Композиторът акад. Кирил Тодоров пред dolap.bg: ”Благодаря на Господ, че ми е дал да мога да свиря на цигулка и да пиша музика“

На 6 февруари 2017 г. почетният гражданин на Стара Загора, композиторът академик Кирил Тодоров навърши 80 години. По този повод, в седмицата на духа, на 4 ноември т.г. Община Стара Загора, НЧ „Св. Климент Охридски- 1858“ и др., организират общоградското му честване в операта. По случай Деня на народните будители на 31 октомври 2017 г. към десетките  му звания и отличия Съюзът на учените – Стара Загора прибави още едно – „Будител на Стара Загора“.

Господин Тодоров, какво е за Вас Денят на народните будители?

Хубав, само български празник на преклонението и почитта към всички, които през годините назад, а и днес, безкористно са дали своята дан за духовното израстване на народа ни, за неговата култура, наука, образование, вяра и самочувствие, че „ и ний сме дали нещо на света и на вси славяни книги да четат“, както е казал поетът

Кои са Вашите примери в това отношение?

Разбираемо е, че моите примери са в областта предимно на музиката: като започнем от маестро Атанасов и Добри Христов, Панчо Владигеров, Марин Големинов, съвременните композитори и стигнем до Милчо Левиев. Това са все будители от висока класа. Техният музикален дух събира във фокус другите духовни ценности. Той движи човека и го прави жив и читав. Дано будителите ни да се множат, защото България има вопиюща нужда от тях.

Казват, че Господ не всеки дарява с дълголетие. В този смисъл Вие сте богоизбран човек. Считате ли, че музиката, с която е населена цялата Ви вселена има пръст в този отраден факт?

Колко са 80 години?! Нямам абсолютно никакво намерение да се предавам на някаква си възраст.

Да, във всички случаи музиката е нещото, което ме държи винаги на стреме, поддържа любопитството ми към света и ме бута непрекъснато да я сътворявам отново и отново. Аз съм безкрайно благодарен на Господ, че ми е дал да мога да свиря на цигулка и да пиша музика. Правя цял живот това, което най-много обичам. Това ме прави особено щастлив и имам самочувствието на човек, поласкан от Господа.

Маестро, кой Ви насочи към музиката?

Мога да рисувам и добре рисувам. Като попораснах, учителите ми по музика казаха на родителите ми, че трябва да стана музикант. Имаше един уважаван старозагорски художник Кипро Николов, който дълго настояваше на всяка цена да стана скулптор. Благодарение на това, че мога да рисувам, други специалисти съветваха да стана архитект. Тогава голяма роля изигра филмът „Паганини“. Той реши проблема с какво ще се занимавам и по-точно като него да стана цигулар. След прожекцията се зърнах в къщи и категорично заявих, че ще стана цигулар.

Приеха ме „цигулка“ в Музикалното училище в Пловдив и така тръгна пътят ми към музиката. Непрекъснато благодаря на Бога, че почти всичко, което съм написал, е видяло реализация. Имам много малко нещица, които не са изпълнявани или записани в радио, телевизия, концерти и т.н., включително и в различни учебници. Исках „да си натопя човката“ навсякъде и да се опитам дали мога да направя нещо в даден жанр. Оказа се, по не знам каква случайност, че все ставаше нещо хубаво, което ме окуражаваше. И аз започнах да си мисля, че мога във всички жанрове да напиша произведение. Тогава се намесих във фолклора и бях очарован от него. Във фолклора усещах себе си. Не мога точно да обясня това чувство, но моята нагласа носи този феномен, какъвто е фолклорът. В него има някаква невероятна жизнена сила и бликаща красота.

Колко са авторските Ви песни и колко са обработките Ви в областта на фолклора?

Загубих им следите до над 600. Изненадвам се, че съм написал толкова много неща – за солисти, за хорове – еднородни и смесени, за оркестри.

Според мене хитът Ви е „Прощавай, мамо“. Няма хорова формация в България – и класическа, и фолклорна, в чиито репертоар да не присъства тази много красива, силно вълнуваща песен. Каква е историята й?

„Прощавай, мамо“ е първата ми авторска песен за женски народен хор. В нея има нещо много чисто и истинско. Има една друга версия, която се пее по сватбите, но ми се струваше лековата. Текстът носи страхотно съдържание, а пък някак си музиката звучи като тра-ла-ла. Затова реших да я направя по мой бичим. Много авторски песни имам, някои от които наистина се получиха.

Другият Ви връх е вокално-инструменталната група „Траяна“, нали? Тази „Траяна“, която тръгна по света, която записа творчеството Ви на грамофонна плоча, която беше ново музикално явление – поп, фолк и джаз в акапелно многогласие. Тази „Траяна“ за която легендарните „бийтълси“ се произнесоха, че сте световно явление.

През 1985 г. две старозагорки Росица Ранчева и Димка Кабаиванова, които се занимаваха с художествената самодейност на града и окръга, буквално ме заставиха , ВИГ „Траяна“ да се яви на заключителния етап на Шестия републикански фестивал на музикалната естрада, който се провеждаше в Стара Загора, с претенциозен репертоар за завоюване на лауреатско звание. Много харесвах родопската народна песен „Вечеряй, Радо“. Госпожа Ранчева ми нареди, уж на майтап, да направя джазов аранжимент точно на тази песен. И взе, че се получи. На фестивала пред журито – Вили Казасян, Тончо Русев, Морис Аладжем, Александър Йосифов, Розмари Стателова и др., буквално взривихме залата. Страшно много обичам човешкия глас и исках силата и възможностите му да покажем в пълна степен. Да се докаже, че без инструменти, да има и акомпанимент и солистични партии и т.н. в такива разработки. Затова се юрнах да правя такава музика. В групата тогава бяха Лиляна Дойчева, Надя Тончева, Мариана Влаева , Трифон Лангазов и Бог да ги прости Хасан и Апостол Гурков – Пони. Върхът в този жанр постигнахме с Фолк скат бенд. В музикалната американска критика за нас имаше суперлативи: блестящо, неповторимо, космическо…На едно място журналист е писал:“Ако искате да знаете какво е „Фолк скат“, това е „Мистерията на българските гласове“ плюс „Манхатън трансфер“. Това не може да не ме радва. Сега имам млади последователи, от което съм изключително щастлив. Чувам по радио, гледам по телевизии, че от тук-там се юркат разни състави да правят нещата така, както аз ги правя.

Маестро Тодоров, следващият Ви покорен връх е Лондонският български хор с диригент Вашата възпитаничка и следовница, бившето „загорче“ Десислава Стефанова.

Лондонският български хор е космическо тяло, което се появи от някъде и ме „всмука“ в своята орбита. За него направих доста песни, които излязоха в два албума. Те изпяха едни от най-сериозните и трудните ми песни: “Събрали ми се набрали“, „Мъри, Яно“, „Бяло Раде“, „Разболял сей млад Стоян“ и други и други, с които покориха света. Последната им проява в България бяха концертите им заедно с виртуозния цигулар Найджъл Кенеди. Половината от репертоара бяха мои творби за симфоничен оркестър и Лондонския хор. Всичко мина много добре. Хорът и аз получихме специалната награда на Би Би Си.

Продължавате ли да пишете музика?

Имам идеи и когато му дойде времето, сигурно ще седна! Пише ми се!

Какво според Вас е най-важно, за да се доживее и надживее мъдрите 80 години?

Най-важно е човек да бъде физически и духовно здрав, да бъде честен и добър, да се радва на труда си, да има хубаво семейство и верни приятели.

Вие сте вярващ, нали Маестро? Каква е молитвата Ви?

Да, вярвам в силата и справедливостта Господни! Молитвата ми е само между мене и Бог и няма да я съобщя. Ще кажа само, че го моля, ако е възможно да ми отпусне още някоя и друга година живот, да осъществя това, което ми идва на ум!

Росица Ранчева