, които ни представиха „Брошката“ по разказа на Иван Вазов “Вкъщи – враг, с чужди – драг“ в изпълнение.

Самобитните таланти ни поведоха умело през  времето на Възраждането и като се почне от стилистичните особености на езика и лексиката до характерното маниерничене в поведението те пресъздаваха картина след картина животът и нравите на нашите предци.

И пак стана дума за човешките добродетели – за любовта, за доброто и злото, за красивото и грозното, за почтеното и непочтеното…Често достолепието беше подменяно с евтини фрази, а друг път лъскавата фасада се вземаше за оригинален модел, но във всичко прозираше една нашенска атмосфера с домашни нрави, човешки достойнства и не дотам достойни поведения, прикрити под парвенюшки обноски и френска мода.

Стожерът на представлението беше поверено в играта на г-н Стоян Колев, който блестящо пресъздаде образът на г-на Коева – властен, груб и брутален в отношенията си с най-близките от семейството и неприлично ласкателен, фамилиарен и любезен с чуждите. Този толкова познат на родната ни действителност образ на нашенския Бай Ганьо, който определя общуването си единствено от личния си интерес и изгода и не се посвенява да  открадне чуждата вещ и с нея да флиртува даже и със слугинята, създаваше убедителни условия, около които да се развие действието и да се оформи интригата. Неговата половинка г-жа Коева, изпълнена от Виолета Иванова, беше също толкова истинска патриархална госпожа, която се е модернизирала както в облеклото, така и в нравите, но не е успяла все още да напусне патриархалния кръг на родната действителност и все още пази нравите чисти и неопетнени. Тя е прекрасна майка и съпруга, спазваща мярката и в поведението и в нравите, за да опази имота и авторитета на своя дом. И  не мога да не спомена и прекрасната Силвия Дойчинова, в ролята на Шенка, която  беше скромната и красива дъщеря, която вече беше срещнала своята изгора в лицето на Андончо, представен от Иван Златков.

Завръзката настъпи, когато г-н Ламбри/Димитър Цеков/ забрави брошката, купена за подарък на съпругата му, на масата в дома на Коеви и когато самият г-н Коев, подгонен от похотни страсти към слугинята Катинка, за да й засвидетелства особените си „чувства“ й я подари/нищо, че не е негова, а случайно я намери на масата!/. В настъпилите недоразумения и превратности насмалко семейството на Ламбри и Роза да се разтрогне. В тези интересни  обрати г-жа Роза беше неоценима като изпълнителка – превзета, натруфена градска кокона, която с цялата си същност се хвърляше от едно състояние състояние на голямата и превзета градска красавица до другата крайност на изпадналата, изоставена и измамена от съпруга си жена, която плаче и се тръшка и ту взема нож да се убие, ту иска развод и край на брака си. Представлението имаше и своите малки роли, но с прекрасни изпълнители Илчо Вичев, както неоценимия Тончо, дясната ръка на Коев и човек за всичко, който пъргаво и точно се озоваваше на всяка прищявка и повикване на господаря, както и неоценимата Катинка/Янка Пеева/, която беше като една Надя Тодорова на сцената – пъргава, изпълнителна,  угаждаща на господарите си без да сервилничи, здрава и силна българска мома, весела и засмяна, сърдечна и ведра, която хем си знае цената, хем може сама да се пази от посегателствата на нечисти и похотливи мъжки домогвания.

Зрителят с удивление гледа и не можеше да се насити на топлината на това отминало време изпълнено с очарованието на един романтичен свят, в който старите определят бъдещето и живота на младите, на връзката и на любовта им. За щастие в нашия случай младите се харесваха и се искаха – любовта им романтична е наивно споделена и трогателна в жестовете, в обръщението и в непохватните ласки. И на този фон изгрява един страхотен талант, този на Дина Желева, която се появява като фурия, за да подчини всички на темперамента си, на волята си и на господстващото си положение на свекърва-сватя. Тя направи неповторима Петра, която хем е традиционната свекърва, хем е поставила под чехъл мъжа си, хем хвърля по едно око на свата, а в това време брани честта на семейството и на сина си. И ако в първия момент е щедрата сватя, която не щади пари, за да купи гиздило за невястата, в следващия е  орлица, която настръхва, че някой ще я обижда и ще бъде непочтителен със сина й. И като всяка романтична история и тази е с щастлив край…младите ще се вземат, старите ще се извинят за грубостта си, а героят-грубиян ще е наказан и ще се разкае публично за лошото си поведение…Страхотна пиеса с прекрасни изпълнители, постановчик и режисьор и артисти и сценографи и костюмографи са….самите артисти. Пари за такива екстри – няма! Но вдъхновението и ентусиазмът и творческата изява са за поклон. Залата беше огласена от аплодисменти и никой не искаше да си тръгва и да пусне артистите да се приберат зад кулисите, защото знаеха, че скоро няма да ги видят…може би догодина на следващия спектакъл. И като десерт след спектакъла излезе групата „Веселите момчета“ от Съюза на слепите – София.

Репертоарът им беше с песни от 70-те и 80-те години на български изпълнители и рок групи, а изпълнението беше наистина на професионалисти. В следващите 30 минути залата запя прекрасни български хитове и завърши с познатата на всички „Нека бъде светлина, нека има цветя, нека бъде любовта, нека има деца!“

Преди доста години за пръв път се срещнах с групата от съюза на слепите и заедно пътувахме до Атина, тогава още разбрах колко прекрасни хора са и какъв невероятен хумор блика от всеки един от тях. Още тогава те отровиха в сърцето ми огромна врата, през която влезе много слънце и много топлина от едни нови мои приятели. Тази вечер през цялото време си мислех за една стара мъдрост, която гласи “Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отравят очите на живите“, която перифразирам …слепите отвориха очите на окатите и то точно на празника, на който е посветен снощния спектакъл – на 13-и ноември – денят на доброто, а и на световния  ден на слепите, което сякаш едното се е сляло с другото. Колко още ще ни трябва да разберем, че тези хора са част от нас и ние сме част от тях. Дано на следващия спектакъл да има повече цветя за артистите и за любовта помежду ни.

Гинка Михайлова

снимките са от представянето на Театрална формация „Виж“