Писателката Оля Стоянова пред „dolap.bg”: ”Човек не може да бъде щастлив, ако светът около него не е нормален“

Оля Стоянова е родена на 14 септември 1977 г. в София. Завършила е Факултета по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и след това специалност „Културология“. Автор е на осем книги – на стихосбирките „Фотографии“ (2000), „Проза“ (2002) , „Пътна карта“ (2003) и „Улица „Щастие“ (2013), както и на романа „Лични географии“ („Жанет-45“, 2005) и на сборниците „Какво сънуват вълците“ (2011 ) и „Пътеводител на дивите места“ (2011), сборникът с пиеси „Малки ритуали за сбогуване“ и разказите, издадени наскоро в сборника „Висока облачност“ ( Жанет – 45“). Докторант е в Софийския университет. Носител е на първи награди за поезия, проза и драматургия – „Веселин Ханчев“ (1999), „Дора Габе“ (2000), „Добромир Тонев“ (2011), „Сирак Скитник“ (2013), наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Наум Шопов“ за пиеса на абсурда (2012), Наградата на театър „София“ за съвременна пиеса, наградата за драма „Петър Ковачев“ (2014) , наградата на СНЦ „Пиеро“ Стара Загора за нова българска драматургия за възрастни (2015) и др. За   „Улица „Щастие“, получава националните награди „Николай Кънчев“ (2013) и „Иван Николов“ (2013). Носител е на наградата за съвременна драматургия „Аскеер“ (2014) за пиесата „Покана за вечеря“. В момента Държавен куклен театър Стара Загора играе с голям успех наградената й пиеса „Жените от портокаловите градини“. Творбите й са превеждани на много езици: английски, испански, руски, италиански, чешки, словашки, полски, арабски и др.

Семейна е с три деца. Работи в екипа на БНР.

Оля Стоянова гостува в началото на м. ноември в Стара Загора за среща с почитателите си, за участие в поетически пленер и за Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, чиито лауреат е от 16-то му издание.

 – Госпожо Стоянова, как  и кога Стара Загора се вписа в живота Ви?

Колкото и банално да звучи, помня града с липите през една пролет. Бях изненадана от аромата, с който беше обвит. После дойдох през есента на 1999 година за конкурса „Веселин Ханчев“. Много време е минало от тогава. За 17-18 години човек пораства, променя се. Но си спомням усещането за общност. За първи път, когато пристигнах тук, бях стажант в Националното радио. Пътувахме с Живко на стоп, за да видя какъв е този конкурс. Тогава бяхме все още гаджета, а после станахме семейство. Тогава не участвах в конкурса, дори не споделих, че също се занимавам с писане на поезия, а предавах по телефон събитието. На другата година изпратих стиховете си и спечелих първа награда. Спомням си, че на една маса беше седнал Иван Теофилов и говореше на млади хора за поезия. Тук бяха още Георги Господинов, Елин Рахнев, Силвия Чолева…Имаше нещо като традиция и беше хубаво. Една година по-късно от Стара Загора си тръгнахме с 500 бройки от първата ми стихосбирка „Фотографии“, които Живко сложи в раницата си…

Обикновено наградите за мене нямат значение. Тази направи изключение, защото отговори на въпроса ми дали има смисъл да се пише, дали това, което се пише може да достигне до други хора.

– Е, какво разбрахте, има ли смисъл?

То е като ходенето в планината. Обичаме да ходим често и когато водим хора, обикновено, когато стане много стръмно и трудно, винаги се спира някой и казва: „Какъв е смисълът ? Няма смисъл!“. Няма смисъл да си го обясняваме на баира, но може би човек профилактично трябва да се пита какъв е смисълът…Веднъж се губи, друг път пак си го откриваме. Т.е. няма „да“ и няма „не“.

– Какво последва след „Фотографиите“?

Последва втората стихосбирка „Проза“. Тя ми беше важна не за друго, а защото исках да опиша делничното, прозаичното от него. Дали от обикновения живот може да стане стихотворение. Важно е човек не да се престраши да пише, а да публикува. Това е по-страшното.

– Защо в много от произведенията Ви – поезия и проза, повечето от героите Ви са все възрастни хора?

И аз не зная. Дори, когато снимаме, защото и аз и Живко се занимаваме с фотография, в къщи ни казват: “Снимайте нас, децата, какви са тези старци…“Имам определен афинитет към възрастните хора. Може би защото са по-кротки. С времето човек добива една благост. Докато е забързан, докато се състезава с нещо, не се получава. Не зная дали е мъдрост, но аз така си го представям. Харесвам възрастни хора и са ми интересни. Това са хора, които носят много истории. Какво по-хубаво от много истории за разказване. Аз съм добър слушател. Обичам да слушам. Обичам да научавам хубави истории. Много хубави неща съм чувала от възрастни хора.

– Споделяте ли мнението, че поколението Ви на 40-годишните е прецакано?

Дълго време мислех, че поколението на мама и тате е прецаканото. Те посрещнаха 1989 г. с големи илюзии, с големи надежди. Знам как се обличаха в синьо и отиваха да гласуват демонстративно. Очакваха нещо да се промени. Сега са много разочаровани. Мислех си, че те са прецаканото поколение, но сега съм сигурна, че и нашето е прецакано. Дано няма следващо. Дано нещата се променят… Излизат първи и втори том на „Корупцията в България“. Очевидно ще има и трети том. Така че илюзиите продължават.

– От какво Вие лично сте прецакана? Имате дом, имате хубаво семейство, работа, която харесвате. Не се лишавате от екскурзии и любими занимания. Издават Ви се книгите, играят Ви се пиесите, получавате награди…Без преувеличение, Вие сте преуспяла жена ?

Човек не може да бъде щастлив, ако гледа само себе си. Условието за щастие е всички около тебе да живеят и се развиват нормално. Половината от приятелите ми са някъде по чужбина. Повече от поколението на мама, приятелките й, които цял живот са работили, са някъде другаде. Това са жени, които имат добро образование и семейство, но работят някъде, чистят някъде, берат в чужди страни портокали, ягоди или маслини, гледат стари или болни хора…Не би могъл човек да бъде щастлив, ако светът около него не е нормален.

– Това не е ли бягство от самия себе си? Ако в собствения си дом, сред своите близки се трудиш така, както в чужбина, ще изкараш същите пари, може би със 100 лева по-малко. Струва ли си цената?

Не зная как могат да изкарат жени на възрастта на майка ми с български заплати или пенсии. Има жени, които нямат друг избор. Мама е на 60 години. Ние сме три деца и   се опитваме да й спестим този избор. Но има хора, които нямат друг вариант, за да живеят нормално. Това не е или – или, а по-скоро шанс да живееш нормален живот.

– Нормален живот ли е без децата ти, без родителите ти?

Това е решение, което всеки сам взема. Аз не мога да дам отговор. Но зная, че за много хора това е една от възможностите.

Родена съм през 1977 г. Повечето ми познати не са вече в България. Не зная дали е за добро или за лошо. Всеки има своя отговор, но е факт това, което се случва. Когато обикаляме с Живко по Родопите виждаме, че селата малко по малко загиват. Затварят се училища. Няма къде да се получи здравна помощ- затварят се болници. Всъщност какво се случва?! Ние не сме обсъждали вариант за бягство в чужбина. Не зная дали това е по-добрият или по-лошият вариант. Това е избор. Има деца, които са съученици на моите деца, които от сега заявяват къде ще учат и ще живеят. И тези места не са в България. Живеем в свят, в който сме облъчени от всякъде и се нарича масова култура. За да се промени тази масова култура, трябва да се променим ние самите.

– Каква е Вашата формула за щастие, за щастлив човек?

Да правиш това, което обичаш и да си сред хората, които обичаш.

– Вие сте радиожурналист в Българско национално радио. Кои теми Ви вълнуват?

Предимно социалните и култура. Не се изкушавам от политика. Вълнуват ме срещите с различни хора. Обичам да правя портрети. Всеки човек е отделна вселена и можеш да разкажеш историята му. Няма малки или големи хора, всеки има история.

– С какво е населена Вашата вселена?

С моите хора, които са ми важни: съпруг с който се обичаме, двама сина и една дъщеря, майка и баща, брат и сестра, племенници, близки, приятели…Това прави един човешки живот пълен. Това ни приземява. Позволява ни да ходим здраво стъпили на земята. Иначе ще излетим в пространството и времето…Всичко останало е суета. Може и без него.

– Хората казват, че две дини под една мишница не се носят, а Вие носите няколко. Как успявате?

Не броя „дините“. Правя това, което ми е интересно. От време на време спира да ми е интересно. Не спира да ми е интересно да пиша, но нямам желание да публикувам. Така минават някоя и друга година, докато се появи нещо ново. От последната ми стихосбирка бяха минали 10 години… И после пак нещата си идват на място. Не вярвам в народната мъдрост за двете дини. Човек може и да снима, и да пише, и да работи, и да си гледа къщата и децата. Нямам домашна прислужница. Никъде не е казано, че трябва да е лесно. По време на войни не е било по-лесно. Деца са се раждали и отглеждали според това, което има. Започнахме много да ценим собствената си свобода и усещането, че трябва да сме на пиедестала. Но човек живее не само заради себе си, живее и заради другите.

– Вие сте земна зодия „Дева“. Обичате ли да угаждате на децата си и на съпруга си?

Разбира се. Обичам да готвя това, което децата най-много обичат: лазаня, спагети, месени питки. Много често правя торти. Преди време бях правила репортаж с майстори хлебари. Питах ги като говорите толкова време и като се карате, хлябът става ли? И те казаха:“Разбира се, че не става!“ Не повярвах, но веднъж бях месила хляб и питката не стана. Разбира се, можех да го обясня, че маята не е хванала или брашното е старо… Но истината е, че бях много сърдита, карах се и виках и хлябът не стана…Харесва ми, когато това, което е на ниво всекидневие, всъщност дава възможност за нещо повече- физика и метафизика.

– Кой скъса връзките в хиляди български семейства? Само икономическите обстоятелства ли са причина? Защо се отчуждихме повсеместно?

Може би се късат връзките между поколенията. Докато само преди 30 – 40 години е било нормално няколко поколения да живеят под един и същ покрив. Всеки си цени своята свобода и никой не се отказва от нея. Ние по същия начин. Много важно е децата да растат където има мама и тате, баба и дядо. Да виждат колко шарен и пъстър е светът. Отчуждаването започва малко по малко и когато спрем да споделяме едно всекидневие. Трябва да говорим, да общуваме, да се чуваме. През говоренето минава чувството за общност и за близост. Не да се захласваме пред телевизора и компютъра, а да говорим с най-близките си и с приятелите си. Образованието нищо не може да промени, ако в къщи не се казва, че да учиш, да бъдеш любопитен не е положително качество. Образование на сила не става. Истинското знание идва, когато човек е любознателен, което не е лошо качество. И това не е свързано с възрастта. Хубаво е човек да е любопитен и да знае, че светът е необятен и има милиони неща за научаване.

– Как да разберем дали пътят, по който вървим е верен?

За съжаление не ни е дадено да знаем. Просто трябва да минем този път. Само можем да се колебаем. Аз също се колебая много често. Винаги съм се изненадвала от хората, които знаят всички отговори. Но това може би не е здравословно. Човек, който се колебае, ми изглежда много по-разбран.

– Споделете за Вашите пътешествия в планината? Издадохте интересна книга със съпруга си?

Книгата нарекохме „Пътеводител на дивите места“. Това са места, за които малко се знае. Много често за България мислим с клишета. Знаем къде са Рилският и Бачковският манастири, но е пълно с места, които ти разказват истории. Много често ги подминаваме.

– Кои са Вашите любими „диви места“?

Харесвам много село Карлуково. Не само заради пещерите, но и заради хората, които срещаш. Мястото го правят хората, които го населяват. Срещите с тях са уникални. Харесвам една църква, която виси на високото над язовир „Лобуш“ до Радомир. Това е храм от 13 век с врата, която е на не повече от 1.20 м. и за да влезеш в Божия дом, трябва да се поклониш. И тя е кацнала нависоко. Селото не е оцеляло. Залято е от язовира, но църквата си е там- с една пейка и хоризонти. Няма рецепта на кого какво ще се хареса. Всеки сам трябва да си го намери.

И хората не са еднакви навсякъде и може би това му е хубавото. Има и добри и лоши, ниски и високи, бели и черни… Както манастирския боб от Елин Пелин в сборника разкази „Под манастирската лоза“.

– Какво, според Вас, е нужно на обществото ни, за да е по-позитивно настроено?

Може би повече търпение. Всички като се връщат от чужбина казват едно и също, че там хората са по-слънчеви и разбрани. Ние не се радваме на човешкото присъствие. Сещам се веднага за ходенето в планина. Когато планинари се срещнат във високата планина се поздравяват задължително с „добър ден“ или „добро утро“. През последните 3-4 години това вече не се случва, нито по пътя към Рилските езера, нито по пътя към връх Мусала, не за друго, а защото хората станаха много. Всъщност нищо не пречи. Горе е ценно човешкото присъствие, поне така си го обяснявах дълго време, защото то е рядко. И когато срещнеш човек – ти му се радваш. Ако някой се спъне, питаш – добре ли си? Спряхме да се радваме, а всъщност това трябва да е ежедневното ни поведение. Аз самата не бях така преди години. Когато човек стане родител , би могъл да е по-разбран и по-търпелив с другите.

Впечатлението ми за другите народи е, че навярно крият у себе си личните си проблеми, а с чуждите не прекрачват границата на доброто възпитание. Когато си продавач, трябва да се усмихнеш на този, който идва да пазарува и да го поздравиш с усмивка. Когато си лекар, да си даваш сметка, че работиш с хора и да ги посрещаш с разбиране. Много често си мисля, че един от проблемите ни е прословутото ни прегряване на работното място. Когато човек не харесва това, което прави, просто трябва да се откаже. Това се отнася и за учители, за журналисти, за артисти за всеки човек…Може би понякога е нормално, човек да прегрява, но трябва да си даде почивка и след това да започне отново. Не трябва да се случва това, което се случва в здравеопазването ни. Разбирам, че всички са хора, но когато това, което работиш не ти се харесва, по-добре не го прави, отколкото да го правиш на пук. Това се отнася и за литературата. Човек трябва да е честен най-напред със себе си.

– Вярвате ли в Господ Бог?

Да, вярвам, но за това не обичам да говоря, тъй като е много лично. Всички в моето семейство сме кръстени и сме християни. Моля Господ всичко да ни е наред и да имаме поводи за радости.

– Какво ще пожелаете на многобройните читатели на електронното издание „dolap.bg”?Вашият сайт е много усмихнат. Нека и читателите ви бъдат усмихнати. Имаме нужда от много позитивни неща, от неща, за които сме сигурни, че имат смисъл и че стъпваме на здрава почва.

Росица Ранчева