„Жените от портокаловите градини“ -разтърсващ вик за съдбата на хиляди българки в чужбина

Вече втора седмица след като гледах премиерата на „Жените от портокаловите градини“ от Оля Стоянова, постановка за възрастни на Старозагорския куклен театър, съзнанието ми не може да се освободи от мисълта за съдбата хиляди българки, тръгнали на гурбет, за да изхранят семействата си. Спектакълът не е статистика колко нашенки са напуснали страната, за да търсят препитание за децата си и за себе си. Прекрасната поетеса, писателка и драматург Оля Стоянова извежда човешките  проблеми на тези нещастни жени – за какво мислят, за какво мечтаят, какво сънуват, как преживяват. Кой може да измери и с какво болката от далечните разстояния? Има ли по-голяма мъка от майчината, да не се радва на първото поникнало зъбче на детенцето си, да не го заведе в детска градина и да не присъства на 8-ми март, когато всяко дете казва стихотворение за мама и й поднася за подарък своята рисунка, да не чуе заедно с него първия училищен звънец…Майката е дом, огнище, сладък хляб, сила и упование. Без нея студенее домът? Как се оправят без нея баба и дядо, които са приели функцията на майката..? И защо едно време мъжете са отивали на гурбет, а жените са поемали всичко върху крехките си рамене, но са били стожера в семейството, та децата да не растат като сираци…И писма, хиляди писма, в които през годините написаното става все по-малко, а накрая завършва само с „Добре съм! Обичам ви!“

Спектакълът започва с дежурно, безчувствено съобщение:“Изключете телефоните! Не разговаряйте! Важно е работата да върви!“ Публиката изключва телефоните си и замълчава в очакване представлението да започне. Но след минута, отново същият текст, и после пак, и пак, и пак…“Важно е работата да върви…!“ Важно е работата да върви, за да се припечелят пари…

Първата картина е гара и три жени – безименни, на около 50, на 35 и 25 , седнали върху еднакви куфари, облечени в еднакви сиви дрехи, очакват следващия влак , но без посоки. Младото момиче пита накъде отиват другите две пътнички. Отвръщат й от къде идват. Те нямат посока напред, само от къде идват – от изток, от запад…от  Реус, Неапол, Кашкайш

и Палермо, от Мадрид, Рим и Аргус, Рига…различни места по света… Много е страшно, че нямат посока за никъде, най-малко за родината. Тя за тях вече не съществува. Превърнала се е в единствено задължение да припечелят пари и да ги изпратят до семействата си.

Следваща сцена: Жените отварят куфарите си и от там изпадат стотици писма – получени или неизпратени. Все едно. В тях вече няма описания, няма оптимизъм, няма надежда. Завършват с лаконичното:“Обичам ви! Мама“. Жестоко!

Сънят е единственото място, в който жените се чувстват живи. През деня те са кукли, роботи без лица, без чувства, без усмивка дори. Имат единствена цел:“Работата да върви“ . Все още сънува само най-младата. Ролята изпълнява изключителната Деница Янакиева. Пластиката на Мария Димитрова прекрасно изпълнена от Деница, е разтърсваща. Момичето се мята като ранена птица в кафез. Болка, страдание, посечени мечти, всичко изчезва в кошмара на действителността и в съня, за да пропадне и последната искрица надежда. В героинята все още има колебание и бунт дали е за добро това отдалечаване от семейството. Колебание, но докога?

„Най-възрастната“ жена – в ролята Биляна Райнова, е крайният резултат. Тя е загубила всякаква надежда да се върне в България. Връзката  й със семейството е само формална, а не емоционална. Гурбетчийството е унищожило всичко ценно, цялата й духовност и красота. Тя казва „Дори да се върна, какво ще стане?“ Чака ли я там някой или чакат само поредното известие за пощенски запис.

Латина Беровска изгражда също много силен, запомнящ се образ на жена, която осъзнава своята безнадеждност, но вече няма сила и воля, а и мотив, да сложи край на болката от раздялата, от униженията, от пътуването по света, за да се припечелят пари за насъщния.

Питам младия режисьор Любомир Колаксъзов:“Струва ли си цената на себе отричането до пълното обезличаване? „ Отговаря ми:“Финалът е отворен, защото никой не може да ги обвини или оправдае. Всеки решава сам за себе си…Може би…има надежда…може би…“

Музиката е на композитора Христо Намлиев. Той е усетил драматургията и създава  атмосфера, която подсилва живота на героините.

Сценографията, маските и костюмите са на Виктория Андрекова. Тя „поставя“ действащите лица в кошове. Това е затвореното пространство, килия единочка, в което те живеят, за да ги напълнят с портокали, за изкарат пари. Самообрекли се  на живот в клетка.

Въпросът е дали целта оправдава средствата?  Жертвата за добро ли е или не? Какво губим, когато печелим някакви пари. Да, системата ги е принудила. Трябва да заминат, за да оцелее семейството. Но това ли е най-важното? Въпреки че ще изкараш  пари и ще ги изпратиш в България, връзката със семейството става все по-далечна. Защото семейството поддържа човешкото в човека.  И това не са случайни авантюристки, а образовани вишистки – учителка по математика, художничка, преводачка…Такива хора са някъде там в портокаловите или ягодовите градини по света…

Почти всяко българско семейство има близки в чужбина. Ако искат на живо да видят съдбата на децата или на родата си, или приятелите си  по далечните земи, нека отидат на „Жените от портокаловите градини“. Представлението е кратко – 40 минути. След края му, няма да имат сили да станат и да си тръгнат към къщи. А буцата в гърлото им ще ги души до края на дните им…И този въпрос, който няма отговор:“Защо, Господи? Струва ли си всичко това?“

Росица Ранчева